Определение № 60687 от 14.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 893/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 291762 от 24.ХІ.2020 г. на застрахователното еднолично акционерно дружество „Булстрад Живот Виена Иншурънс Груп”-С. /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез негов юрисконсулт против онези две части от въззивното решение № 260534 на Софийския градски съд, ГК, с-в ІІІ-Б, от 13.Х.2020 г., постановено по гр. дело № 5415/2019 г., с които този застраховател е бил осъден – на основание чл. 134 ЗЗД, във вр. чл. 199а КЗ /отм./ - по иска на кредитополучателката М. Т. Т. от [населено място] да заплати на конституираната по делото като неин съищец „Юробанк България“ АД-С. /ЕИК[ЕИК]/ сума в размер на 20 127.04 лв., представляваща неизплатена част от дължимата застрахователна сума по сключена между тази банка и ответника настоящ касатор групов договор по застраховката „Живот и безработица“ на получателите на ипотечни кредити“ във връзка с настъпилото застрахователно събитие от 14.ХІІ.2016 г. – смъртта на другия кредитополучател В. П. Т., явяващ се солидарен длъжник по процесния договор за банков кредит № НL 72748/20.Х.2015 г. С втората обжалвана част от същото въззивно решение застрахователят настоящ касатор е бил осъден – на основание чл. 242, ал. 1 КЗ /отм./ - да заплати на ищцата М. Т. Т. от [населено място] и сума в размер на 2 927.06 лв., представляваща сбор от изплатените от нея по същия договор за кредит месечни погасителни вноски в периода след застрахователно събитие от 14.ХІІ.2016 г. и до края на месец септември 2017 г. /вкл./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на делото (10.Х.2017 г.) и до окончателното й изплащане. Оплакванията на застрахователя настоящ касатор са за постановяване на въззивното решение в атакуваните две негови осъдителни части както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на СГС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му отменяване и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдели отхвърлени и двата иска на М. Т. Т.. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата застрахователното дружество неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваните две осъдителни части на въззивното си решение съставът на СГС се е произнесъл по следните четири материално- и процесуалноправни въпроса, релевантни не само за изхода по конкретното дело, но и явяващи се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички наведени от страните доводи и възражения, като конкретно, ясно и точно изложи в мотивите си върху кои факти основава решението си и кои смята, че са неотносими?“; 2./ „Ако всяко от застрахованите лица е заплатило половината от дължимата застрахователна премия, не следва ли застрахователят да заплати съответстващата й част от застрахователната сума, щом като застрахователно събитие е настъпило само с едно от застрахованите лица?“; 3./ „Длъжен ли е застрахователят да изпълни чуждо задължение, а именно такова на застраховано лице, спрямо което застрахователно събитие не е настъпило, а същото лице е солидарен длъжник по договор за банков кредит?“; 4./ „Допустима ли е суброгация срещу застрахователя, ако застрахованото лице е изпълнило свое собствено задължение?“ Двамата ответници по касация / съ ищци в първоинстанционното производство пред СРС/ - М. Т. Т. от [населено място] и „Юробанк България“ АД-С. /ЕИК[ЕИК]/, не са ангажирали свои становища нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение на СГС в атакуваните от застрахователя две негови осъдителни части. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Софийския градски съд, касационната жалба на застрахователното еднолично акционерно дружество „Булстрад Живот Виена Иншурънс Груп”-С. /ЕИК[ЕИК]/ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: За да отмени първоинстанционното решение, с което двата кумулативно съединени осъдителни иска на М. Т. са били отхвърлени, въззивната инстанция е приела, разкривайки чрез тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД целта на договора за групова застраховка „Живот и безработица“ на получателите на ипотечни кредити на „Юробанк България“ АД, че тя била: „застрахователната сума за всяко застраховано лице по всеки негов кредит да се съизмерва с остатъка от задълженията по кредита, за обезпечението на които е сключен договорът, включващи главницата и натрупаната лихва към момента на застрахователното плащане, включително и реално извършените погасителни плащания по кредита от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на плащане на застрахователната сума. В този смисъл не може да бъде споделена тезата на ответника, че доколкото в разглеждания случай са застраховани двама кредитополучатели, които са солидарно отговорни, то при настъпване на покрит риск по отношение на един от тях се дължи пропорционалната част от застрахователната сума, определена от броя на съдлъжниците, респ. – от припадащия им се съобразно вътрешните им отношения дял от остатъчната сума по кредита съгласно чл. 127, ал. 1 ЗЗД, тъй като подобна уговорка липсва. Такъв начин на определяне на застрахователната сума / освен ако не е бил договорен, тъй като съответства на интереса на банката / не може да бъде изведен безусловно и от уредените в ЗЗД правила за пасивната солидарност – кредиторът притежава различно материално право и право на иск срещу всеки солидарен длъжник и предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници – чл. 122, ал. 2 ЗЗД; размерът на задълженията на солидарните длъжници в отношенията им с кредитора не зависи от вътрешните им отношения, тъй като самата солидарност е обезпечение за кредитора и всички нейни правила следва да се тълкуват и в негов интерес; смъртта на един от солидарните длъжници прекратява солидарността и разделя задължението между наследниците пропорционално на техните части в наследствената маса, но не погасява задължението на другия солидарен длъжник за цялата престация. А и настъпилото сливане на качествата наследник на първия солидарен длъжник и втори солидарен длъжник по процесния договор за кредит прекратява солидарността и съответно изключва възможността за възникване на регресно право по чл. 127, ал. 2 ГПК. Отделно от това следва да се отбележи, че в частност застрахователят може да направи на ищцата /както поначало и на банката/ всички възражения, произтичащи от застрахователния договор, макар тя да не е страна по него – чл. 242, ал. 2 КЗ /отм./ - напр. възражение, че договорът е бил прекратен по време на настъпване на застрахователното събитие, че рискът не е покрит, възражение за изтекла давност, но не може да противопоставя възражения, основани на вътрешните отношения между солидарните длъжници, както и такива за разделяне на дълга“. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че надлежно идентифицираният от състава на въззивния съд като спорен по делото правен въпрос е бил този за „размера на дължимата застрахователна сума при настъпване на покрит риск по отношение на един от кредитополучателите – 1/2 част от остатъчната сума по кредита, включващ главницата и натрупаната лихва, или целият остатък по кредита“, а щом това е така, то формулираните в изложението на застрахователя настоящ касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата правни въпроси с поредни номера 1 и 2 се отнасят до правилността на въззивното решение в атакуваните две негови осъдителни части и затова те нямат естеството на обуславящи за изхода на делото. От значение за изхода по конкретното дело обаче, са останалите два правни въпроса, понеже те надлежно обосновават наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 3 та чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото дадената правна квалификация на първия осъдителен иск е по чл. 199 а КЗ /отм./, а е ноторно ( Вж. в този смисъл: проф. д-р П. Г., „Застрахователно договорно право“, изд-во „Ф.“, 2012 г., стр. 356), че създадената със ЗИДКЗ /отм./, ДВ, бр. 97 от 2007 г. правна уредба на застраховката, сключена в полза на кредитор, е „несъвършена като правен изказ“, т.е. неясна. При това неяснотата й е в такава степен, че в процесния случай се е наложило квалификацията на този осъдителен иск да напусне пределите на приложимия Кодекс за застраховането, за „да се опре“ на чл. 134 ЗЗД: иск, специфичен с това, че е косвен ( actio obliqua ), винаги в разположение на кредитор с оглед упражняване имуществените права на бездействащ негов длъжник, когато това бездействие заплашва удовлетворението на кредитора, стига да не се касае до права, чието осъществяване да е поставено в зависимост от чисто личната преценка на този длъжник. Несъмнено даденият от въззивния съд с атакуваната втора осъдителна част на неговото решение отговор на въпроса с пор. № 4 е във функционална зависимост от отговора му на предходния правен въпрос /с пор. № 3/. Меродавна в тази връзка е препратката на въззивния съд към разпоредбата на чл. 382, ал. 1 от сега действащия КЗ /в сила от 1.01.2016 г./, отнасяща се до застраховката, сключвана от кредитор за обезпечение на банков кредит, като констатацията на СГС е, че там законодателят бил „уредил правото на пряк иск на кредитополучателя или неговите наследници срещу застрахователя за заплащане на застрахователна сума“. Така един и същи осъдителен иск, чийто предмет е застраховка, сключвана в полза на кредитор за обезпечаване на заем или банков кредит, бива квалифициран веднъж като „косвен“, а в друг случай – като „пряк“ иск на длъжника /кредитополучателя/ срещу съответния застраховател. Именно в това се проявява неяснотата, респ.- противоречието в правната уредба, които следва да бъдат отстранени по тълкувателен път: съобразно задължителните разяснения по т. 4 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение