Определение № 2546 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4853/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Л. М., чрез адв. П. А. против решение № 721/05.08.2024 г. по в.гр.д. № 492/2024 г. на Окръжен съд Бургас, с което като е потвърдено решение № 5 от 31.01.2024 г., постановено по гр.д. № 693/2022 г. по описа на Районен съд Поморие, е отхвърлен предявения от касатора против З. Я. Д. и Д. П. Я., иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД – за обявяване за относително недействителен по отношение на ищеца, сключения между ответниците договор за покупко-продажба на недвижим имот – 147/421 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 57491.507.112 по КККР на [населено място], одобрени със заповед № № РД-18-36/29.04.2009 г. на изп.директор на АГКК, адрес: [населено място], [улица], целият с площ от 421 кв.м., ведно с изградените в него жилищна сграда с идентификатор 57491.507.112.3 със застроена площ от 21 кв.м., селскостопанска сграда с идентификатор 57491.507.112.5 със застроена площ от 14 кв.м. и селскостопанска сграда с идентификатор 57491.507.112.4 със застроена площ от 8 кв.м., обективиран в нот.акт № 169 от 28.10.2022 г., том II, дело № 365/2022 г. на нотариус Св. Канариева-Ч.. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради противоречие с материалния закон- чл.135, ал.1 ЗЗД относно субективния елемент от фактическия състав на иска и нарушение на съдопроизводствените правила - липсва анализ на свидетелските показания на св. Г. Я., св. Б. С. и св. К. Х. и на обясненията на ответницата Д. Я.. Поддържа се, че въззивният съд не е взел предвид всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и не е обсъдил доказателствата и релевантните факти, които се установяват от тях; не е отчел и обстоятелството, че пълномощникът на длъжника-прехвърлител е син на приобретателката на процесния имот. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК следния въпрос: В хипотезата на възмездно разпореждане с недвижим имот, предмет на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД, знанието на приобретателя по сделката за неговия увреждащ ефект по отношение на кредитор на прехвърлителя, може ли да се изведе от факта, че пълномощник на прехвърлителя при сключване на увреждащия договор е роднина по права линия на приобретателя –трето лице и същият е упълномощен с нарочно пълномощно в надлежна форма да договаря свободно условията на увреждащата сделка и има ли значение този факт за наличие на знание за увреждане у третото лице приобретател. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № № 1778/2013 г. на III г.о., решение по гр.д. № 3094/2016 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 4578/2015 г. на IV г.о., решение по т.д. № 638/2016 г. на II т.о. и решение по т.д. № 2646/2016 г. на II т.о. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с обосновка, че няма формирана съдебна практика на ВКС, касаторът е повдигнал въпроса следва ли при преценка относно наличието на намерение за увреждане по чл.135, ал.1 ЗЗД, съдът да съобрази цената на сделката и по-конкретно занижената й пазарна стойност и да направи съпоставка между цената на договора, от който кредиторът черпи права и този на третото лице приобретател, когато и двата договора имат за предмет разпореждане с един и същи недвижим имот. Ответната страна – Д. П. Я., чрез адв. А. Т. в отговор на касационната жалба излага становище, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като цитираните решения на ВКС нямат отношения към поставения въпрос, а вторият въпрос е неотносим към спора, доколкото с твърденията за ниска цена на сделката, касаторът обосновава симулативност на последната, която сама по себе си изключва основателността на П. иск. Изложени са и съображения за неоснователност на доводите за неправилност на въззивното решение. Ответната страна - З. Я. Д. не е депозирал отговор на касационната жалба. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен иска с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел за установени следните факти: на 21.09.2018 г. между ищеца и ответника З. Д. е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място], с нот.заверка на подписите и уговорена цена от 10 000 лв., платима както следва: 3 000 лв.-при подписване на предварителния договор, 3 000 лв. – в срок до 21.09.2019 г., 3 000 лв. - в срок до 21.09.2020 г. и 1 000 лв. – в срок до 21.09.2021 г.; уговорено, че окончателния договор ще бъде сключен до 21.09.2021 г., който срок може да бъде променян само с писмено споразумение между страните; първата и втората вноски от по 3 000 лв., както и половината от третата вноска – 1 500 лв., са платени от купувача по предварителния договор до 10.09.2020 г.; остатъкът от цената в размер на 2 5 000 лв. не са платени до 21.09.2021 г.; на 29.09.2022 г. и на 30.09.2022 г. купувачът по предварителния договор е изпратил на продавача чрез пощенски запис сумата от 2 500 лв., т.е. остатъка от продажбата цена, като няма данни тази сума да е получена от продавача; с нот. акт № 169 от 28.10.2022 г., том II, дело № 365/2022 г. на нотариус Св. Канариева-Ч., З. Д., представляван от пълномощника си Г. Я., е прехвърлил чрез договор за покупко-продажба процесния недвижим имот на Д. Я. за сумата от 7 000 лв.; пълномощникът на продавача – Г. Я. е син на купувача на имота. При така установените факти и при съобразяване на събраните по делото гласни доказателствени средства, вкл. и тези, събрани пред въззивната инстанция и обясненията на ответницата Я., съдът е достигнал до извод, че са налице първите два елемента от фактическия състав на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД – ищецът има качеството кредитор на непарично вземане по чл.19, ал.3 ЗЗД и е налице увреждащо действие от страна на длъжника. По отношение на субективния елемент – знание за увреждането, съдът е приел, че длъжникът З. Д. е знаел, че уврежда кредитора си, сключвайки договора за покупко-продажба с третото лице - Д. Я.. Доколкото извършеното разпореждане е възмездно, съдът е посочил, че в тежест на ищеца е да установи, че и лицето, с което длъжникът е договарял е знаело за увреждането, като въпреки указаната доказателствена тежест, последният не е установил по делото, че ответницата Я. е знаела, че с отчуждаването на имота З. Д. е целял да увреди кредитора си. Приел е, че сам по себе си фактът, че нейният син е пълномощник на праводателя й при сключване на увреждащата сделка не обуславя извод, че тя е знаела фактите и обстоятелствата или част от тях, които пораждат кредиторовото вземане. Във връзка с оплакванията на въззивника-ищеца, че знанието на ответницата Я. е доказано чрез поредица от косвени доказателства, въззивният съд е посочил, че пълно доказване на знание за увреждане у третото лице би могло да се осъществи и само чрез косвени доказателства, но за да се постигне такова доказване на основния факт, е необходимо въз основа на косвените доказателства да се установят поредица от факти, които в тяхната взаимна връзка да доведат до логичен извод за наличието на основния факт. От ангажираните от ищеца доказателства, преценени в тяхната съвкупност обаче по никакъв начин не може да бъде изведен безспорен извод, че ответницата Д. Я. е знаела за увреждането, а обстоятелството, че нейният син е бил пълномощник на продавача-длъжник по непаричното вземане на ищеца, не е достатъчен за установяване на главния факт – знание за увреждането от страна на третото лице-приобретател на имота. При тези данни, въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД е неоснователен. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че при така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора повдигнатите от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил решаващите изводи на съда. Въпросът следва да има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първият въпрос макар и да отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото е решаващо произнесен от въззивния съд, няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие с казуалната практика на ВКС, посочена от касатора. Решението по т.д.№ 638/2016 г. на II т.о. е неотносимо към настоящия спор, тъй като в него е разгледана хипотеза, при която извършеното от длъжника увреждащо фактическо действие е едностранно и в тези хипотеза съгласно чл.135, ал.1 ЗЗД е необходимо знание за увреждане само у длъжника, но не и знание на третото лице – втория ответник. В останалите решения са дадени отговори на въпросите необходимо ли е на третото лице да му е известно кой е кредиторът и какво е съдържанието на вземането, за да е налице материалноправната предпоставка на чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД – „знание за увреждането“; достатъчно ли е за доказването на предпоставката по чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД установяването по делото на няколко кумулативно дадени обстоятелства – индиции /косвени доказателства/, като например: ответникът-приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, не е декларирал същия на свое име, придобил го е на изключително занижена цена по процесния договор, едновременно с това е придобил от ответника-длъжник и друг негови имот на занижена цена и дали знанието за увреждане по чл.135, ал.1, изр.1 ЗЗД следва да се установи с преки доказателства или може да се счита доказано въз основа на поредица от установени косвени факти и обстоятелства. Даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на посочената практика на ВКС. Въззивният съд нито е приел, че за установяване на знанието за увреждане у третото лице е необходимо то да знае кой е кредитор на праводателя му и какво е съдържанието на вземането, нито е отрекъл възможността знанието за увреждане по чл.135, ал.1, изр.1 ЗЗД да бъде установено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до извод за наличие на знание. Видно от съдържанието на исковата молба, ищецът е навел твърдение, че третото лице е знаело за отношенията между ищеца и ответника З. Д., като не изложени конкретни факти и обстоятелства, от който това знание може да бъде извлечено. Такъв факт е наведен в първото по делото открито съдебно заседание по реда на 143, ал.2 ГПК от процесуалния представител на ищеца, а именно, че пълномощникът на длъжника - продавач е син на третото лице-приобретател на имота и пълномощникът е знаел за наличието на предварителен договор между ищеца и упълномощителя му. Въззивният съд е обсъдил този довод, като е приел, че сам по себе си той не обуславя категоричен извод, че ответницата-приобретател на имота е знаела фактите и обстоятелствата или част от тях, които пораждат кредиторовото вземане. Посочил е, че от ангажираните от ищеца доказателства по никакъв начин не може да бъде изведен безспорен извод, че ответницата Я. е знаела за увреждането, т.е. приел е че не е проведено пълно и главно доказване чрез косвени доказателствени средства на поредица от факти, създаващи сигурност, че главният факт – наличието на знание за увреждане у третото лице-приобретател на имота, наистина се е осъществил. Вторият въпрос, за който се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е давал разрешение по него /съдът не е изследвал намерението за увреждане, което изобщо не е елемент от фактическия състав на правото на чл.135, ал.1 ЗЗД, а е релевантно само в хипотезата на ал.3 на чл.135 ЗЗД, нито е обсъждал цената на възмездната сделка, сключена между длъжника и третото лице, който факт е посочен едва в писмената защита на ищеца пред първоинстанционния съд като индиция за знание за увреждане у третото лице-приобретател, т.е. въпросът не е обусловил решаващите му изводи, че в конкретния случай не е налице субективния елемент от фактическия състав на чл.135, ал.1 ГПК. С оглед изложеното, не са налице посочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по повдигнатите въпроси. При този изход на спора, на насрещната страна Д. Я. следва да се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 1 200 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 1609.2024 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,