Определение № 232 от 27.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1111/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Р. Д. Т., чрез адвокат Б. М., касационна жалба срещу решение № 260095 от 17.11.2020 г. по в.гр.д.№ 616/2020 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260002 от 18.08.2020 г. по гр.д.№ 1436/2020 г. на Русенски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Р. Д. Т. срещу Е. С. А. иск с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответницата да построи (възстанови) съществуващата между имотите на страните и премахната от нея ограда с дължина 23 метра и височина между 1.60 - 2.00 м., която да бъде плътна или от мрежа. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради постановяването му в нарушение на чл. 109 ЗС, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на събраните по делото доказателства и неправилна преценка на обсъдените, и поради необоснованост на фактическите изводи. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване. Ответната страна по касационната жалба Е. С. А. не е депозирала отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Делото има за предмет предявен от Р. Д. Т. против Е. С. А. иск с правно основание чл. 109 ЗС, за осъждане на ответницата да възстанови (построи) премахнатата от нея незаконна ограда между имотите на страните – с дължина 23 метра и височина между 1, 60 м. и 2, 00 м., която да бъде плътна или от мрежа. Искането е уточнено от процесуалния представител на ищеца адв. Б. М. в проведеното на 10. 08. 2020 г. заседание: „да бъде възстановена такава ограда на границата между двата имота, която съвпада като строеж с незаконната, описана в писмата на Община Русе, но да отговаря на всички строителни изисквания по ЗУТ, със строителни разрешения, които са необходими по закон“; да бъде осъдена ответницата „да възстанови, съответно построи между границите на двата имота, ограда от камък или мрежа, плътна ограда с дължина 23 метра и промени във височина между 1, 60 м- - 2 м….“. В хода на устните състезания процесуалният представител на ищеца отново е заявил, че премахнатата през 2019 г. ограда между имота на ищеца и имота на ответницата е минавала „по протежение на границата между двата процесни имота“, по която линия („на едно и също място“) е минавала и стара каменна ограда, направена преди повече от 40 години. За да достигне до извод за неоснователност на предявения иск и потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесната ограда (от камъни, с дължина около 23 метра и променлива височина от 1,60 до 2 метра) е била изградена през 2005 г. - 2006 г ., със знанието и съгласието на ищеца, както и по негово настояване, от Т. М. С. (бивш съпруг на ищцата). Преди построяване на оградата, между имота на ищеца и ответницата имало струпани в права линия камъни (в основата по-големи, около 50-60 см., а нагоре по-малки), които камъни били отстранени, също със знанието и съгласието на ищеца, през 2005 г., за да се построи новата ограда. На 7. 09. 2018 г. ищецът подал жалба до Община – Русе, за извършено от ответницата незаконно строителство на каменна ограда. При извършената проверка е констатирано, че оградата е незаконно изградена, без разрешение за строеж, и е издадена заповед за премахването й от ответницата. В определения срок за доброволно изпълнение на заповедта, ответницата премахнала оградата. За недоказани са счетени твърденията на ищеца за набези от безстопанствени животни в имота му, навлизащи през имота на ответницата, поради липсваща между тях ограда, както и твърденията, че настоящото фактическо положение – липса на ограда между двата имота, възпрепятства нормалното упражняване на правото му на собственост, като причинява вреди върху негови вещи и насаждения в двора му. В тази връзка е прието за доказано единствено, че след премахването на оградата е възможно в имота на ищеца да влизат безстопанствени кучета от страната на съборената ограда, но е възможно навлизането на безстопанствени животни да става и от другите страни, от които имотът на ищеца е ограден с телена мрежа – стара, на места наклонена, нестабилна, през която лесно може да се премине. От правна страна съдът е приел, че не са налице предпоставките на чл. 109 ЗС за уважаване на иска. Възприети са изводите на първоинстанционния съд, според които действията на ответницата по премахване, през 2019 г., на построената от бившия й съпруг, през 2006 г., ограда не са неправомерни, а в изпълнение на заповед на административен орган. Не са неправомерни и действията на ответницата и съпруга й по отстраняване, през 2005 г., на камъните, струпани по права линия, на общата граница между имота на ищеца и на ответницата, тъй като това е станало също със знанието и съгласието на ищеца и във връзка с желанието му за построяване на нова ограда между двата имота. Не е установено липсата на ограда между имота на ищеца и на ответницата да препятства ищеца да упражнява правото си на собственост върху притежавания от него имот (не е доказано, че заради съборената ограда в имота на ищеца навлизат безстопанстквени животни, които застрашават домашния му любимец и насажденията в двора му). В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Прякото въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие, от лице нямащо право да осъществява такова въздействие, представлява ли пречка за собственика да упражнява правото си; 2. Има ли значение за уважаването на иска по чл.109 ЗС дали строежът (в случая – ограда) е изграден или премахнат самоволно от нарушителя на правото на собственост. Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 197 от 29.01.2020 г. по гр.д.№ 1047/2019 г. на ВКС, І г.о., и решение № 2 от 06.07.2018 г. по гр.д.№ 1598/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. Не е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставените от касатора въпроси са отражение на поддържаната от същия теза за доказаност на връзката между действията на ответницата и накърняването на правото на собственост на ищеца, но не кореспондират с приетото от въззивния съд за установено от фактическа страна, със събраните доказателства и установените от тях факти, както и с изводите на въззивния съд, че не е установено ответницата да е извършила неоснователно въздействие върху имота на ищеца, препятстващо упражняването на правото му на собственост. В този смисъл, въпросите не са обусловили решаващата воля на въззивния съд и не отговарят на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. На следващо място, изводите на въззивния съд съответстват на трайно установената практика на ВКС, включително и задължителната такава (тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. по т. д. № 4/2015 г. на ОСГТК на ВКС), според която за уважаването на негаторния иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на имота, че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие) и че това действие или бездействие създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените ( чл. 50 ЗС ). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. В същия смисъл са и изложените в обжалваното решение съображения, въз основа на които предявеният иск е приет за неоснователен – не е налице нито неоснователно въздействие от ответницата върху имота на ищеца (оградата е съборена не неправомерно, а на основание влязла в сила административна заповед, в предоставения срок за доброволното й изпълнение), нито е доказано, че липсата на ограда на общата имотна граница между имота на ищеца и имота на ответницата създава за ищеца пречки да ползва собствения си имот по-големи от обикновените. Не на последно място, практиката на ВКС, на която се е позовал касаторът, е неотносима към настоящия спор, доколкото дадените в решение № 197 от 29.01.2020 г. по гр.д.№ 1047/2019 г. на ВКС, І г.о., и решение № 2 от 06.07.2018 г. по гр.д.№ 1598/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. разрешения касаят различни случаи, основани на различни факти. В първото решение е обсъждан въпросът дали навлизането на ограда в имот на ищеца в рамките на допустимото отклонение по Наредба № РД-02-20-5/15. 12. 2016 г. (с 9 см.) създава пречки за ищеца да ползва собствения си имот по-големи от обикновените. Обсъждан е и въпросът дали второстепенни постройки, изградени незаконно, при неспазване на предвидените в Наредба № 5 за правила и нормативи по териториално и селищно устройство от 1977 г. (отм.) минимални отстояния и представляващи нетърпим строеж, подлежат на премахване, ако обективно пречат на ищците да упражняват правото си на собственост. В другото решение е разгледан случай на изграждане на покрив под ъгъл по-голям от разрешения, което не е единствен фактор за преливане на вода и за настъпване на последиците от това преливане. Различието на изводите, касаещи основателността на исковете по чл. 109 ЗС, съдържащи се в коментираните две съдебни решения и в обжалваното въззивно решение, се дължи на различие в установените по делата факти, а не на различно становище по принципни правни въпроси и на различно тълкуване на закона. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,