Определение № 1825 от 02.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 151/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “ФАКТОРИ” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 4393/07.08.2023 г. по в.гр.д. № 13635/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение по гр.д. № 58297/2021 г. на Софийски районен съд. С първоинстанционния съдебен акт е осъден ответникът и настоящ касатор на основание чл. 243 вр. с чл. 248 вр. с чл. 233, ал. 1 ЗЗД да опразни и предаде на “ЕСТ” АД, ЕИК[ЕИК], държането на следния предоставен за послужване недвижим имот с идентификатор 68134.4081.9512.1.103, офис № 3, с площ от 152,10 кв.м., от които 109,59 кв.м. застроена площ и припадащите се 1.728 % ид.ч. от сградата, равняващи се на 42,51 кв.м., на първия офисен етаж на сградата, находяща се в [населено място], [улица], “Бизнес център – Евротур”, сграда 1, построена в имот с идентификатор 68134.4081.9512.

С касационната жалба са въведени оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Сочи се, че за ищеца “ЕСТ” АД липсва правен интерес от завеждането на иска за опразване и връщане на процесния имот, тъй като към момента това дружество не е собственик на офиса, апортиран през 2015 г. в капитала на “ВЕСТ - 2015” ООД и впоследствие продаден от последното на Г. Д. М. с нотариален акт от 20.08.2019 г. Ищцовото дружество не упражнява и никакви вещни или облигационни права върху него, а ответното пък не е във владение, нито държи имота. Изразява се несъгласие с извода на въззивния съд за допустимост на производството, позовавайки се на отмененото неприсъствено решение по гр.д. № 22834/2020 г. на СГС и отпадналото действие на издадения въз основа на него изпълнителен лист, и приемайки, че поради това не е отпаднало правото на ищеца да осъди ответника да му предаде процесния имот. Според касатора, това становище е неправилно, доколкото “ЕСТ” АД не е собственик на имота и никога не се е намирал в облигационна връзка с “ФАКТОРИ” АД – включително твърдения заем за послужване. Акцентира се, че с оглед неприемане за разглеждане в бързото производство на възражението му за придобиване на имота по давност, “ФАКТОРИ” АД е предявило ревандикационен иск срещу третото лице, придобило от ищеца и владеещо недвижимата вещ, по който е образувано гр.д. № 3183/2022 г., но искането му за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК на настоящото дело до приключване на горепосоченото е отхвърлено неоснователно от съда. Добавя се, че от събраните по делото доказателства се установява, че упражняваното от ответника владение е било необезпокоявано и той е придобил процесния имот чрез давностно владение в продължение на 10 години, без фактическата власт да е препятствана от “ВЕСТ – 2015” ООД и преди това от праводателя му “ЕСТ” АД. Изтъква се, че решението на собствениците (50% от капитала) на ищцовото дружество да си разпределят офисите в новопостроената сграда, без да определят срок и без условие за връщане на имотите, не може да се тълкува като липса на правно основание за осъществяване на фактическа власт върху тях. Сочи се, че с преюдициален характер за изхода на разглежданото дело е и гр.д. № 10342/2022 г. на СГС, ГО, 27 състав, образувано по иск за признаване за установено, че не е сключен между страните формален или неформален договор за заем за послужване или наем относно процесния имот. Като неправилно се определя заключението на съдилищата, че имотът се ползва от ответника касатор въз основа на договор за заем за послужване. Излагат се подробно доводи, че своевременно е оспорен представеният от ищеца приемо-предавателен протокол, подписан за ответника от лице без представителна власт или въобще не е подписан от соченото в него лице. Според касатора, от събраните по делото гласни доказателства се установява, че “ФАКТОРИ” АД е владяло процесния офис като дъщерно дружество на “Лев кооперация” АД - собственик на “ЕСТ” АД (притежавало имота към 2009 г.), същият е приеман за актив на ответното дружество и не е имало уговорка за връщането му. Релевира се, че представените от ищеца фактури не доказват началния момент на придобиване на фактическата власт върху имота от страна на “ФАКТОРИ” АД. Навеждат се и аргументи, че с оглед на горното необосновано е прието от въззивния съд, че е доказано ползването на процесния офис от ответника по силата на договор за заем за послужване с ищцовото дружество. За недопустимо се счита определението за разглеждане на делото по реда на бързото производство, основано само на твърдението на ищеца за наличие на неформален договор за заем за послужване, предвид оспорването от страна на ответника на приемо-предавателния протокол.

Заявено е искане по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на настоящото производство до приключване на производствата по гр.д. № 10342/2022 г. на СГС, I-27 състав и гр.д. № 3183/2022 г. на СГС, I-15 състав.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Длъжен ли е съдът да спре делото, при това независимо дали страните са поискали или са се противопоставили на спирането, ако са налице предпоставките за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК (независимо кога са възникнали предпоставките за това – пред първоинстанционния или пред въззивния съд)?”.

Поддържа се, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение № 1/09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК, както и на формираната такава – решение № 148/02.01.2020 г. по т.д. № 50007/2016 г. на ВКС, II г.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

2. “Налице ли е основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК на дело по заведен иск с правно основание чл. 249, ал. 2 ЗЗД вр. с чл. 310 ГПК до произнасяне с влязло в сила решение по предявен по време на висящността на спора по него от ответника по този иск положителен установителен иск за собственост и делото по иска за връщане на вещта по претендиран заем за послужване “обусловено” ли е спрямо по-късно заведеното дело от ответника по положителния установителен иск или за собственост или ревандикационен иск?”.

Твърди се, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос, доколкото е разрешен от въззивната инстанция в отклонение от практиката на ВКС – определение № 148/20.07.2017 г. по ч.гр.д. № 2529/2017 г. на ВКС, I г.о.

3. “Длъжен ли е въззивният съд в рамките на заявените от страните фактически обстоятелства да обсъди в мотивите на решението си всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на решението?”.

Излагат се доводи, че по този въпрос е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/1985 г. на Пленума на ВС, както и формираната такава - решение по т.д. № 3591/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 136/06.11.2015 г. по т.д.№ 2483/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 222/06.04.2017 г. по т.д. № 425/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 470/16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/2010 г. на ВКС, IV г.о.

4. “Може ли съдът да приеме за установен даден факт по делото, без да са налице приети по делото доказателства в тази връзка?”.

Релевира се, че разрешението в обжалваното решение не съответства на практиката на ВКС - решение № 193/29.06.2012 г. по гр.д. № 559/2011 г. на ВКС, IV г.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

5. “Допустимо ли е въззивният съд да не разгледа и обсъди всички направени възражения и доводи на страната, както и направени искания за спиране на производството до изхода на преюдициален спор?”.

Твърди се, че по същия е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение на обжалваното решение от практика на ВКС, обективирана в решение № 20/09.02.2017 г. по гр.д. № 2885/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 40/04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 42/05.03.2015 г. по гр.д. № 5488/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 191/25.03.2013 г. по гр.д. № 63/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 415/25.01.2012 г. по гр.д. № 1332/2012 г. на ВКС, I г.о., решение № 56/28.06.2016 г. по т.д. № 3591/2014 г. на ВКС, I т.о.

6. “Следва ли делото да се гледа по реда на чл. 310 и сл. ГПК при липса на безспорни доказателства за наличието на основанието визирано по т. 2 на ал. 1 на чл. 310 ГПК? Следва ли съдът да постанови разглеждане на делото по общия ред при възражение за липса на предпоставките по чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК? Допустимо ли е съдебно решение по иск с правно основание чл. 249, ал. 2 ЗЗД, заведен по реда на чл. 310 ГПК без наличие на доказателство за основанията визирани в чл. 310 ГПК или при спор за наличието им?”.

По този въпрос се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

7. “Налице ли е основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК на дело по заведен иск за връщане на вещта по чл. 249 ЗЗД във връзка с чл.310 ГПК до произнасяне с влязло в сила решение по предявен по време на висящността на спора по него от ответника по този иск ревандикационен иск за собственост на основание давностно владение?”.

8. “Може ли съдът да мотивира решението си с ненадлежно прието по делото доказателство или такова, което поради успешно проведена процедура по оспорването му е следвало да бъде изключен от доказателствения материал по делото?”.

9. “Длъжен ли е съдът да уважи искането за гледане на делото по общия ред, когато липсва писмено доказателство за наличието на основанията на чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК и е налице спор за наличието на договор за наем или заем за послужване?”.

По последните три въпроса се твърди, че е налице основание по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК поради вероятна недопустимост и съответно очевидна неправилност на въззивното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация “ЕСТ” АД възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва жалбата като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на иска за опразване и връщане на процесния зает за послужване имот, е приел, че въз основа на съвкупния анализ на събраните по делото писмени доказателства – приемо-предаватален протокол, признанието на ответника, обективирано в отговор на искова молба, подаден по гр.д. № 2662/2017 г. по описа на СГС, ГО, І-14 с-в, в касационната жалба срещу решението по в.гр.д. № 5349/2018 г. по описа на САС и в протокол за въвод във владение от 03.12.2019 г. по изпълнително дело № 20197810400752 по описа на ЧСИ Г. Д., с рег. № 781 на КЧСИ, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да се приеме за доказано, че на неустановена дата през 2009 г. ответникът е установил фактическа власт върху процесния недвижим имот, ползвал го е със съгласието на ищеца за офис, без данни за заплащане на това ползване, поради което и изводът на СРС, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за заем за послужване се явява законосъобразен. Посочено е, че ответникът възразява, че представеният по делото приемо-предавателен протокол, съставен на неустановена дата през 2009 г., не е бил подписан от негов представител и че действията на последния не са били потвърдени, поради което не го обвързват. Въззивната инстанция е съобразила, че по делото действително не са ангажирани доказателства за надлежно упълномощаване на Г. Д. Петрова да действа от името на ответното дружество при сключване на договор за заем за послужване (макар да е видно от справка на НАП, че същата е била в трудови правоотношение с ответното дружество през 2009 г. – л. 290 от първоинстанционното дело). Същевременно е установено въз основа на гласните доказателства чрез разпита на свидетелката Л. С., които следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, убедителни и кореспондиращи с останалите данни по делото, че ответникът е бил уведомен за договора за заем за послужване, в т.ч. за фактическото предаване на процесния имот, най-късно до края на 2009 г., като го е и ползвал, във връзка с което не се спори, че е заплащал консумативни разноски. Поради това е преценено, че липсата на изискуемото от чл. 301 ТЗ противопоставяне веднага след посочената дата означава, че е налице потвърждаване от страна на ответното дружество на извършените без представителна власт действия – сключването на процесния договор и подписването на приемо-предавателния протокол.

Във връзка с останалите оплаквания във въззивната жалба решаващият състав е акцентирал, че в бързото производство въпросът за собствеността върху процесния имот не подлежи на изследване и установяване със сила на пресъдено нещо – чл. 314, ал. 2 и 3 ГПК.

Изложил е съображения, че дори и да се приеме, че между страните не е било постигнато съгласие за срока на ползването на процесния имот (който срок не е съществен елемент на договора за заем за послужване), то съгласно нормата на чл. 249, ал. 2 ЗЗД заемодателят може винаги да поиска връщането на вещта. В случая по делото е установено, че на 09.02.2015 г. ответното дружество е получило уведомление, съдържащо изявление на ищеца за заплащане на ползването, което имплицитно включва в себе си и волята му да прекрати безвъзмездното ползване въз основа на договора за заем за послужване. Такова е изявлението и в нотариалната покана на ищеца, връчена на ответника на 16.03.2020 г., което не се оспорва от последния. Втората инстанция е заключила, че изискуемостта на задължението за връщане на вещта е настъпила, поради което и ищцовата претенция подлежи на уважаване, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.

СГС е намерил, че различен извод не следва и от обстоятелството, че ответникът е претърпял принудително изпълнение. Отбелязал е, че по исковата молба на “ЕСТ” АД, с която срещу ответното дружество е бил предявен разглежданият иск, е било образувано гр.д. № 22834/2020 г. по описа на СРС, ГО, 50 състав, приключило с постановяването на неприсъствено решение – влязло в сила на 09.11.2020 г., въз основа на което е издаден в полза на ищеца изпълнителен лист на 13.11.2020 г. и съответно на 14.12.2020 г. ищецът бил въведен във владение на процесния недвижим имот. Междувременно с оглед подадената от ответното дружество молба по чл. 240, ал. 1 ГПК е било образувано в.гр.д. №14406/2020 г. по описа на СГС, ГО, ІІ-Е с-в, като с решение от 15.09.2021 г. неприсъственото решение е било отменено и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на СРС. Обосновано е, че при съобразяване на осъществения въвод във владение в процесния недвижим имот релевираната претенция по чл. 243 вр. с чл. 248 вр. с чл. 233, ал. 1 ЗЗД би се отхвърлила, но ответникът не би имал право на обратен изпълнителен лист, тъй като вземането на ищеца е съществувало към момента на осъщественото принудително изпълнение. Преценено е, че по аргумент от чл. 309, ал. 2, изр. 2 ГПК за издаване на обратен изпълнителен лист при отхвърляне на иска, съдът не следва да съобразява факта на удовлетворяване на вземането чрез осъщественото принудително изпълнение по горепосочения изпълнителен лист, издаден въз основа на неприсъственото решение (арг. и от разясненията по т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК). При тези данни е направен извод за неоснователност на възражението на ответника жалбоподател, че доколкото понастоящем не държи/владее процесния имот, за ищеца е отпаднал правният интерес от търсената защита.

Настоящият състав намира, че не се обосновава директен и факултативен достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касация поради вероятна недопустимост на обжалваното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, като са изложени доводи за задължението на въззивния съд да спре производството по делото до приключване на това по предявения от ответника ревандикационен иск и съответно по предявения от него отрицателен установителен иск за несъществуване на договор за наем или за заем за послужване между страните. Поставените от касатора въпроси №№ 1, 2 и 7 съдържат доводи в този смисъл. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, недопустимо е и въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В случая въззивният съд е отхвърлил искането на въззивника ответник за спиране на производството, заявено във въззивната жалба, преценявайки липса на предпоставките за това и съобразявайки нормата на чл. 314, ал. 3 ГПК. По отношение на искането за спиране поради гр.д. № 342/2022 г. на СГС, ГО, I-27 състав, СГС е счел същото за неоснователно. С оглед на това не може да се обоснове достъп до касация поради твърдяната вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, както и на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК по поставените от страната въпроси №№ 1, 2 и 7.

Касаторът релевира аргументи за допуск до касационен контрол поради “очевидна неправилност” на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност, която е предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното от страната несъгласие с изводите на въззивния съд, не обуславят наличието на очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба. Тези оплаквания биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество при евентуално допуснато касационно обжалване, а не в селективната фаза на производството по чл. 288 ГПК. Поради горното не се обосновава достъп до касация на соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Поставените от касатора въпроси №№ 3 и 5 са процесуалноправни и са относими към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество при постановяване на решението си да обсъди доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да прецени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Същите са релевантни и отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и анализ на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти, и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

Така формулираните два въпроса са израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с необсъждане на доводи и зачитане на оспорени доказателства. В случая въззивният съд, в съответствие с цитираната практика на ВКС и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими към спора факти, доказателства и доводи на страните, и е намерил, че предявеният иск за опразване на процесния имот е основателен. Разгледал е и възраженията на ответника. Подчертал е, че тези относно собствеността върху процесния имот не подлежи на изследване с оглед забраната по чл. 314, ал. 2 и 3 ГПК. По-горе подробно са изложени решаващите изводи на въззивната инстанция. Изразеното от касатора ответник несъгласие с мотивите на съда не може да бъде обсъждано в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради това по така формулираните въпроси №№ 3 и 5 не се обосновава наличието на поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените от касатора въпроси №№ 6 и 9 касаят реда за разглеждане на делото – в случая по реда на бързото производство по глава 25 на ГПК при липса на писмено доказателство за сключен договор за наем или за заем за послужване. Така формулираните питания не се покриват от решаващите мотиви на въззивния съд, който е приел, че по делото е представен приемо-предавателен протокол за предаване на имота на ответника. Преценката на неговата доказателствена сила е въпрос по същество, но не се отразяват на реда за разглеждане на делото, който се обуславя от твърденията на ищеца в исковата молба и вида на търсената защита. Поради горното по тези два въпроса не е налице общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, което от своя страна изключва обсъждане на сочените допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Въпрос № 4, поставен от касатора, се базира на оплакванията му във връзка с преценката на въззивния съд касателно представения по делото приемо-предавателен протокол от 2009 г. Това питане е общотеоретично и не кореспондира с фактическата обстановка по делото, тъй като горепосоченото доказателство е представено от ищеца още с исковата молба и прието по делото от първоинстанционния съд с определението по чл. 140 ГПК. Във въззивната жалба се навеждат доводи, че неправилно е кредитиран протоколът, който бил неавтентичен, доколкото е подписан от лице, което не представлява ответното дружество, но не се оспорва приемането му. Поради горното така формулираният въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. Липсата на обосноваването му изключва разглеждането на допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По отношение на въпрос № 8, формулиран от касатора, не са изложени доводи за конкретното “ненадлежно прието доказателство”, което се оспорва. Поради това по същия не може да се изведе заключение за наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Дори и хипотетично да се приеме, че питането се отнася до гореописания приемо-предавателен протокол, то за него важи казаното по-горе по поставения четвърти въпрос. Не се аргументира и поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвид липсата на обосноваване от страната на нуждата от тълкуване на конкретна неясна, противоречива или непълна правна норма (съгласно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).

Ето защо настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд.

По отношение на направените от касатора искания за спиране на настоящото дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК следва да бъдат съобразени задължителните разяснения, дадени в т. 8 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, че касационната инстанция не може да постанови спиране на производството до приключване на висящото дело с обуславящо значение. С оглед на горното и доколкото обжалваното въззивно решение не е допуснато до касационен контрол, исканията за спиране на производството до приключване с влязъл в сила акт на гр.д. № 3183/2022 г. по описа на СГС, I-15 състав и съответно гр.д. № 10342/2022 г. по описа на СГС, I-27 състав, се явяват неоснователни.

За изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че видно от представеното пред въззивната инстанция съдебно удостоверение (на л.56), релевираното от касатора гр.д. № 3183/2022 г. на СГС, I-15 състав, е със страни “ФАКТОРИ” АД и Г. Д. М., с посочен предмет – правно основание чл.124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 108 ЗС, с който “искаме да бъде установено със силата на пресъдено нещо между страните, че доверителят ми “ФАКТОРИ” АД е собственик на недвижим имот – офис, с идентификатор 68134.4081.9512.1.103”. От една страна, в случая не е налице идентитет между страните по двете дела. От друга, в производството по иск за опразване на заето за послужване помещение не се допускат възражения за собственост на имота, включително за придобиването му по давност, съгласно изричната забрана на чл. 314, ал. 3 ГПК. Поради това не може да се направи обоснован извод, че гореописаното дело има преюдициален характер за настоящия спор и искането за спиране е неоснователно (в този смисъл Определение № 478/28.08.2017 г. по ч.т.д. № 766/2017 г. на ВКС, ТК, II т.о.).

По отношение на искането за спиране на настоящото дело до приключване на гр.д. № 10342/2022 г. на СГС, I-27 състав, следва да се съобрази, че според представената пред втората инстанция искова молба с вх. № 63050/04.10.2022 г. (л. 8-12 от въззивното дело) и уточнителна такава от 05.06.2023 г. (л. 67-68 от него), предявеният отрицателен установителен иск за отричане на сключен между страните договор за наем или за заем за послужване по отношение на процесния недвижим имот се базира на твърдения, че “ФАКТОРИ” АД е придобил и е собственик на същия на основание давностно владение. Дори и хипотетично да се приеме, че производството по горепосоченото дело ще приключи с уважително решение като последица от признаване на правото на собственост, със зачитането на силата на пресъдено нещо от съда, разглеждащ иска за връщане на вещта по чл. 249, ал. 2 вр. с чл. 243 ЗЗД, би се стигнало до недопустимо заобикаляне на забраната по чл. 314, ал. 3 ГПК. Отделно от това, чрез спиране на производството по такъв иск се обезмисля предвидената от законодателя бързина на търсената от ищеца защита по реда на глава 25 на ГПК. Ето защо това искане за спиране също е неоснователно и не следва да бъде уважено (така в Определение № 559/06.10.2017 г. по ч.т.д. № 1828/2017 г. на ВКС, ТК, II т.о.).

По разноските:

Поради недопускане на касационно обжалване ответникът по касация има право на разноски. Същият претендира адвокатско възнаграждение в общ размер на 2 300 лева с ДДС, за плащането на което по банков път са представени доказателства, съгласно дадените разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното на ответника следва да се присъдят направените по делото разноски в настоящото производство.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,