Определение № 165 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4870/2019 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 9659/13.11.2019 година, подадена от Г. Д. П., против определение № 461/30.10.2019 година, постановено по ч. гр. д. № 3998/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. С обжалваното определение съставът ВКС, ГК, ІІІ г. о. е оставил без разглеждане частната жалба с вх. № 5637/19.06.2019 година, подадена от Г. Д. П. против определение № 1034/08.11.2017 година, постановено по гр. д. № 1921/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 8555/25.11.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 3709/2016 година. В частната си жалба П излага твърдения, че обжалваното определение е неправилно, като е поискал същото да се отмени и делото да се върне на съдебния състав по гр. д. № 3998/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., с указания да се допусне касационно обжалване на посоченото въззивно решение и същото да бъде отменено. Насрещната страна по частната касационна жалба Държавен фонд „Земеделие” [населено място] не е подала отговор и не е изразила становище по допустимостта и основателността на същата. Г. Д. П. е бил уведомен за обжалваното определение на 06.11.2019 година, а подадената от него частна жалба е с вх. № 9659/13.11.2019 година предвид, на което е спазен предвидения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Жалбата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това жалбата е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения: С частната си жалба вх. № 5637/19.06.2019 година Г. Д. П. е поискал отмяната на определение № 1034/08.11.2017 година, постановено по гр. д. № 1921/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 8555/25.11.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 3709/2016 година. Съдебния състав по образуваното, по повод на тази частна жалба, ч. гр. д. № 3998/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е приел, че определението на ВКС, ІV г. о. не подлежи на последващ инстанционен контрол и е окончателно, защото законодателят не бил предвидил процесуална възможност и ред този съдебен акт, с който не се допуска касационно обжалване на решението на въззивен съд, да бъде атакувано пред друг състав на ВКС за проверка на неговата правилност. Постановените в производството по чл.288 от ГПК определения били необжалваеми, поради което частните жалби срещу тях били процесуално недопустими. Определенията по допускане до касационно обжалване не попадали в категорията на актовете, които подлежат на обжалване съгласно чл. 274, ал. 2, пр. 3 от ГПК и чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК-последните не преграждали по-нататъшното разглеждане на производството по делото и в закона не била предвидена възможност за обжалването им. Определението по чл. 288 от ГПК било акт, с който се извършвала преценка относно допустимостта на обжалването пред третата инстанция, която била предвидена и уредена в действащия ГПК като факултативна (а не като задължителна) и при наличието на уредените в чл. 280 от ГПК предпоставки. Предвид това, подадената частна жалба на страната като насочена срещу акт, неподлежащ на последващ инстанционен контрол, следвало да се остави без разглеждане Този изводи на съдебния състав по ч. гр. д. № 3998/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. се споделят от настоящия съдебен състав на ВКС, ГК, ІV г. о. С разпоредбата на чл. 274, ал. 1 от ГПК законът е предоставил възможност, на страните по спора, да обжалват постановените от съда определения. За да е налице такава възможност оспорваното определение, трябва да попада в една от очертаните с разпоредбата две групи, а именно да прегражда по-нататъшното развитие на делото (чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК) или възможността за обжалване да е изрично предвидена в закона (чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК). Съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 2 от ГПК, постановените от състав на ВКС определения, подлежат на обжалване пред друг състав на същия съд, но само, ако отговарят на изискванията на чл. 274, ал. 1 от ГПК за това. За определението по чл. 288 от ГПК липсва изрична законова разпоредба, която да предвижда възможност за последващото му обжалване. Поради това то не попада в кръга на определенията по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК. Същевременно определението по чл. 288 от ГПК не попада и сред тези по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като с него съдът не се произнася по допустимостта на касационната жалба от гледна точка на изискванията, необходими за валидното сезиране на ВКС, а извършва проверка за наличието на установените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК критерии за допускане на касационното обжалване. Това обжалване е уредено не като задължително, а като факултативно такова, поради което е необходимо да се извърши предварителна проверка за съществуване на предвидените в закона предпоставки за допускането му. Тази проверка има самостоятелно значение, тъй като резултатът от нея определя по-нататъшния ход на касационното производство. При нея обаче съдът не се произнася по въпроси от съществото на спора и дейността му се изчерпва с постановяване на определението по чл. 288 от ГПК. Затова се касае до специфична дейност на касационния съд, която е различна от правомощията му като трета редовна инстанция, доколкото изводите на съда и крайният резултат от проверката не се отнасят до правилността на атакувания съдебен акт. Предвид на това определението по чл. 288 от ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване не е преграждащо такова по смисъла вложен в разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно чл. 296, т. 3, пр. 1 от ГПК постановяването на определението по чл. 288 от ГПК, с което не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, води до влизане на решението в законна сила. При това влизането в сила на решението не е поставено в зависимост от изтичането на срок за обжалване на определението, както е направено в разпоредбата на чл. 296, т. 2, пр. 3 от ГПК, което означава, че то настъпва от датата на постановяването на определението по чл. 288 от ГПК. От този момент въззивното решение поражда предвидените в чл. 297 и следващите от ГПК последици, които са пречка за последващия му инстанционен контрол. Това от своя страна препятства обжалването на определението по чл. 288 от ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като ако частната жалба срещу него бъде уважена, би се стигнало именно до такъв инстанционен контрол на влязлото в сила решение. В същия смисъл са и мотивите на състава по ч. гр. д. № 3998/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., постановил обжалваното определение. От изложеното следва, че постановеното по реда на чл. 288 от ГПК определение на Върховния касационен съд, с което не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, е окончателно и не подлежи на последваща проверка за законосъобразност. С оглед на това подадената против определение № 1034/08.11.2017 година, постановено по гр. д. № 1921/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., частна жалба с вх. № 5637/19.06.2019 година е недопустима и не е подлежала на разглеждане. Поради това обжалваното определение № 461/30.10.2019 година, постановено по ч. гр. д. № 3998/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е законосъобразно и като такова трябва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение