Определение № 2270 от 21.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 28/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. П. Д. против решение № 262342 от 11.07.2022г. по гр.д.№ 15047/2019 г. на СГС, с което е потвърдено решение № 178434/29.07.2019 г. на СГС, в частта, с която е допусната съдебна делба на апартамент № ***, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] ведно с избено помещение № ***и 1,180 % ид.ч. от общите части на сградата между А. Д. М., М. Д. Д., Т. Д. Д., Д. П. Д.. Отменено е решението в частта за определените квоти от РС и вместо това делбата е допусната при квоти: за А. Д. М. и М. Д. Д. – по 4/18 ид.ч., за Т. Д. Д. 7/18 ид.ч. и за Д. П. Д. – 3/18 ид.ч. Обезсилено е решението на РС в частта, с която е допусната делба и по отношение на Н. Д. Д.. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон предвид приетото, че касаторът е упражнявал търпими действия, а не владение, че ако се приеме, че е владял, то владението му не е било спокойно и че придобивната давност е прекъсната на основание чл. 116 б. „б“ ЗЗД въпреки, че той е конституиран служебно, а не по волята на ищците. Наведено е оплакване за неправилно приложение на презумпцията по чл. 69 ЗС, която не е опровергана. Счита, че неправилно съдът е преценил периода на владение, като посочва, че е владял от м. март 2008 до март 2018 г. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по четири въпроса, свързани с оплакванията в жалбата, които ще се разгледат по-долу. Ответниците по касация А. Д. М. и М. Д. Д. оспорват касационната жалба и допускането до касация, тъй като решението е съобразено със съдебната практика, а и цитираните от касатора решения не са по аналогични казуси. Останалите ответници Т. Д. Д. и Н. Д. Д. не вземат становище. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: На 28.12.2011г. е предявен иск за делба от Д. Д. М. и А. Д. М. против Т. Д. Д. на описания апартамент № ***, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] купен от държавата с договор от 10.03.1989 г. за сумата 21334 лв. на името на наследодателя Д. Д. М., починал на 16.02.2002 г. Той е дарил целия апартамент на дъщеря си Т. Д., но с решение от 22.11.1993 г., влязло в сила на 12.01.1994 г. по гр. д. № 194/1993 г. на СРС е отменено дарението на основание чл.227, ал.1 б.“в“ ЗЗД. С н.а. № 44, т L от 19.04.1994 г. Д. Д. М. е прехвърлил на дъщеря си Т. Д. същия апартамент, но срещу задължение за издръжка и гледане по време на брака й с касатора Д. П. Д.. По иск, предявен на осн. чл. 87, ал.3 ЗЗД от прехвърлителя е постановено решение № 104 от 21.05.2001 г. по гр. д. № 7720/1997 г. по описа на СРС, с което иска е отхвърлен против двамата преобретатели - съпрузите Т. и Д. Д.. В хода на производството е починал прехвърлителят Д. Д. М.. С решение от 18.01.2017 г. по гр. д. № 849/2006 г. на СГС, е отменено посоченото съдебно решение и вместо него е постановено разваляне на договора за издръжка и гледане, като е оставено в сила решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск срещу Д. П. Д., независимо, че ответниците Т. и Д. Д. са били съпрузи към онзи момент и като такива са били задължителни другари. Това решение на СГС е отменено с решение от 24.07.2008 г. по гр. д. № 2268/2007 г. на ВКС, ІV гр.о., в частта, с която на основание чл.87, ал.3 ЗЗД е развален договор за издръжка и гледане, сключен на 28.04.1994 г. с нот. акт № 44, том 50, н. д. № 9860 от 1994 г. между Д. Д. М. и дъщеря му Т. Д. за 1/3 ид. ч. от апартамента и иска е отхвърлен за тази част. Решението е оставено в сила в останалата част, с която иска е уважен и договора е развален за 2/3 ид.ч. Това решение е влязло в сила на датата на постановяването му. С решение № ІІ-123-17 от 23.10.2015 г. по гр. д. № 61316/2011 г. по описа на СРС е допусната съдебна делба на апартамента между тримата наследници на Д. Д. М.: Д. Д. М., А. Д. М. и Т. Д. Д. при равни квоти. С решение № 8782 от 05.12.2016 г. по гр. д. № 3697/2015 г. на СГС, е обезсилено горепосоченото съдебно решение поради неучастето на необходимия другар на съделителите Д. П. Д., като делото е върнато на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав. Това решение не е допуснато до касационно обжалване с определение № 473 от 02.10.2017 г. по гр. д. № 1023/2017 г. на ВКС, І гр.о. При новото разглеждане на делото Д. П. Д. е конституиран с определение от 07.06.2018 г. В подаденият от него отговор на исковата молба е направил твърдения за извършена приживе неформална делба от наследодателя, по силата на която процесния апартамент бил отреден за съпругата му Т. Д., че апартамента е закупен със средства от него и бившата му вече съпруга, брака с която е прекратен с решение от 06.02.2018 г. Заявил е възражение за придобивна давност, започнала да тече от м.03.2008 г., изтекла м.03.2018 г. Присъединява се към твърденията на ответницата, че при покупката на апартамента са платили сумата от 8 000 лв. и са погасили заем от 12 000 лв. към ДСК. Обясненията на наследниците – синове на общия наследодател Д. Д. М. и А. Д. М., дадени по чл. 176 ГПК са, че баща им казал, че друг апартамент е за Д. М., а този в [жк], но ако го гледат и издържат. Те обаче не го гледали. Установено е, че цената на апартамента е платена с вносна бележка № 98/10.03.1989 г. от Д. Д. М. за сумата от 9 334 лв. – първоначална вноска за жилище и че наследодателя е издал разписка от 28.06.1990 г., че е получил от Т. Д. сумата от 8 000 лв. в брой, която се е задължил да върне при поискване. Свидетелските показания най-общо установяват, че Т. и Д. Д. събрали свои средства и от близки общо 12 000 лв., които предали на общи наследодател да ги преведе за жилище и тя дори го придружила до банката. Безспорно е, че в жилището от закупуването му винаги са живели Д. и Т. Д.. Те плащат данъците за апартамента и след разваляне на алеаторния договор за 2/3 ид.ч. Останалите наследници са открили нова партида за апартамента по ЗМДТ и плащат данъци за своите части. При новото разглеждане на делото е починал Д. Д. М. на 18.05.2018 г. и на негово место са конституирани наследниците му М. Д. Д. и Н. Д. Д.. Последната е заявила отказ от наследството на баща си. Той е оспорен поради мълчаливо приемане на наследството преди това, но възражението е прието за недоказано, а отказа от наследство – за действителен. Поради това по отношение на нея решението на РС е обезсилено. Заявеният от нея отказ увеличава дела на сестра й М. Д. Д.. От правна страна въззивната инстанция е приела, че след разваляне на алеаторния договор за 2/3 ид.ч., те се включват в наследството и се разпределят между наследниците А. Д. М., М. Д. Д. и Т. Д. Д. по 2/9 ид.ч. / т.е. 4/18 ид.ч. Останалата 1/3 ид.ч., за която алеаторния договор не е развален е била СИО за Т. и Д. Д. и след прекратяване на брака им, всеки от тях придобива по 3/18 ид.ч. Така дела на Т. Д. става 7/18 ид.ч. Относно възражението за придобивна давност, заявено от Д. Д., съдът е приел, че е приложимо ТР № 1/2012 г. ОСГК на ВКС, защото той е съсобственик на апартамента след частичното разваляне на алеаторния договор. Посочил е, че от доказателствата по делото се установява, че жалбоподателите са живели в процесния имот от 1991 г. насам и че са се чувствали собственици на същия, но тези техни субективни представи не могат да обосноват извод, че жалбоподателите са придобили правото на собственост върху 2/3 ид. ч. от делбения имот по давност, защото са били допуснати фактически да ползват жилището от наследодателя и това ползване не съставлява владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, а търпими действия. Обосновал се е с това, че са фактически действия, извършвани не в изпълнение на договор, а със съгласието на собственика. Алтернативно е прието, че ако жалбоподателите са упражнявали фактическа власт върху делбения имот с намерение да го своят, то владението им не е било спокойно и необезпокоявано, защото делбеният имот е бил обект на разпоредителни сделки – дарение, прехвърляне срещу задължение за издръжка и гледане. Спрямо имота са водени съдебни процеси за отмяна на извършеното дарение и за разваляне на договора за издръжка и гледане. Затова е направен извод, че до смъртта на общия наследодател на 16.02.2002 г. и постановяване на влязлото в сила съдебно решение за разваляне на договора за прехвърляне на имота срещу задължение за издръжка и гледане – 24.07.2008 г., жалбоподателите не са упражнявали необезпокоявано владение върху делбения имот. С предявяване на иска за делба на 28.12.2011 г. е спряло течението на придобивната давност, защото са оспорени правата на Т. Д.. По отношение на Д. П. Д., който е конституиран по-късно не е спряно течението на давността с предявяване на иса за делба на осн. чл.115, б.“ж“ ЗЗД. По отношение на него е прието, че е имало претенция от А. М. и Д. М. и не се установява Д. П. Д. да е обективирал намерението да владеят техните идеални части за себе си, а субективното му отношение, че счита делбения имот за негов не обосновава извод за придобиване по давност при наличие на претенции от останалите съсобственици, защото не е налице необезпокоявано владение върху апартамента от страна на жалбоподателите, което да доведе до придобиване правото на собственост по давност. Първия въпрос е: когато фактическа власт е установена върху един имот въз основа на договор за дарение, а след отмяната му – въз основата на последващ договор за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане, разварен по съдебен ред, може ли да се приеме, че след разваляне на договора преобретателите осъществуват търпими действия, или тяхната фактическа власт покрива елементите на владението при прилагане на презумпцията по чл. 69 ЗС. Относно търпимите действия, теорията и съдебната практика приема, че се характеризират с откъслечност и несистемност и не са упражняване на права. Те са действия, а не фактическа власт и по това се различават от държането и от владението – не са владение. Тези действия се различават от държането и по това, че обикновено държането се упражнява по силата на съгласие със собственика (носителя на вещното право) или владелеца, т.е. по силата на договор най-често с предмет - трайно установена фактическа власт, която се прекратява с прекратяване на договора. За преустановяването на търпимите действия е достатъчно едностранното изявление на собственика или владелеца. /Решение № 483/11.12.2012г. по гр.д.№ 493/2012г. І гр.о./ По настоящото дело е установено, че касатора и бившата му съпруга са установили трайно фактическа власт върху апартамента от 1991 г. предадена им по волята на собственика и тя не може да се квалифицира като търпими действия, за които е характерна откъслечност и несистемност. Този извод в обжалваното решение обаче не е единствен, поради който съдът е приел за неоснователно възражението на касатора за придобивна давност. Въззивният съд е изложил и алтернативно съображение по това възражение. Затова по първият въпрос, като неопределящ изхода от спора не се допуска касационно обжалване. Следващият въпрос е: кога владението е спокойно и по-конкретно воденето на дело за разваляне на договора за издръжка и гледане, въз основа на който е осъществена фактическа власт върху имота, както и извънсъдебните претенции на собственика на този имот смущават ли владението. Заявяването на иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на алеаторния договор прекъсва давността по отношение на предмета на договора- Решение № 560 от 5.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1669/2008 г., II г. о. Страна по разваления договор не се ползва от защитата на разпоредбата на чл.88, ал.2 от ЗЗД и трябва да върне полученото по разваления договор по силата на обратното действие на развалянето дори да има друго основание за придобиване, на което да се позове - чл.88, ал.1 ЗЗД. /Решение № 101/27.04.2011г. по гр.д.№ 1255/2010г. ІІ гр.о., Решение № 91/05.12.2012г. по гр.д.№ 613/2011г.ІІ гр.о./ Тъй като правото на собственост може да се придобие само от лице, което не го притежава на друго основание, собственика на имот на основание договор не може да го придобие на оригинерно основание - придобивна давност, защото не можеш да владееш срещу себе си – Решение № 172/12.10.2016 г. по гр.д.№ 1424/16 г. на ВКС, І гр.о., Решение № 161 от 14.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 475/2017 г., I гр. о.. Предвид изложеното, докато е трае съдебния процес по отмяна на дарение или процеса по иска за разваляне на договора, преобретателите по подлежащия на разваляне договор не могат да упражняват владение срещу себе си. Следователно поставеният въпрос за начините, по които се смущава владението за периода на висящите дела е ирелевантен и е неотносима съдебната практика, според която владението е спокойно, ако е не е установено и/или поддържано с насилие / Решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, I гр.о. За периода след влизане в сила на решението по чл. 87, ал.3 ЗЗД – 24.07.2008 г. до конституиране на касатора като съделител – 07.06.2018 г. не е изтекъл изискуемият от чл. 79, ал.1 ЗС десетгодишен срок. Без значение е, че касаторът е конституиран служебно от съда като необходим задължителен другар /съсобственик/, тъй като съдебната практика без противоречие приема, че с предявяване на иск за делба срещу съсобствениците се прекъсва придобивната давност и докато трае делбения процес не тече давност между съсобственици, съгл. чл. 115, б. 115, ал.1 б. „ж“ ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС - Решение № 520/01.02.2011 по гр.д.№ 955/2010г. на ВКС, ІІ гр.о. Решение № 80/ 07.07.2014г. по гр.д.№ 6441/2013г. на ВКС, ІІ гр.о./. Поради това, че не е изтекъл десет годишния срок по чл. 79, ал.1 ЗС, формулираният въпрос е без значение и за периода след влизане в сила на решението по чл. 87, ал.3 ЗЗД. Ответниците по този иск са били съпрузи към онзи момент и задължителни другари, поради което по отношение на тях решението е влязло едновременно с постановяване акта от ВКС. Предвид изложеното, че давност не е текла по време на процесите за отмяна на дарението и за разваляне на договора, а от влизане на решението по чл. 87, ал.3 ЗЗД до конституиране на касатора като съделител не е изтекъл изискуемият срок по чл. 79, ал.1 ЗЗД, е неотносим към спора и следващия въпрос: „Когато фактическата власт върху наследствен имот се упражнява само от един от наследниците и неговият съпруг, но тя е предадена от самия наследодател при прехвърляне на имота на този наследник, счита ли се опровергана презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията с останалите сънаследници след отпадане на придобивното основание и след смъртта на наследодателя“. Неприложимо е и ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по посочените аргументи. Затова по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК и по него не се допуска касационно обжалване. Съдът е обсъдил доводите и възраженията на страните и събраните доказателства. Това, че изводите на съда са различни от подържаната теза на касатора не сочи на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса за задължението на въззивната инстанция да обсъди относимите към спора доказателства в тяхната взаимна връзка и зависимост и да се произнесе по доводите и възраженията на страните. Съдът е изпълнил това задължение и по този въпрос не се допуска касационно обжалване. В обобщение не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК и чл. 38, ал.2 ЗА, на пълномощника на ответника по касация А. Д. М. и М. Д. Д. адвокат Л. С. следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция предвид представеният договора за безплатна правна помощ в размер 2848 лв. Размерът е съобразен с данъчната оценка на апартамента – 59016 лв., стойността дела на А. Д. М. и М. Д. Д. от нея, притежаващи общо 2/3 ид.ч. и нормите на чл. 38, ал.2 ЗА, във вр. с чл.8, ал.3, във вр. с чл. 7, ал.4, във вр. с ал.2,т.4 НМРАВ. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение