Определение № 50660 от 01.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 580/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗАД Армеец“ АД, чрез процесуален представител, против Решение № 168 от 25.11.2021г. по в. т. д. № 318/21г. на Апелативен съд - Варна, в частта, с която след частично отменяне и потвърждаване на първостепенния акт, като краен резултат застрахователното дружество е осъдено да заплати на А. И. М. сумата от 56 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 25.10.2017г., ведно със законната лихва, считано от 02.09.2019г. до окончателното плащане, по предявен иск по чл.432, ал.1 КЗ.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл.281,т.3 ГПК. Моли за касиране на решението в обжалваната част и за отхвърляне изцяло на предявения иск.

Допускането на касационното обжалване обосновава с хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК поставя следните въпроси относно:

1. Има ли задължение съдът да обсъди в съвкупност всички относими и допустими доказателства по делото, доводи и възражения на страните?

2. Длъжен ли е съдът, при постановяване на своето решение и определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, да съобрази и обсъди всички релевантни в конкретния случай факти и обстоятелства?

3. Има ли задължение въззивният съд да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните?

4. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на нормата на чл.271, ал.1 ГПК когато във въззивната жалба на ответника липсват оплаквания относно неправилно приложен от първоинстанционния съд процент на съпричиняване, в случаите когато съдебното решение не е обжалвано от ищеца?

Допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по първите три въпроса е обосноваван с противоречие на обжалваното решение с тълкувателни решения и постановление на ВКС и ВС, в това число – ТР № 1/09.07.2019г. по тълк.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС; ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; практика на ВС – ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г. и ППВС № 1/1985г., както и постановена по реда на чл.290 ГПК многобройна практика, част от която цитирана.

5. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

Допълнителният селективен критерий по материалноправния пети въпрос е обосноваван с противоречие на обжалваното решение с установените в ППВС № 4/2.12.1968г. критерии.

По всички въпроси поддържа и допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК по съображения, че са от значение за правилното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Позовава се и на самостоятелния селективен критерий по чл.280, ал.2 ГПК – поради очевидна неправилност.

Ответникът по касационната жалба А. И. М. депозира отговор, с който изразява становище за недопускане на обжалваното решене до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

С постановеното по делото първоинстанционно решения съставът на Окръжен съд – Ловеч е приел сумата от 86 000 лв. за справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ПТП неимуществени вреди, което след определяне на 30% съпричиняване, е редуцирано на 60 200лв., ведно със законната лихва от 01.12.2019г. до окончателното изплащане на сумата.

Сезиран с жалба на ищцата срещу частта на решението, с която е отхвърлена претенцията й за присъждане на лихва за забава за периода от 02.09.2019г. до 30.11.2019г., както и с жалба от ответното застрахователно дружество срещу осъдителната част на решението, съставът на АС-Варна е приел, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 70 000 лв., редуцирани на 56 000 лв. с приетия 20 % - ов размер на съпричиняването, вследствие на което искът е отхвърлен за разликата над 56 000 лв. до 60 200 лв. Със същото решение е намерена за основателна жалбата на ищцовата страна в частта на законната лихва върху обезщетението, каквато е присъдена и за периода от 02.09.2019г. до 30.11.2019г.

При преценка размера на обезщетението за претърпените от процесното ПТП неимуществени вреди, получени от ищцата в качеството й на пешеходец, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства – експертни медицински заключения и свидетелски показания, въз основа на които е приел за установено, че вследствие на причинения на 25.10.2017г. пътен инцидент ищцата е получила две средни телесни повреди, изразяващи се в изкълчване на дясна раменна става и компресионна фрактура на тялото на 12 гръден прешлен, както и травма на меките тъкани на главата, изразяваща се в кръвонасядане в дясна челна област и разкъсно-контузна рана в средната част на кръвонасядането, с дължина 3 см., без данни да е изпадала в безсъзнание, и голяма Т-образна разкъсно-контузна рана по външната повърхност на дясното бедро. Тъканите около раната в последствие са били възпалително инфилтрирани, поради гнойни процеси, наложили консултация с хирург. Счупването на прешлена е изисквало покой на твърдо легло в продължение на един месец, през който не е можела да става и се е нуждаела от чужда помощ. Изкълчването на дясната раменна става, както и травмите на долните крайници допълнително са утежнили рехабилитацията, довело до удължаване на оздравителния период. Прието е, че в продължение на четири месеца ищцата се е нуждаела от чужда помощ, като през този период болките са били с по-висок интензитет, след което са започнали да намаляват. Посочено е, че понастоящем ищцата има усещане за изтръпване на дясната половина на главата, оплаква се от периодичен световъртеж и пристъпно главоболие, има болки в гръбначния стълб при изправено положение на тялото, не може да вдига дясната ръка на раменния пояс поради болка и е с намалена сила на захват с дясната ръка, което намалява възможностите й за самообслужване.

За надлежно установено въз основа на прието заключение на СПЕ е прието наличието на потиснато настроение, загуба на интереси и удоволствия, психомоторна забавеност или ангажираност, разстроен съд, като на преден план се разкриват психотравмени изживявания, породени от случилото се и които се установяват под формата на едно тревожно-депресивно състояние.

Въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетелите Г. М., дъщеря, и И. И., установяващи факта, че се е наложило пострадалата да носи корсет в рамките на месец, след което и до сега продължава да носи колан на кръста, тъй като изпитва болки, маже с обезболителни средства. Продължава да изпитва болки в гърба и ръката; наложило се е провеждане на рехабилитация и поставяне на инжекции, както и прием на успокоителни, тъй като изпитвала страх да пресича улица.

При обосноваване на размера на обезщетението, въззивният съд е отчел икономическите условия към настъпване на застрахователното събитие, застрахователния лимит, възрастта на пострадалата, причинените по обем травми, по-продължителния от обичайния за тези увреждания период на възстановяване; липсата на пълно възстановяване, продължаващи болки в областта на раменната става и кръста, което препятства дългото и стоенето права, отслабнал захват на дясната ръка, както и наличието на тревожно-депресивно състояние; остатъчен белег на бедрото с дължина 7 см.; деформация на околните и подлежащи тъкани, с остатъчна болка в областта на раната и бедрото с ирадиация към тазобедрената става.

По заявеното от ищцата в отговора на въззивната жалба на застрахователното дружество възражение срещу приетото съпричиняване, съставът на апелативния съд е преценил, че установеното по делото поведение на ищцата, изразяващо се в пресичане на пътното платно извън пешеходната пътека, без съобразяване с намалената видимост вследствие тъмнината и ръмежа от дъжд, е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, определено на 20 %, с които е редуцирано обезщетението от 70 000 лв. на 56 000 лв. За да намали приноса на пострадалата, въззивният съд е акцентирал на противоправното поведение на водача на автомобила, който е имал техническа възможност да я възприеме и при своевременно реагиране да спре автомобила.

За основателна е намерена въззивната жалба на ищцата, като за начален момента на законната лихва е приет моментът на уведомяване на застрахователя със застрахователната претенция – 02.09.2019г.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първите три въпроса са процесуално правни и са относими към задължението на съда да обсъди в тяхната съвкупност всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, поради което принципно са значими при разрешаването на всеки спор. В касационната жалба и в изложението касаторът не сочи доказателство, възражение или факт, относими към спорните въпроси за размера на обезщетението и процента на съпричиняване, които да не са обсъдени от въззивния съд, поради което въпросите са ирелевантни за селективната фаза на касационното производство. Предпоставилото въпросите несъгласие с решаващите изводи на съда е по правилността на съдебния акт, която е извън преценката в производството по чл.288 ГПК.

За разлика от първите три въпроса, четвъртият процесуално правен въпрос е конкретен, като обективира несъгласието на касатора с извършеното от въззивния съд намаляване на определения от първоинстанционния съд процент на съпричиняване без обжалване от страна на ищцата. Подадената от нея въззивна жалба действително е само срещу приетата с първостепенния акт начална дата на присъждане на законната лихва. Следва да се отбележи, че при съгласие с присъдения като краен резултат размер на обезщетението, страната не разполага с процесуална възможност да обжалва приетото в мотивите на решението по възражението за съпричиняване. Срещу определения от първоинстанционния съд принос от 30 % ищцата изрично е възразила в подадения от нея отговор на въззивната жалба на ответното дружество с подробно развити съображения, по което оплакване въззивният съд дължи произнасяне в мотивите на решението, като при основателност може да го намали, включително и изцяло да го отрече. Във въззивното производство, образувано по жалба на ответника, въззивният съд е длъжен да обсъди възражението за съпричиняване, ако в отговора на въззивната жалба ищецът прави оплакване за неправилно прието съпричиняване или неправилно приет размер на конкретния принос, или ако във въззивната жалба ответникът по иска е релевирал доводи относно съпричиняването. В този смисъл е служебно известното на настоящия състав Решение № 92 от 07. 09.2016г. по т.д. № 185/2014г. на ВКС, ІІ т.о., постановено в хипотезата на допуснато касационното обжалване по чл.280, ал.1,т.3 ВКС по процесуален въпрос, смислово идентичен с четвъртия въпрос от изложението. Поради споделяне изцяло на възприетото от състава на ВКС в цитираното решение, и като съобрази, че въззивният съд не се е отклонил от даденото разрешение, намира, че не е налице хипотезата на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация по поставения въпрос. Също така, не е налице и основанието по т.1, на чл.280, ал.1 ГПК, поради непосочена от касатора практика на ВКС или ВС, на която атакуваното решение да противоречи.

По отношение на последния пети въпрос, относим към начина на прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, следва да се отбележи, че критериите за определяне на обезщетението по справедливост многократно са посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като определянето на различен размер на обезщетенията, макар при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на установените неимуществени вреди във всеки един случай. С ППВС № 4/23.12.1968г. са дадени задължителни за съдилищата указания относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Същото се определя от съда по справедливост, като това понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да съобрази при определянето му, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и други. В случая, въззивният съд е обсъдил релевантните за размера на обезщетението доказателства, и най-вече приетото експертно медицинско заключение, и е направил собствена преценка за размера на дължимото обезщетение, съобразявайки се с посочените в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, аргумент за което е и фактът на неговото намаляване. Отчетени са наличието на множество травми, претърпени от ищцата, продължителния период на възстановяване, възрастта й, икономическите условия на живот в страната и застрахователните лимити, като е акцентирано на липсата на пълно възстановяване, включително и в емоционален аспект. В обобщение, въззивният съд при обсъждане размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД не се е отклонил от въведените със съдебната практика задължителни критерии за определянето му по справедливост, поради което не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационен контрол по поставения въпрос.

Позоваването на основанието на чл.280, ал.1,т.3 ГПК е бланкетно - липсва обосноваване, съобразно постановките на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, с необходимостта от създаване на практика за попълване на празноти в закона, отстраняване на неяснота в конкретно посочени правни норми, промяна на създадена неправилна съдебна практика или нужда от промяната й поради изменения в законодателството или обществените условия. Спазвайки принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда селективен критерий, включително и да го обосновава, ако това не е посочено от жалбоподателя.

Не се установяват и особено тежки пороци на атакуваното решение, което да обоснове очевидна неправилност на съдебния акт по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, като: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика.

Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответната по касационната жалба страна – адв. М. Д., адвокатско възнаграждение в размер на 1 600 лв., на основание чл.38, ал.2 ЗА, изчислено по реда на чл.7, ал.2, т.4 и чл.9, ал.3 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК