Определение № 6022 от 23.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3386/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците Р. М. И. и М. Д. П., подадена чрез процесуалния им пълномощник адв. М. З. срещу решение № 63/08.04.2025 г., изменено в частта за разноските с определение № 214/13.05.2025 г., постановени по възз. гр. дело № 28/2025 г. на Бургаския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 998/25.11.2024 г. по гр. дело № 1164/2022 г. на Бургаския окръжен съд (БОС) и са обявени по реда на (на основание) чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за относително недействителни по отношение на ищцата Р. Г. Д., сключените на 14.02.2022 г. два договора, с които ответникът М. Е. е продал на всеки от двамата жалбоподатели по 65 дружествени дяла от капитала на „Лайт хаус 2“ ООД; в тежест на тримата ответници са възложени разноските по делото. Касационната жалба на ответниците И. и П. е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касаторите, също чрез адв. З., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните, и да изложи съответните причини, поради които не кредитира, респ. не приема същите, както и да изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните доводи и възражения; 2) длъжен ли е съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка и всестранен анализ на събраните по делото доказателства и връзките помежду им; 3) какви обстоятелства осъществяват субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД – знание на третите лица – правоприеимници на длъжника, за увреждане на кредитора; 4) с оглед облигационния характер на иска по чл. 135 от ЗЗД, обстоятелството, че увреждащата сделка остава действителна за страните по нея (за длъжника и за третото лице), а се счита за недействителна само по отношение на кредитора-ищец по паричното притезание, то може ли при успешно провеждане на Павловия иск кредиторът-ищец да насочи изпълнение за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото от длъжника имущество, в случая – дружествените му дялове, при положение, че в хода на производството кредиторът-ищец вече реално се е удовлетворил, получавайки цената на същите тези дялове, при това по собствена инициатива и предприети изпълнителни действия, като въпросната цена е заплатена от третите лица не на длъжника, а на кредитора-ищец по искане на последния и въз основа именно на договорите, чиято относителна недействителност е прогласена от съда по искане на кредитора-ищец; 5) не представлява ли така описаната и доказана в хода на производството фактическа ситуация, в случай на уважаване на Павловия иск, една недопустима и нетърпима от гледна точка на смисъла на закона, морала и справедливостта, и противоречаща на логиката възможност кредиторът-ищец да се удовлетворява на два пъти от един и същи актив на длъжника; 6) не се ли е трансформирала цената на дружествените дялове на длъжника по договорите на основание чл. 129 от ТЗ в притезание, върху което ищцата-кредитор съвсем съзнателно е насочила изпълнение и реално се е удовлетворила, и в този смисъл действителността на сделките по чл. 129 от ТЗ не е ли призната и напълно зачетена като действителна от страна на ищцата-кредитор; и 7) въпросното изпълнение и реално удовлетворяване, именно по силата и въз основа на договорите, чиято относителна недействителност се претендира от ищцата-кредитор, не изключва ли на собствено основание какъвто и да е увреждащ ефект и характер на същите – договорите. Касаторите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че по първите два процесуалноправни въпроса въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 187/02.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 134/30.12.2013 г. по търг. д. № 34/2013 г. на ІI-ро търг. отд. на ВКС, решение № 691/02.02.2011 г. по гр. д. № 1620/2009 г. на I-во гр. отд. на ВКС и т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а по третия материалноправен въпрос – в противоречие с решение № 407/29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 64/07.05.2021 г. по гр. д. № 2549/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, цитирани в самото обжалвано въззивно решение. По отношение на останалите четири материалноправни въпроса жалбоподателите сочат допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като в тази връзка сочат ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но без да излагат каквито и да било конкретни съображения, защо считат, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението бланкетно се сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, също без да се навеждат никакви доводи и в тази насока, а единствено се твърди, че за него съдът следи служебно. Насрещната страна – ищцата Р. Д., чрез процесуалния си пълномощник адв. А. С., в отговора на касационната жалба излага подробни съображения, че не са налице наведените от жалбоподателите основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и подробни доводи за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е посочил, че елементите на фактическия състав, чието наличие би довело до уважаване на иска с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, са следните: качеството на ищеца на „кредитор“ с действително вземане или притезание; действие на длъжника, с което препятства удовлетворяването на това вземане; от субективна страна – знание на длъжника за увреждането; в хипотезата на възмездно действие, какъвто е настоящият случай – знание и на преобретателя, като съдът е изтъкнал, че това е основният спорен въпрос по делото. При обсъждане на елементите на фактическия състав, въззивният съд е намерил следното: Установил е, че със съдебно решение № 365/06.03.2023 г. по гр. д. № 1399/2022 г. на БОС, влязло в сила на 05.03.2024 г. в частта досежно заведения против ответника Е. иск по реда на чл. 422 от ГПК, е установено вземане на ищцата против Е. за сумата 24 000 лв., представляваща част от общо вземане в размер 60 000 евро, дължими по договор за правна защита и съдействие от 22.07.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от 16.02.2022 г. до окончателното й изплащане. Съдът е заключил, че е налице валидно сключен договор за правна защита и съдействие между ответника Е. и ищцата, с уговорен хонорар в размер 60 000 евро, като е намерил, че това прави излишно обсъждането на въведените с отговорите на ответниците против исковата молба, правозащитни възражения относно съществуването и действителността на този договор, а съответно – и за качеството на ищцата на кредитор на ответника Е.. Апелативният съд е посочил, че по делото се спори и дали с извършеното процесно разпоредително действие, ответникът Е. е увредил ищцата, предвид твърденията на двамата ответници-касатори за извършено от тях погасяване на дължими суми в полза на ищцата по образувани от нея изпълнителни производства срещу ответника Е., както и че съгласно чл. 3.4 от двата процесни договора за прехвърляне на дружествени дялове, купувачите (ответниците-касатори) са отложили плащането на пълната цена, и дължимото от тях на ответника Е. представлява достатъчна гаранция, че вземането на ищцата ще бъде удовлетворено. При така изложените аргументи, съдът, позовавайки се на решение № 407/29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, е приел, че всяко действие, с което длъжникът се разпорежда с имуществото си в полза на трето лице при наличие на задължения, уврежда кредитора, доколкото той има правото да се удовлетвори от цялото имущество на длъжника си, съгласно правилото на чл. 133 от ЗЗД. С оглед това, въззивният съд е приел, че независимо от аргумента, че за дружествените дялове на ответника Е. е получена само част от продажната цена и че двамата купувачи (ответниците-касатори) не са изплатили остатъка от нея и декларират готовност да я издължат на ищцата, отчуждаването им съставлява действие, намаляващо имуществото, служещо за евентуално удовлетворяване на кредитора (ищцата). Относно знанието на двамата приобретатели (ответниците-касатори) за увреждането на ищцата, апелативният съд е установил, че с имейл, адресиран до адв. М. З. (процесуалния пълномощник на касаторите), ищцата е заявила, че по повод разговора им от петък – 03.12.2021 г., предоставя исканата от адв. З. информация, а именно – общото задължение на ответника Е. към нея (ищцата) възлиза на 75 000 евро, като е посочено, че за сумата са заведени няколко частни граждански и едно изпълнително дело, описани по номера в имейла. При обсъждането на имейла съдът е съобразил, че нито в отговорите на исковата молба, нито в проведените съдебни заседания по делото не се оспорва, че адв. З. е предоставял правно съдействие на ответниците-касатори към 05.12.2021 г. (датата на имейла). Въззивният съд е приел още, че от имейла може да се направи заключение, че преди датата на изпращането му, адв. З. и ищцата са провеждали разговори във връзка с вземанията на същата както към ответника Е., така и към „Лайт Хаус 2“ ООД. С оглед това съдът е достигнал до извода, че към сключването на двата процесни договора от 14.02.2022 г. ответниците-касатори са били уведомени чрез адвоката си за вземания в немалък размер на ищцата от техния праводател (ответника Е.). Съдът е изтъкнал, че дори и се приеме, че ответниците-касатори не са били изцяло убедени относно точния размер на дължимото, това не води до извод за неоснователност на исковете по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. В тази връзка, като се е позовал на решение № 64/07.05.2021 г. по гр. д. № 2549/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е приел, че не е нужно правоприемникът на длъжника да знае всички индивидуализиращи белези на вземането, следователно и точния му размер; достатъчно е да може да направи заключение, че неговият праводател е длъжник на трето лице. Съдът е приел, че в случая, с цитирания имейл адвокатът-пълномощник на ответниците-касатори е бил уведомен не само, че ищцата има вземане към ответника Е. и към „Лайт хаус 2“ ООД, а е уведомен и за неговия размер. В заключение апелативният съд е намерил, че това уведомление, извършено преди датата на процесното разпореждане с дружествените дялове от капитала на „Лайт хаус 2“ ООД в полза на тези двама ответниците-касатори, изпълнява и последното посочено в закона условие за уважаване на предявените искове. При така изложените мотиви на въззивния съд, по наведените от страна на жалбоподателите основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното: По първите два поставени от касаторите процесуалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК е формирана многобройна и трайно установена практика на ВКС, която е основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, каквато е и практиката по чл. 290 от ГПК, на която жалбоподателите се позовават. Тази константна съдебна практика приема, че въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни твърдения, доводи, възражения и оплаквания, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, като изложи свои собствени мотиви по преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти по делото. В случая в изложението на жалбоподателите тези два процесуалноправни въпроса, респ. – разрешението на същите, се свързват с касационните им оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил твърдяното от тях и доказано по делото обстоятелство, че ищцата частично е удовлетворила паричното си вземане към ответника-длъжник Е., чрез осъществяване на принудително изпълнение върху неговите вземания към двамата ответници-касатори за плащането на част от цената по двата процесни договора за продажба на дружествени дялове, като не обсъдил и доводите им, че това частично удовлетворяване на ищцата изключвало увреждане на същата с двата процесни договора, като една от предпоствките за обявяването на тяхната относителна недействителност с предявените по делото искове по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. При обсъждането на тази материалноправна предпоставка въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на касаторите за липсата на същата, като е приел, че те декларират готовност да издължат на ищцата неплатения от тях остатък от цената по двата процесни договора, дължим на ответника Е., и действително не е обсъдил обстоятелството, че ищцата вече е осъществила принудително изпълнение върху това вземане на ответника-длъжник към касаторите за плащането на част от цената. Тези обстоятелства обаче – дали ответниците-приобретатели само изразяват готовност да платят на ищцата дължимия остатък от цената по процесните договори или вече реално са й го платили по пътя на принудителното изпълнение, са без никакво значение за решаващите съображения на въззивния съд относно наличието на увреждането на ищцата, а именно, – че всяко действие, с което длъжникът се разпорежда със свое имущество в полза на трето лице, уврежда кредитора, тъй като той има правото да се удовлетвори от цялото (респ. – от всяко) имущество на длъжника си, съгласно чл. 133 от ЗЗД. В решение № 407/29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, на което въззивният съд и изрично се е позовал, това е подробно разяснено, като е прието следното: За обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество (чл. 133 от ЗЗД), поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество – дали с обезпечено в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова. Длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество, извън разпореденото – той не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. В случай, че длъжникът е добросъвестен, то притежаваното друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга и в този случай обявената на основание чл. 135 от ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка би изгубила правно значение. При недобросъвестност на длъжника обаче, кредиторът би разполагал с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез насочване на принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника имущества, за която именно цел на кредитора е предоставена възможността за провеждане на отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД. В същия смисъл е и трайно установената практика на ВКС, включително посочените от страна на ищцата в отговора на касационната жалба: решение № 64/07.05.2021 г. по гр. д. № 2549/2020 г. на IV-то гр. отд., решение № 255/20.12.2016 г. по гр. д. № 1473/2016 г. на IV-то гр. отд., решение № 35/12.04.2012 г. по гр. д. № 1783/2017 г. на IІІ-то гр. отд. и решение № 201/31.10.2018 г. по гр. д. № 1036/2018 г. на IV-то гр. отд., като в последното е разяснено още и следното: Без значение за наличието на увреждане е дали при разпореждането в патримониума на длъжника постъпва друго имуществено благо, тъй като цялото имущество на длъжника служи за удовлетворение на кредиторите и всеки от тях решава от кой имуществен обект да се удовлетвори. За кредитора има значение колко бързо, лесно, сигурно и с по-малко разходи се осребряват различните имуществени обекти в патримониума на длъжника. От така цитираната практика на ВКС следва, че изтъкваното от касаторите, необсъдено от въззивния съд обстоятелство, че ищцата вече се е удовлетворила частично чрез изпълнение върху вземането на ответника-длъжник за част от цената по процесните договори, дори и да беше обсъдено, не би могло да промени извода за увреждащия характер на тези договори по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, тъй като с тях ответникът-длъжник Е. е отчуждил в полза на ответниците-касатори собствените си дружествени дялове, върху които ищцата не би могла да насочи принудително изпълнение, за да се удовлетвори (изцяло или отново само частично), а това може да стане само при уважаване на предявените по делото искове за обявяване относителната недействителност спрямо нея на двата процесни договора. Следователно, това изтъквано от жалбоподателите обстоятелство, което е останало необсъдено от апелативния съд, е ирелевантно за материалноправния спор по чл. 135, ал. 1 от ГПК, поради което двата процесуалноправни въпроса не са разрешени с въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС, респ. – не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези въпроси. Цитираната по-горе константна практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 135, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД (решение № 407/29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г. на IV-то гр. отд., решение № 201/31.10.2018 г. по гр. д. № 1036/2018 г. на IV-то гр. отд. и останалите посочени по-горе), в съответствие с която е постановено обжалваното въззивно решение, дава отговор и на поставените от страна на касаторите материалноправни въпроси №№ 4-7, както стана ясно от гореизложеното. Жалбоподателите не навеждат каквито и да било конкретни съображения, защо считат тези четири въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, включително като не излагат и никакви доводи за необходимост от промяна на тази трайно установена практиката на ВКС по чл. 135, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, което и само по себе си е достатъчно за недопускане на касационното обжалване по тези въпроси. Именно в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, на което касаторите неоснователно – само бланкетно се позовават. На поставения от жалбоподателите материалноправен въпрос № 3, посоченото от тях решение № 64/07.05.2021 г. по гр. д. № 2549/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС (на което въззивният съд също изрично се е позовал) дава следния отговор: За субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД – знание на третото лице за увреждащото действие, не е необходимо правоприемникът на длъжника да е узнал за всички белези, които индивидуализират вземането: кой е кредиторът и кой е длъжникът, всичките правопораждащи юридически факти и какво е съдържанието на притезанието. Достатъчно е третото лице да знае само някои от тези обстоятелства, според които да заключи, че е възникнало вземане. В същия смисъл е и останалата – константна практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. Като е приел в мотивите към обжалваното въззивно решение, че тази субективна материалноправна предпоставка е налице, тъй като към сключването на двата процесни договора от 14.02.2022 г., с имейла от 05.12.2021 г. ответниците-касатори са били уведомени чрез техния пълномощник-адвокат за вземанията на ищцата към ответника-длъжник Е. в общ размер от 75 000 евро, апелативният съд е разрешил и този материалноправен въпрос в пълно съответствие с практиката на ВКС, поради което по отношение на него не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка касаторите неоснователно се позовават на решение № 407/29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, с което разрешение на този материалноправен въпрос не е давано, тъй като е приложена презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. Не е налице и соченото от страна на жалбоподателите основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторите бланкетно се позовават и на това основание, като не сочат, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени ясни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Напротив, – както стана ясно, правните изводи на апелативния съд са в пълно съответствие с константната практика на ВКС. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид крайния изход на спора по делото, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на процесуалния пълномощник на ищцата – адв. А. О. С., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ на доверителката й, осъществена чрез изготвянето и подаването на отговора на касационната жалба. Предвид фактическата и правна сложност на касационното производство, обема и качеството на извършената от адвоката работа, съдът й определя възнаграждение в размер 5 000 лв. с включен ДДС в него. В тази връзка съдът съобразява и решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от минималните размери, определени съобразно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към наредбата. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение