Определение № 278 от 15.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1086/2020 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 1201/27.02.2020 година, подадена от З. Н., против определение № 89/11.02.2020 година на Апелативен съд Варна, постановено по ч. гр. д. № 58/2020 година. С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното определение № 445/20.12.2020 година на Окръжен съд Търговище, постановено по гр. д. № 337/2019 година, с което е прекратено производството по делото, на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК, като исковата молба с приложенията е върната на З. Н.. В частната си касационна жалба З. Н. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него определение № 445/20.12.2020 година на Окръжен съд Търговище, постановено по гр. д. № 337/2019 година да бъдат отменени, като делото бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на спора по същество. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд Варна. З. Н. е уведомен за обжалваното определение на 18.02.2020 година, а частната му жалба срещу него е с вх. № 1201/27.02.2020 година, като е подадена по пощата на 25.02.2020 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови определението си съставът на Апелативен съд Варна е приел, че след образуване на гр. д. № 337/2019 година по описа на Окръжен съд Търговище, производството по делото е оставено без движение с разпореждане № 337/29.11.2019 година за отстраняване на нередовности на исковата молба и на З. Н. били дадени указания да внесе държавна такса в размер на 3506.00 лева (4 % върху цената на исковете); да посочи конкретно от кои действия счита, че се му били причинени ведите-от правораздавателната дейност на Районен съд Елхово или от това, че Държавата към онзи момент не била предприела съответните действия да хармонизира законодателството си съобразно това на ЕС, като с оглед на това конкретизира надлежния ответник по делото. За това разпореждане З. Н. бил надлежно уведомен чрез процесуалния си представител на 09.12.2018 година. С молба вх. № 4509/18.12.2019 година, подадена по пощата на 16.12.2019 година, т. е. в рамките на дадения преклузивен едноседмичен срок, З. Н. посочил, че предвид дадената от съда квалификация на исковете по чл. 49 от ЗЗД, разглеждани по общия исков ред и с оглед разпоредбата на чл. 115, ал. 1 от ГПК, предвиждащ, че иск за вреди от непозволено увреждане може да се предяви и по местоизвършването на деянието и доколкото местоизвършването на деянието е в [населено място], който съвпада с района на Окръжен съд Ямбол, прави възражение за местна неподсъдност на делото. Поддържал, че Окръжен съд Търговище е местно некомпетентен да разгледа исковата претенция, която същата следва на основание чл. 115, ал. 1 от ГПК да се изпрати за разглеждане на Окръжен съд Ямбол. С оглед на това е посочил, че не следва да заплаща исканата държавна такса в размер на 3506.00 лева. Извън това е посочил, че държавна такса в такъв размер би ограничила несъразмерно достъпа до съд на граждани, претърпели вреди от действията на държавни органи, като таксата за такъв вид дела следвало да е в прост размер. Поддържал, че според СЕС тези дела следвало да се разглеждат по реда на ЗОДОВ, държавната такса по който е в прост размер. Било посочено, че при съобразяване на нормата на чл. 7 от КРБ, предвиждаща, че държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни действия на нейни органи и длъжностни лица, надлежен ответник по исковете била именно Държавата, представлявана от министъра на финансите. Предвид на това било поискано производството пред Окръжен съд Търговище да бъде прекратено и изпратено на Окръжен съд Ямбол, явяващ се местно компетентния съд да разгледа делото. С определение № 445/20.12.2019 година на Окръжен съд Търговище, постановено по гр. д. № 337/2019 година първоинстанционният съд оставил без уважение възражението за неподсъдност на делото и прекратил производството по него поради неизпълнение на дадените указания. Съставът на Апелативен съд Варна приемал, че правната квалификация на предявените искове била чл. 49 от ЗЗД. Исковете били предявени на 11.11.2019 година, т. е. преди влизането в сила на чл. 2в от ЗОДОВ, като съгласно § 6 от ПЗРЗИДЗОДОВ, тази разпоредба се прилагала за предявените след влизането й в сила искове, а неприключилите до този момент съдебни производства се довършвали от съдилищата, пред които били висящи, включително при последващо въззивно и касационно обжалване. След като редът по чл. 2в от ЗОДОВ бил неприложим да предявените от З. Н. искове (безспорно бил неприложим и чл. 2 от ЗОДОВ, където хипотезите били лимитативно изброени) и при липса на Тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/2015 година на ВКС и ВАС исковете следвало да се разгледат по общия исков ред с квалификация по чл. 49 от ЗЗД, във връзка с чл. 4, § 3 от ДФЕС. Предвид на това и при определяне на местната подсъдност били неприложими правилата на чл. 115 и следващите от ГПК или това били чл. 108, ал. 2 от ГПК, доколкото исковете или предявени против Държавата и чл. 115, ал. 1 от ГПК, като и според двете правила местно компетентен съд бил Окръжен съд Ямбол, в чиито съдебен район бил Районен съд Елхово, от чиито несъобразен с правото на ЕС и окончателен съдебен акт се твърди, че са произлезли вредите за З. Н., чиято обезвреда се претендирала. Независимо от това, съгласно нормата на чл. 119 от ГПК в настоящия случай З. Н. не бил легитимиран да прави възражение за неподсъдност на делото, тъй като не били налице хипотезата на чл. 119, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. По така предявените искове подобно възражение за местна неподсъдност бил могъл да направи само ответникът след връчване на препис от исковата молба. Затова съдебният състав на Апелативен съд Варна приемал, че Окръжен съд Търговище правилно бил оставил без уважение възражението за неподсъдност на спора направено от З. Н.. По отношение на дадените указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба въззивният съдебен състав приемал, че след като предявените искове били с правна квалификация по общия материален закон-чл. 49 от ЗЗД и производството се развивало по общия исков ред, З. Н. дължал заплащане на държавна такса в предвидения в чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 4 % върху цената на всеки от исковете или това била сумата от 3506.00 лева. Същата не била заплатена в рамките на указания срок, а и впоследствие. Неоснователни били възраженията, че така определената държавна такса била препятстваща достъпа на З. Н. до съд. Съществуващата национална правна уредба уреждала изрично възможността ищецът като физическо лице, при липса на достатъчно средства, да бъде освободен след представяне на съответната декларация, включително изцяло, от заплащането на държавна такса, като подобно искане до съда не било отправяно от З. Н.. По отношение на останалите указания в трайната съдебна практика на ВКС било изяснено, че съгласно чл. 7 от КРБ, държавата отговаряла пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица, и когато тази отговорност не можела да бъде реализирана по специалния ЗОДОВ при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализирала на основание чл. 49 от ЗЗД. Нормите на КРБ имали пряко действие и според чл. 7 от КРБ отговорността била на държавата, а не на отделни нейни органи и длъжностни лица. Затова предявените искове против Държавата с правно основание чл. 49 от ЗЗД били процесуално допустими и неправилно производството пред гражданския съд било прекратено поради наличието на процесуална пречка. Процесуалната легитимация била положителна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск от ищеца, за която съдът следял служебно, но при твърдения, че са причинени вреди, за които отговаря държавата, предявените искове били процесуално допустими. Отделно стоял въпросът за материалноправната легитимация на страните, която съдът преценявал при разглеждане на спора по същество, с оглед установените във всеки отделен случай правнорелевантни факти, когато се твърдяло, че следва да се ангажира отговорността на държавата по чл. 49 от ЗЗД. Формирана била и съдебна практика, според която, когато държавата отговаряла за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжности лица съгласно чл. 7 от КРБ, не по реда на ЗОДОВ, а по реда на чл. 49 от ЗЗД, по тези искове тя можела да се представлява както от министъра на финансите, така и от процесуален субституент-държавният орган, който отговарял за поведението на длъжностното лице, пряк причинител на вредата или с когото прекият причинител на вредата бил в служебно или трудово правоотношение. Била формирана и съдебна практика, според която процесуално легитимиран, т. е. надлежен ответник по исковете с правно основание чл. 49 от ЗЗД бил самият орган, който упражнявал съответната държавна (в случай правораздавателна власт), тъй като се касаело за дейност, в процеса на упражняване, на която държавата не се явявала възложител, а и липсвали основанията за приложение на специалния закон за ангажиране на нейната отговорност чрез съответния й процесуален субституент. Съставът на Апелативен съд Варна споделял първото от разрешенията, но независимо от това квалификацията на исковете по чл. 49 от ЗЗД и разглеждането им по общия исков ред налагали заплащането на дължимата държавна такса, което не било сторено от страната, въпреки надлежно дадените й указания, предвид което и обжалваното първоинстанционно определение в частта му, с която производството по делото било прекратено на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК, следвало да бъде потвърдено. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК З. Н. е поискал въззивното определение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това кой е приложимият процесуален ред в случаите, когато е заведена искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДФЕС, когато към датата на завеждането й е липсвала изрична национална правна уредба, уреждаща разглеждането на този род искове; за това при заведена искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДФЕС, когато към датата на завеждането й е липсвала изрична национална правна уредба, уреждаща разглеждането на този род искове, допустимо ли е да бъде приложен процесуален ред, при който се поставя като условие наличието на противоправно поведение, за да бъде уважена заявената претенция; за това кой е приложимият процесуален ред в случаите, когато е заведена искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДФЕС, когато към датата на завеждането й е липсвала национална правна уредба, уреждаща разглеждането на този ред искове, но в хода на производството, във фазата на проверка на редовността на исковата молба и преди размяната на книжа, е приета такава изрична национална правна уредба и за това при заведена искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДФЕС, заведена преди приемането на изрична правна уредба, регламентираща разглеждането на този род искове, и в хода на производството по проверка на редовността на тази искова молба подобна изрична национална правна уредба е приета със специален закон, допустимо ли е да бъде приложен такъв процесуален ред, при който се поставя като условие заплащането на пропорционална държавна такса, чиито размер надхвърля близо 350 пъти размера на държавната такса, която се заплаща по новоприетата изрична национална правна уредба. Така поставените въпроси не обуславят допускането на въззивното определение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване. Независимо кой процесуален ред, от съществуващите такива, е приложим за разглеждането на предявените от З. Н. искове, то за същите се дължи държавна такса и такава трябва да бъде внесена при предявяването на исковете. Ако това не е направено съдът определя срок за заплащането на таксата и в случай че в този срок държавната такса не бъде внесена, то производството по делото подлежи на прекратяване, а исковата молба, въз основа на която, същото е образувано трябва да бъде върната на подателя й. Именно по този начин са процедирали първоинстанционния Окръжен съд Търговище и възззивния Апелативен съд Варна. В случаите когато е налице спор между ищеца и съда относно дължимия се размер на държавната такса този спор не освобождава ищеца от задължението да внесе този размер на държавната такса, който се дължи според него. Въпросът дали се дължи остатъкът от таксата, до определения от съда размер ще се разреши в производството по инстанционен контрол на определението по чл. 129, ал. 3 от ГПК. Затова в такива случаи, за да бъде исковата молба редовна или за да се счита нередовността й за отстранена ищецът трябва да е внесъл този размер на държавната такса, който твърди, че дължи. Именно в такъв случай и поставените от З. Н. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси ще са релевантни и ще обуславят допускането на въззивното определение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване. В случая обаче не е внесена никаква държавна такса, поради което производството по делото е подлежало на прекратяване. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 89/11.02.2020 година на Апелативен съд Варна, постановено по ч. гр. д. № 58/2020 година, по подадената против него от З. Н., частна касационна жалба с вх. № 1201/27.02.2020 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение