Определение № 50010 от 17.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2524/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Д. М. Б., Д. П. Ш. и Д. Ц. Ш. срещу решение № 260961 от 17.03.2022 г. по в.гр.д.№ 10097 от 2020 г. на Софийския градски съд, ГО, II-А въззивен състав.

Ответницата по делото Д. М. Б. обжалва решението в частта му, с която е отменено частично решение № 156533 от 22.07.2020 г. по гр.д.№ 619 от 2019 г. на Софийския районен съд, III ГО, 140 състав и вместо него е постановено решение за осъждане на Д. М. Б. да заплати на Д. П. Ш. и Д. Ц. Ш. на основание чл.45 ЗЗД следните суми:

• по 3 673,95 лв. на всеки един от ищците, представляващи обезщетение за имуществени вреди, причинени в жилището им, намиращо се на първия жилищен етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], в резултат на строителство, извършено от ответницата през 2018 г. върху покрива на жилището, изразяващо се в полагане на циментова замазка без хидроизолация върху покривната плоча на пристройка към жилищната сграда и

• по 2 500 лв. на всеки един от ищците, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от невъзможността Ш. да ползват собственото си жилище, намиращо се на първия жилищен етаж от жилищната сграда, находяща се в [населено място], [улица] от факта, че са принудени да живеят в крайно лоши условия, стрес и притеснения във връзка с воденото дело между страните, в резултат на незаконно строителство, извършено от ответницата през 2007 г. върху покрива на жилището на ищците, изразяващо се в изграждане на метални колони за парапет и тента, както и нарушение на замазката на покрива на жилището на ищците, както и в резултат на неправомерни действия на ответницата през 2018 г. върху покрива на жилището на ищците, изразяващо се в полагане на циментова замазка без хидроизолация върху покривната плоча на пристойка към жилищната сграда.

В касационната жалба Д. Б. твърди, че решението в обжалваните от нея части е недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на вероятна недопустимост на постановеното решение. Поставя следните правни въпроси:

1. Има ли правомощие въззивната инстанция за пръв път да се произнесе по същество на спор, който не е бил въведен като предмет в първоинстанционното производство и няма произнасяне на първоинстанционния съд по него ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 697 от 31.05.2011 г. по гр.д.№ 1251 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 81 от 04.05.2015 г. по гр.д.№ 5534 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр.д.№ 307 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 21 от 10.02.2014 г. по гр.д.№ 4411 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о.

2. Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване на страната от право на защита във въззивното производство, когато въззивната инстанция за първи път се произнася по същество на спора за обезщетение на имуществените и неимуществените вреди ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 105 от 09.09.2021 г. по гр.д.№ 2256 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о., т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС и т.5 от Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3. Налице ли е произнасяне по непредявен иск, когато предметът на спора не е бил въведен с исковата молба пред първоинстанционния съд ?

4. Длъжен ли е въззивният съд при констатация за нарушение на чл.127, ал.1, т.3, 4 и 5 ГПК да даде указания по чл.129 ГПК и да предостави възможност на ответната страна да предприеме съответните процесуални действия ?

5. Длъжен ли е съдът ясно и точно да посочи какви фактически изводи прави и от кои доказателства във връзка с деянието и неговата противоправност и да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения, както и да анализира в пълнота събраните доказателства, като изложи свои съображения ?

6. Налице ли е лично противоправно поведение и оттам наличие на деликт по смисъла на чл.45 ЗЗД, когато строителната дейност по възстановяване на замазката на терасата- покрив е възложена на фирма, чийто работници са преки изпълнители на работата ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 101 от 23.09.2015 г. по гр.д.№ 5531 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

7. Представлява ли противоправно и неоснователно действие предприетото от ответницата възстановяване на замазката в изпълнение на влязло в сила решение на съда /решение по гр.д.№ 4906 от 2016 г. на СГС, II-е състав/ и на постановлението на ЧСИ за доброволно изпълнение ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ищците Д. П. Ш. и Д. Ц. Ш. обжалват решението в частта му, с която е потвърдено решение № 156533 от 22.07.2020 г. по гр.д.№ 619 от 2019 г. на Софийския районен съд, III ГО, 140 състав в останалата му част за отхвърляне на предявените от Д. Ш. и Д. Ш. срещу Д. Б. иск по чл.45 ЗЗД за сумата 7 652,10 лв. /разлика над присъдения размер от 7 347,90 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв./, представляваща обезщетение за имуществени вреди /претърпени загуби/ от деликт, осъществен от ответницата през 2007 г. и иск по чл.45 ЗЗД за сумата 32 492 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от деликт, изразяващи се в невъзможност Ш. да ползват собственото си жилище за период от 60 месеца преди предявяване на исковата молба- 04.12.2018 г.

В касационната жалба Д. и Д. Ш. твърдят, че решението в обжалваните от тях части е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопоризводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърдят противоречие на решението с посочена от тях практика на ВКС /решение № 102 от 23.04.2014 г. по гр.д.№ 6423 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 339 от 04.11.2015 г. по гр.д.№ 1520 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о., послужили като основание за образуване на тълк.д.№ 3 от 2021 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 2 от 21.12.1981 г., решение № 380 от 13.10.2011 г. по гр.д.№ 429 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 505 от 01.06.2009 г. по гр.д.№ 1571 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 952 от 28.01.2011 г. по гр.д.№ 1773 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о./ по следните правни въпроси:

1. Невъзможността за лично ползване на недвижим имот от неговите собственици, като резултат от противоправно поведение на трето лице, представлява ли вреда /пропусната полза/ за собствениците на имота ?

2. Включва ли фактическият състав на отговорността за обезщетяване на вредите от непозволено увреждане собствениците да са изразили намерение и да са положили усилия да отдадат имота под наем ?

3. Причинените от деликт пропуснати ползи трябва ли да бъдат доказани „със сигурност“ ?

4. Кой е моментът на настъпване на изискуемостта на вземанията, възникнали от деликт ? Изискуемо ли е вземането, възникнало от деликт, преди да се е осъществил целият фактически състав на деликтната отговорност с всички негови елементи, включително, ако все още не е настъпил вредоносният резултат ?

5. Тече ли давност за вземания, възникнали от деликт, преди да настъпи тяхната изискуемост /с осъществяване на фактическия състав на деликтната отговорност/ ?

6. Тече ли давност за вземане, възникнало от деликт, от момента на извършване на противоправното деяние, ако към този момент деецът е известен, но все още не са настъпили вредоносните последици ?

Освен това, по първите три въпроса се твърди, че е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като имало необходимост от осъвременяване и преосмисляне на установената практика на ВКС и изоставяне на принципните постановки на Тълкувателно решение № 3 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

1. По касационната жалба на Д. М. Б. срещу въззивното решение в частта му, с която по същество е уважен предявеният от Д. и Д. Ш. срещу Б. иск по чл.45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди в общ размер от 5 000 лв. /по 2 500 лв. за всеки един от ищците/: Въззивното решение в тази част не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, тъй като е постановено по иск с цена до 5 000 лв. Поради това касационната жалба на Д. Б. срещу решението на СГС по този иск е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане.

2. По касационната жалба на Д. М. Б. срещу въззивното решение в частта му, с която по същество е уважен частично предявеният от Д. и Д. Ш. срещу Д. Б. иск по чл.45 ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди в размер на 7 347,90 лв. от общо предявения размер от 15 000 лв.: За да постанови решението си за уважаване на този иск до размер на 7 347,90 лв., въззивният съд е приел, че през 2018 г., /след влизане в сила на решението по в.гр.д.№ 4906 от 2016 г. на Софийския градски съд, с което е отменено решение по гр.д.№ 21638 от 2011 г. на Софийския районен съд и вместо него ответницата Б. е била осъдена на основание чл.109 ЗС да премахне метални колони за парапети и тента, както и да възстанови разрушената замазка на тераса, изградена върху покрива на зимна градина, представляваща пристройка към първия етаж от сградата, който етаж е собственост на ищците Ш./, ответницата е осъществила нов деликт- извършила е ново незаконно строителство, изразяващо се в некачествено полагане на циментова замазка, без хидроизолация, върху първоначално изпълнената резбеста стоманобетонова плоча на пристройката. Въз основа на заключението на в.л. Б. Т., което съдът кредитира като компетентно и обективно, въззивният съд е приел, че от извършения от ответницата през 2018 г. деликт са настъпили вреди за ищците: претоварване на плочата на терасата, довело до появата на фуга между пристройката и основната сграда и допълнително нарушение на цялостната конструкция на пристройката. За възстановяването на имота на ищците от тези вреди е необходимо: покривната плоча да се демонтира и да се изпълни нова стоманобетонна покривна плоча, върху която да се изпълни циментова замазка под наклон, топлоизолация и хидроизолация; да се укрепи външната надлежна стена на детската стая и кухнята от жилището на ищците /като се изпълнят три външни стоманобетонни колони в двата края на пристройката и в нейната среда/ и да се поставят нови прозорци с едно отваряемо крило на мястото на прозорците, над които в момента имало голяма пукнатина в стената, която пукнатина правела невъзможно ползването им. Според вещото лице, за това укрепване и за новата плоча е необходимо да се изготви конструктивен проект. Разходите за всички тези дейности били посочени в т.1-16 и т.29-31 от Таблица № 1 към заключението на съдебно-техническата експертиза и възлизали на 7 347,91 лв. Поради това съдът е счел иска за основателен до размер на 7 347,91 лв. и е присъдил на всеки от двамата ищци по 3 673,95 лв. Въззивното решение в тази част следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК- по съмнение за неговата допустимост, предвид твърденията на ответницата и наличните данни, че в него въззивният съд се е произнесъл за първи път по претенцията на ищците за имуществени вреди от деликта, осъществен през 2018 г., по която претенция, макар да е била предявена от ищците, няма произнасяне в първоинстанционното решение. Тези твърдения на ответницата са и в основата на първите четири поставени от нея правни въпроси: 1. Има ли правомощие въззивната инстанция за пръв път да се произнесе по същество на спор, който не е бил въведен като предмет в първоинстанционното производство и няма произнасяне на първоинстанционния съд по него ?; 2. Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване на страната от право на защита във въззивното производство, когато въззивната инстанция за първи път се произнася по същество на спора за обезщетение на имуществените и неимуществените вреди ?; 3. Налице ли е произнасяне по непредявен иск, когато предметът на спора не е бил въведен с исковата молба пред първоинстанционния съд ? и 4. Длъжен ли е въззивният съд при констатация за нарушение на чл.127, ал.1, т.3, 4 и 5 ГПК да даде указания по чл.129 ГПК и да предостави възможност на ответната страна да предприеме съответните процесуални действия ?

3. По касационната жалба на Д. Ш. и Д. Ш. срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.45 ЗЗД за сумата 7 652,10 лв. /разлика над присъдения от въззивния съд размер от 7 347,90 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв./, представляваща обезщетение за имуществени вреди /претърпени загуби/ от деликт, осъществен от ответницата през 2007 г.: За да постанови решението си в тази част, въззивният съд е приел за основателно възражението на ответницата за погасяване по давност на претенцията, която касае обезщетяване на вредите от осъществен през 2007 г. деликт. Приел е, че с предявяването на иска по гр.д.№ 21638 от 2011 г. на Софийския районен съд давностният срок за предявяване вземанията за вредите от този деликт не е спрял и е продължил да тече, тъй като предмет на гр.д.№ 21638 от 2011 г. не са били вземанията за обезвреда, а иск по чл.109 ЗС за преустановяване на действия, с които ответницата е пречела на ищците да упражняват спокойно правото си на собственост- премахване на метални колони за парапети и тента и възстановяване на разрушена замазка. Посочено е, че в случая е неприложима нормата на чл.628а ТЗ, на която се позоват ищците, тъй като тази норма е специална и касае само производствата по несъстоятелност. Неприложимо в случай било и приетото в Тълкувателно решение № 5 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, където се преценявало течението на давността с оглед съотношението между наказателно производство за престъпление и гражданско производство за обезвреда от това престъпление, защото в настоящия случай липсвало такова съотношение /не е провеждано наказателно производство/. За неоснователно е прието и твърдението на ищците, че се касаело за противоправно състояние, поддържано от ответниците от 2007 г. занапред във времето. Напротив, деликтът от 2007 г. представлявал строителни дейности, които са извършени за определен период от време през 2007 г. При това положение била приложима разпоредбата на чл.114, ал.3 ЗЗД, според която давността при деликт тече от откриване на нарушителя, а в случая ищците твърдяли, че още през 2007 г. са узнали, че твърдяното от тях незаконно строителство е било извършено от ответницата.

Предвид тези мотиви на съда поставените от касаторите въпроси /4. Кой е моментът на настъпване на изискуемостта на вземанията, възникнали от деликт ? Изискуемо ли е вземането, възникнало от деликт, преди да се е осъществил целият фактически състав на деликтната отговорност с всички негови елементи, включително, ако все още не е настъпил вредоносният резултат ?; 5. Тече ли давност за вземания, възникнали от деликт, преди да настъпи тяхната изискуемост /с осъществяване на фактическия състав на деликтната отговорност/ ? и 6. Тече ли давност за вземане, възникнало от деликт, от момента на извършване на противоправното деяние, ако към този момент деецът е известен, но все още не са настъпили вредоносните последици ?/ са от значение за конкретното дело, но не са разрешени в противоречие с посочената практика на ВКС и ВС. Напротив, приетото от въззивния съд относно погасяването по давност на претенцията за вреди от деликта, осъществен през 2007 г., е в съответствие с практиката на ВКС и ВС. След като по делото не са доказани, а и не се твърдят в исковата молба и в уточненията към нея, вреди от този деликт, които да са настъпили много по-късно от 2007 г. и конкретно след 04.12.2013 г. /по-малко от 5 години преди завеждане на делото на 04.12.2018 г./, няма как да се приеме, че фактическият състав на деликта от 2007 г. е бил завършен след 04.12.2013 г. и съответно- че претенцията за вредите от този деликт не е погасена по давност.

4. По касационната жалба на Д. Ш. и Д. Ш. срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.45 ЗЗД за сумата 32 492 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от деликт, изразяващи се в невъзможност Ш. да ползват собственото си жилище за период от 60 месеца преди предявяване на исковата молба: За да постанови решението си в тази част, въззивният съд е приел, че ищците не са доказали да са претърпяли загуби от невъзможността да ползват пристройката през претендирания период от 5 години в размер на разходи за наем. Всъщност ищците твърдяли, че през този период са живели в друга тяхна собствена постройка, която пригодили за живеене, но не претендират разходи в тази връзка, например за приспособяване на тази друга постройка за живеене.

Съдът изрично е отбелязал, че тази претенция е формулирана по такъв начин, че не позволява да бъде квалифицирана като претенция за пропуснати ползи. Това е така, тъй като никъде в исковата молба и уточнителната молба към нея ищците не твърдят, че са имали намерение да отдават имота под наем или да го използват по такъв начин, че да извличат доходи от него.

С оглед тези мотиви на съда, няма основание за допускане на касационното обжалване на решението в тази част по поставените въпроси: Първите три поставени от касаторите въпроси /1. Невъзможността за лично ползване на недвижим имот от неговите собственици, като резултат от противоправно поведение на трето лице, представлява ли вреда /пропусната полза/ за собствениците на имота ?/; 2. Включва ли фактическият състав на отговорността за обезщетяване на вредите /пропуснатите ползи/ от непозволено увреждане собствениците да са изразили намерение и да са положили усилия да отдадат имота под наем ? и 3. Причинените от деликт пропуснати ползи трябва ли да бъдат доказани „със сигурност“ ?/ касаят установяването и доказването на пропуснати ползи от непозволено увреждане. По конкретното дело обаче, както правилно е приел въззивният съд, такава претенция не е заявена: от твърденията в исковата молба и уточнителната молба към нея е видно, че претенцията на ищците за сумата 32 492 лв. е за претърпени загуби, а не за пропуснати ползи. Тоест, първите три поставени въпроси нямат отношение към конкретното дело и не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение. Останалите три въпроса също са неотносими към претенцията за сумата 32 492 лв. /касаят приетата за погасена по давност част от иска за сумата 15 000 лв./, поради което също не могат да са основание за допускане на касационното обжалване на решението в тази част.

Независимо от неотносимостта на поставените въпроси към конкретното дело, следва да се отбележи, че посоченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд по първите три поставени въпроси не е налице и тъй като по тези въпроси вече има постановена задължителна практика на ВКС- Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 г. по тълк.д.№ 3 от 2021 г. на ОСГТК на ВКС, с което практиката на ВКС е уеднаквена и осъвременена.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд в посочените в т.3 и т.4 части. Няма вероятност решението в тези части да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.45 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Решението в тези части не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г. о.