Определение № 211 от 21.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1568/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ срещу решение №121 от 01.04.2020г., постановено по в.т.д. №56/2020г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение №531/19.11.2019г. по т.д.№353/2018г. на Старозагорски окръжен съд в частта му, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати на Т. С. Й. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000лв., ведно със законната лихва, считано от 18.10.2018г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че Т. Й. не е материалноправно легитимирана да получи застрахователно обезщетение по предявения иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ. Сочи се, че от събраните по делото доказателства и в частност от показанията на разпитаните свидетели не се установява съществуването на дълбока емоционална връзка между ищцата и починалия при злополуката неин брат, която да обуславя изключителен случай съобразно разясненията, дадени в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. При условията на евентуалност се подържа неправилност на решението в частта му, с която е присъдено обезщетение над 5 000лв. с оглед въведения законов лимит в § 96, ал.2 ПЗР на ЗИД на КЗ. Оспорва се извода съда за наличие на колизия между практиката на Съда на ЕС, обективирана в решение по дело С-277/12 на СЕС и посочения в § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ лимит на отговорността на застрахователя. Излагат се съображения за приложимост на българското право за настоящия правен спор, касаещ лимитирания размер на дължимото обезщетение по застраховката „Гражданска отговорност“ като се твърди, че директивите на ЕС нямат пряко действие спрямо националното право. Отделно се сочи, че въззивният състав неправилно е възприел и приложил постановките в решението по дело С-277/12 на СЕС. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявения иск с присъждане на разноски в полза на застрахователя за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните два правни въпроса:

1. „Може ли европейска директива сама по себе си да поражда пряко задължение за частноправни субекти, както и позоваването на самата директива в съдебно решение да е основание при решаване на спор пред националния български съд по дело между частноправни субекти?“ и

2 ..„Принципите за автономния характер и предимство на правото на Европейския съюз и принципът за осигуряване на полезния ефект на директивите, позволяват ли на националния български съд да приложи национално право, транспонираща директива, без този съд да приложи принципа за съответстващо тълкуване, съобразно решенията на Съда на ЕС по преюдициалните запитвания във връзка с тълкуването на съответната транспонирана директива?“.

Според касатора въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №377/29.07.2019г. по т.д.№520/2018г. на ВКС, ІІ т.о. и с практиката на Съда на ЕС, обективирана в решение от 10.10.2017г. по дело С-413/15 на Съда на ЕС.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ищцата Т. С. Й. в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Сочи се, че поставените въпроси не са обусловили решаващата воля на съда, както и че същите не са решени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС и на Съда на ЕС. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, определено по реда на чл.38, ал.2 ЗА.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и и т.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Варненски АС е потвърдил решение №531/19.11.2019г., постановено по т.д.№353/2018г. на Старозагорски окръжен съд в обжалваната му от застрахователя част, с която ответникът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ е осъден да заплати на ищцата Т. С. Й. сумата 20 000лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат й А. С. Т., настъпила вследствие на ПТП на 11.08.2016г., ведно със законната лихва, считано от 18.10.2018г В отхвърлителната му част за разликата до 50 000лв. (претендирани по частичен иск от 150 000лв.), решението на първата инстанция не е било обжалвано и е влязло в сила.

По делото е установено по несъмнен начин, че в резултат на ПТП, станало на 11.08.2016г. между [населено място] и [населено място], [община], е била причинена смъртта на А. Т. – брат на ищцата Т. Й., и че към тази дата е съществувало валидно застрахователно правоотношение по отношение на увреждащия автомобил „Фолксваген Голф“ с ДК [рег.номер на МПС], управляван от П. В.. С касационната жалба не се оспорва размера на неимуществените вреди от 25 000лв., определен от съда по чл.52 ЗЗД, нито размера на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия от 20 %. В тази връзка предмет на касационната жалба е наличието или липсата на активна легитимация на ищцата по иска по чл.432, ал.1 ГПК и евентуалното ограничаване на обезщетението за неимуществени вреди до лимита, установен в § 96, ал.1 ПЗР на ЗИД на КЗ вр. чл.493а, ал.4 КЗ.

Въззивният съд е приел, че от показанията на свидетелите М. Р. и И. Т. се установява, че ищцата и нейния брат са били силно емоционално свързани и неразделни като близнаци. След като ищцата се е разделила със съпруга й, братът е останал нейната мъжка опора като е поел грижите за нея, помагал й е материално и морално, и е подкрепял нейното дете. Позовавайки се на установените по делото изключително близки отношения, както и на факта, че ищцата тежко е понесла смъртта на брат си, въззивният съд е обосновал извода си за наличието в случая на „особено силна връзка“ между ищцата и починалия й брат, обуславяща изключението съобразно постановките в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, легитимиращо ищцата да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния брат.

Въззивният състав е приел за неоснователно оплакването на застрахователя – въззивник, че обезщетението следва да бъде лимитирано до размер на сумата от 5 000лв. на основание в § 96, ал.2 ПЗР на ЗИД КЗ. Посочил е, че в случая тази разпоредба не следва да намери приложение поради противоречие с норми на общностното право. За да обоснове този извод, съдът се е позовал на § 7, т.2 от ДР на ЗИД КЗ (в сила от 16.02.2018г), който въвежда изискванията на Директива 2009/103/ЕО относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използване на МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. Отразил е, че в чл.9, ал.1 от посочената директива са регламентирани минималните размери на обезщетението, които всяка държава-членка следва да изисква и които минимални размери са съобразени при транспониране на директивата в националния закон – (КЗ от 2005 г./отм./, в сила от 11.06.2012 г. до 31.12.2015г.).

Според съда въведеният с § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД КЗ лимит на максималното обезщетение, което може да се получи при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, противоречи на чл.9, ал.1 от директивата, тъй като е значително по-нисък от минималния размер на застрахователната сума и от предварително уговорените между страните застрахователни лимити, поради което не следва да се прилага. Въззивният състав е акцентирал върху практиката на Съда на ЕС, обективирана в решение от 24.10.2013г. по дело С-277/12, постановено по преюдициално запитване от Латвийски съд (задължително за българския съд на основание чл.633 ГПК), в което е прието, че "държавите - членки трябва да упражняват своята компетентност в тази област при спазване правото на Съюза и че разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяването при произшествия при използване на моторни превозни средства, не могат да лишат посочените по-горе директиви от тяхното полезно действие". Въззивният съд е посочил, че в решението на СЕС е прието, че „ чл.3, § 1 от Директива 72/166 и чл. 1 и 2 от Втора директива 84/5 (която е кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО), трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1, § 2 от Втора директива 84/5 ".

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Въпреки че в касационната жалба се прави оплакване и се излагат съображения за липсата на материалноправна легитимиция на ищцата, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е поставен правен въпрос, който да е решен в противоречие с постановките в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Липсата на въпрос относно правото на ищцата да претендира обезщетение от смъртта на нейния брат, обуславя липсата на основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е прието, че Т. Й. е активно легитимирана по иска по чл.432, ал.1 КЗ.

Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставените от касатора два правни въпроса, относими към приложението на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИД на КЗ вр. чл.493а, ал.4 КЗ, а именно:. „Може ли европейска директива сама по себе си да поражда пряко задължение за частноправни субекти, както и позоваването на самата директива в съдебно решение да е основание при решаване на спор пред националния български съд по дело между частноправни субекти?“ и .„Принципите за автономния характер и предимство на правото на Европейския съюз и принципът за осигуряване на полезния ефект на директивите, позволяват ли на националния български съд да приложи национално право, транспонираща директива, без този съд да приложи принципа за съответстващо тълкуване, съобразно решенията на Съда на ЕС по преюдициалните запитвания във връзка с тълкуването на съответната транспонирана директива?“. И двата въпроса са формулирани като общотеоретични въпроси за принципните положения относно действието на директивите на ЕС спрямо частноправните субекти и относно тяхното приложение от националните съдилища, без във въпросите да са взети предвид решаващите изводи на съда, отчитащи спецификата в правната регламентация на допустимите лимити по застраховката „Гражданска отговорност“, и практиката на Съда на ЕС във връзка с тези лимити. Както бе посочено по-горе въззивният състав е решил спорния въпрос, позовавайки се на § 7, т.2 от ДР на ЗИД КЗ (в сила от 16.02.2018г), който пряко въвежда изискванията на Директива 2009/103/ЕО относно застраховката „Гражданска отговорност“, както и на направеното от Съда на ЕС с решението от 24.10.2013г. по дело С-277/12 (задължително за българския съд по чл.633 ГПК), тълкуване на чл.3, §1 от Директива 72/166 и чл.1 и 2 от Втора директива 84/5 (кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО). Ето защо, по начина, по който са формулирани, поставените въпроси не са обусловили решаващата воля на съда и не се явяват значими за делото. В тази връзка не е относима за конкретния правен спор цитираната от касатора практика на ВКС и на Съда на СЕС, обективирани съответно в решение №377/29.07.2019г. по т.д.№520/2018г. на ВКС, ІІ т.о. и в решение от 10.10.2017г. по дело С-413/15 на Съда на ЕС. На последно непоставянето на въпрос, обусловил решаващата воля на съда, обуславя липсата и на допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК

На основание чл.38, ал.2 ЗА касаторът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ следва да бъде осъден да заплати на адвокат П. К. адвокатско възнаграждение в размер на 1 356 лв. с ДДС ( 1 130лв. без ДДС).

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,