Определение № 465 от 16.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 869/2012 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищеца А. С. Й. от [населено място] чрез процесуален представител адв. А. Г. и на ответника [фирма], р. С. чрез процесуален представител главен юрисконсулт М. М. срещу решение № 638 от 20.04.2012г. по в. гр. дело № 3230/2011г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав. С въззивното решение след частична отмяна на решение от 30.05.2011г. по гр. дело № 3656/2009г. на Софийски градски съд, I гражданско отделение, 11 състав ответникът [фирма], [населено място] е осъден да заплати на А. С. Й. по 127,20 лв. месечно – обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за придружител, заедно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, считано от 18.04.2009г. до настъпване на обстоятелства, обуславящи изменение или прекратяване на обезщетението, както и сумата 2 000 лв. – разноски за въззивното производство. В останалата част, с която искът е уважен за сумата 48,48 лв. – обезщетение за имуществени вреди от ПТП, настъпило на 17.04.2004г. заедно със законната лихва, считано от 16.04.2009г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноски за първоинстанционното производство в размер 674,49 лв., а по сметка на СГС държавна такса в размер 50 лв., както и в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над присъдените с двете решения суми до пълния предявен размер, първоинстанционният съдебен акт е потвърден. Касаторът – ищец обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата над 127,20 лв. месечно до 266,47 лв. месечно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Относно противоречието с материалния закон поддържа становище, че въззивният съд е нарушил принципа за пълно възстановяване на вредите – чл. 51, ал. 1 ЗЗД. Относно същественото нарушение на съдопроизводствените правила касаторът релевира доводи за съществено вътрешно противоречие в мотивите на въззивното решение, което води до неяснота и неточност в частта относно определяне размера на дължимото месечно обезщетение, както и за липса на единство между мотивите и диспозитива на съдебния акт. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ищец поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС: относно пълното възстановяване на причинените вреди – чл. 51, ал. 1 ЗЗД /противоречие с ППВС № 7/1978г./. Касаторът – ищец излага и доводи за нарушение на съдопроизводствения принцип, въведен с ППВС № 1/1953г. относно яснота, точност и убедителност на мотивите на съдебното решение и изискването за единност и цялостност на съдебния акт между мотиви и диспозитив. Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба на ищеца. Касаторът – ответник обжалва въззивното решение в осъдителната му част като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Относно противоречието с материалния закон поддържа становище, че решението не е основано на приложимия за релевантния период материален закон – Глава 27 /отм./ от ТЗ и Наредба № 4/2003г. за задължителното застраховане /отм./, уреждащи обезщетение само на реално претърпените и осъществени имуществени вреди, но не и на имуществени вреди за бъдещ период и на пропуснати ползи. Относно същественото нарушение на съдопроизводствените правила касаторът релевира доводи, че въззивният съд не е обсъдил възражението за изтекла тригодишна погасителна давност за помесечните искове, евентуално петгодишна погасителна давност. Относно оплакването за необоснованост касаторът сочи, че не са съобразени обстоятелствата, че застрахованото по приложената полица лице е различно от лицето, причинило увреждането, не е установено процесното МПС да е било управлявано със знанието и съгласието на собственика, неоснователно са кредитирани съдебно-счетоводната експертиза и приложените споразумения. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ответник поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната част на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: относно приложимия материален закон; относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност за всички вземания, произтичащи от застраховка „Гражданска отговорност”; „може ли обезщетението на вредите от непозволено увреждане да обхваща и произтичащите от него бъдещи вреди и ако е допустимо, кои са обстоятелствата, които предпоставят присъждането на такова обезщетение при положение, че вероятността дали вредата ще настъпи далеч във времето не може да бъде преценена“. Ищецът обжалва касационната жалба на ответника [фирма], [населено място] и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на решението в осъдителната му част, тъй като материалноправният въпрос е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС – ППВС № 4/23.12.1968г., както и с множество решения на ВС и ВКС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и обсъди доводите на страните, приема следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С оглед твърдяното вътрешно противоречие в мотивите на въззивното решение, водещо до неяснота и неточност в частта относно определяне размера на дължимото месечно обезщетение, и липсата на единство между мотивите и диспозитива на съдебния акт, настоящият съдебен състав е върнал делото на Софийски апелативен съд за разглеждане на инкорпорираната в касационната жалба молба за тълкуване на въззивното решение и преценка дали е налице очевидна фактическа грешка при външното изразяване на формираната истинска воля на съдебния състав. С решение № 29 от 08.01.2014г. по гр. дело № 3230/2011г. Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав е оставил без уважение искането на А. С. Й. за тълкуване и поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното на 20.04.2012г. решение. Въззивният съд въз основа на събраните доказателства е установил, че на 17.04.2004г. С. В. В. при управление на л. а. „Рено Р.” с рег. № С 96-58 КР е причинил ПТП като е навлязъл в насрещната лента за движение и е ударил л. а. „Фиат Темпра” с рег. № РВ 06-79 ВВ, управляван от ищеца А. С. Й.. Към момента на злополуката виновният водач е бил застрахован по риск „Гражданска отговорност” при ответника със застрахователна полица № 120104129251 от 08.01.2004г. за срок от 10.04.2004г. до 31.12.2004г. В резултат на настъпилото ПТП на ищеца са причинени множество увреждания, за които му е призната 100% загубена работоспособност с потребност от чужда помощ пожизнено. Решаващият съдебен състав е обсъдил писмените доказателства и заключението на съдебно-медицинската експертиза, изяснил е остатъчното състояние на главния мозък с налични психични отклонения като пряко усложнение на мозъчната травма – травматична енцефалопатия с характеропатия, брадипсихия и депресивен синдром, установил е, че в резултат на тези увреждания ищецът е негоден за професионален труд, за собствено самообслужване, няма възможностите и задръжките на възрастен човек, емоционално и физически е като малко дете, като перспективата на състоянието му е да се влошава и изисква придружител 24 часа в денонощието, който да го обслужва, като някои действия следва да се извършват от медицинска сестра. Направил е извод, че последиците от мозъчно увреждане, появили се в причинна връзка с процесното ПТП, изискват денонощно обслужване от чужд човек, което обслужване е безспорно осъществено на 16 и 17 април 2009г. и ще продължи да бъде осъществявано. Решаващият съдебен състав е изложил съображения относно същността на претърпяната загуба като вид имуществена вреда, изразяваща се в намаляване на имотното състояние на увреденото лице, и е приел, че няма законова пречка да се обезщетяват бъдещи вреди, ако тяхното настъпване е сигурно, а размерът им – установим. Сигурното настъпване на вредите е аргументирано с обстоятелството, че ищецът не би могъл да се справя в ежедневието си без чужда помощ и за в бъдеще. Относно размера на вредите въззивният съд се е позовал на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като е възприел за база при определяне на размера месечно възнаграждение за придружител при 8-часов работен ден и два почивни дни в седмицата 400 лв. /22 работни дни по 18,18 лв. за 8 часа на ден, съответно по 36,36 лв. за 16 часа на ден/. В същото време съдебният състав е направил извод, че общата дължима сума като разходи за придружител е в размер 38 541,60 лв. или месечно по 190,80 лв. /202 месеца по 190,80 лв. на месец, съответно по 36,36 лв. на ден по 30 дни/. Посочената сума 190,80 лв. месечно е намалена с 1/3, предвид размера на съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, поради което е направен краен извод за дължимо обезщетение на месец по 127,20 лв. или общо за 202 месеца обезщетение в размер 25 694,40 лв. По касационната жалба на ищеца: Посоченият от касатора – ищец материалноправен въпрос относно пълното възстановяване на причинените вреди съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД е релевантен за спора, тъй като е обусловил правната воля на съдебния състав. Този въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968г., ППВС № 7/04.10.1978г., решение № 153/02.06.2011г. по гр. д. № 526/2010г. на ВКС, IV г. о., решение № 317/01.07.2011г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ВКС, IV г. о. и други съдебни актове, поради което следва да се допусне касационно обжалване на решението на въззивния съд в обжалваната от ищеца част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По касационната жалба на ответника: Материалноправният въпрос относно приложимия материален закон по отношение на пътно-транспортни произшествия, настъпили преди влизане в сила на КЗ /преди 01.01.2006г./ по иск, предявен след 01.01.2006г., е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС, съгласно която приложимите материалноправни норми са глава X., чл. 380 – чл. 418 ТЗ /обн. ДВ, бр. 83/1996г., отм. ДВ, бр. 103/23.12.2005г., в сила от 01.01.2006г., с § 15 от ПЗР на КЗ/ и Закон за застраховането /обн. ДВ, бр. 86/11.10.1996г., в сила от 01.01.1997г., отм. с § 5 от ПЗР на КЗ/. Въззивният съд, преценявайки, че процесното ПТП е настъпило на 17.04.2004г., в резултат на което са причинени и уврежданията на ищеца, е определил правното основание на иска по чл. 407 /отм./ ТЗ, като в мотивите е обсъдил разпоредбата на чл. 390, ал. 3 /отм./ ТЗ и е приел за приложими също Закона за застраховането /отм./ и Наредба № 4/23.09.2003г. за задължителното застраховане /отм./. Материалноправният въпрос относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност за всички вземания, произтичащи от застраховка „Гражданска отговорност” не е релевантен за спора, тъй като не е формирал правните изводи на въззивната инстанция по настоящото дело. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона. В настоящия случай изводи относно погасителната давност на дължимото обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ не са направени от въззивния съд. Материалноправният въпрос „може ли обезщетението на вредите от непозволено увреждане да обхваща и произтичащите от него бъдещи вреди и ако е допустимо, кои са обстоятелствата, които предпоставят присъждането на такова обезщетение при положение, че вероятността дали вредата ще настъпи далеч във времето не може да бъде преценена“ е некоректно поставен, тъй като въззивният съд въз основа на писмените доказателства и заключението на съдебно-медицинската експертиза е приел, че последиците от мозъчно увреждане, появили се в причинна връзка с процесното ПТП, изискват денонощно обслужване от чужд човек, което обслужване е безспорно осъществено на 16 и 17 април 2009г. и ще продължи да бъде осъществявано с оглед перспективата за влошаване на състоянието на ищеца. Налице е и задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/30.10.1975г., т. 11, съгласно която съдилищата постановяват еднократно или периодично заплащане на обезщетението за непозволено увреждане по своя преценка, независимо от направеното от ищеца искане за начина на заплащане. Относно присъждането на периодично заплащане на обезщетението за имуществени вреди по застраховка „Гражданска отговорност“ е формирана трайна съдебна практика, съгласно която е допустимо да бъде присъдено обезщетение за имуществени вреди, което да покрива необходимите разходи за болногледач и за времето след предявяване на иска поради необратимо здравословно състояние на пострадалия ищец, нуждаещ се постоянно от грижи, полагани от друг човек, докато е жив. Не са налице предпоставки, които да налагат изменение на установената трайна съдебна практика по релевантния материалноправен въпрос или създаване на нови правни разрешения по прилагането на относимите правни норми, предизвикани от промени в обществените условия и законодателни промени. Касаторът – ответник не е посочил противоречиво разрешаване на релевантния правен въпрос, което да налага необходимост от допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поради липса на твърдените от касатора – ответник основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ответника осъдителна част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение