Определение № 1601 от 28.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 981/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. Н. Ж. срещу определение № 123 от 07.03.2025г. по в.ч.гр.д. № 93/2025г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 55 от 14.01.2025г. по гр.д. № 454/2024г. на Окръжен съд – Габрово. С потвърденото определение, при уважено възражение на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД по чл. 108, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 105 от ГПК, производството е прекратено и делото е изпратено на Софийски градски съд като местно компетентен да разгледа и реши спора. Предмет на образуваното дело е бил иск по чл. 439 от ГПК на Р. Н. Ж. за установяване, че не са дължими, като погасени по давност, вземания в общ размер от 50 502. 50 лева по Договор за инвестиционен банков кредит от 06.07.2006г. с анекси, сключен между „Райфайзенбанк България“ АД и Н. П. Ж., извършващ търговия под фирма ЕТ“Н. Ж.“, за които Р. Н. Ж. е поръчителствал съгласно договор от 15.09.2009г. За дължимите по договор за кредит суми на 29.05.2012г. е била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1238/2012г. на Районен съд – Габрово и образувано изпълнително дело № 809/2012г. на ЧСИ З. В., в хода на което вземанията на банката са били прехвърлени на „ЕОС Матрикс“ ЕООД. За да потвърди първоинстанционното определение въззивният съд е приел, че в случая специалната подсъдност по чл. 113 от ГПК е неприложима, тъй като Р. Н. Ж. няма качеството „потребител“. Ищецът е поръчителствал по договор за инвестиционен кредит за закупуване на недвижим имот – цех за производство на алуминиева и РVС дограма, сключен във връзка с дейност на едноличен търговец. Отделно това само основанието за възникване на вземането е от значение за качеството „потребител“ на едно физическо лице, а в случая е предявен иск по чл. 439 от ГПК, по който се твърдят настъпили правопогасяващи факти. С частната си касационна жалба касаторът сочи, че въззивният съд не е съобразил, че е поръчител (солидарен длъжник) по сключен от ЕТ“Н. Ж.“, представляван от неговия баща Н. Ж., договор за инвестиционен кредит, т.е. той не е страна по договора за кредит, а е гарантирал изпълнението с личната си отговорност като физическо лице. На собствено основание той се ползва с правата си на потребител и реализира в своя защита специалната подсъдност по чл. 113 от ЗЗП. Договорът за поръчителство не служи за извършване на търговска дейност от жалбоподателя. В приложено изложение Р. Н. Ж. се позовава на касационно основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка са посочени определение № 933 от 30.12.2010г. по ч.т.д. № 4/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 697 от 07.12.2009г. по ч.т.д. № 514/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 408 от 24.06.2014г. по ч.т.д. № 1206/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 241 от 05.04.2013г. по ч.т.д. № 1395/20123. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 1019 от 09.11.2012г. по ч.т.д. № 783/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и определение № 18 от 16.01.2020г. по ч.т.д. № 2502/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Липсва формулиран правен въпрос. „ЕОС Матрикс“ ЕООД оспорва подадената жалба като неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, както и не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на определението, за да бъде то допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. От касатора не е поставен правен въпрос. В представеното от него изложение такъв въпрос липсва, както и в изложението не са посочвани някакви обстоятелства. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни жалби съответно на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Не е удовлетворен и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Никое от посочените от касатора съдебни определения не кореспондира не само с изложението, но и с частната касационна жалба на страната и направените в нея оплаквания. Определенията по ч.т.д. № 4/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и ч.т.д. № 514/2009г. на ВКС, ТК, І т.о. са относно потребители на организирани индивидуални или групови туристически пътувания по смисъла на § 1, т. 15 от допълнителните разпоредби на Закона за туризма. Определението по ч.т.д. № 1206/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. касае потребител, страна по договор за кредит, а тези по ч.т.д. № 1395/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и ч.т.д. № 783/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. – потребител на електрическа енергия. Ч.т.д. № 2502/2019г. е относно възможността в производство по чл. 439 от ГПК да бъде прилагана подсъдността по чл. 113 от ГПК, но в жалбата по делото изобщо липсват оплаквания срещу изводите на въззивния съд в тази връзка. Както се посочи, за да потвърди определението по чл. 118, ал. 2 от ГПК на първоинстанционния съд, въззивният съд освен че е приел, че Р. Н. Ж. няма качеството „потребител“ по Договора за поръчителство от 15.09.2009г., е приел още, че изложените обстоятелства във връзка с водения иск по чл. 439 от ГПК, основан на погасителна давност, са ирелевантни за такова негово качество, за да е приложима разпоредбата на чл. 113 от ГПК относно местната подсъдност на делото. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд – Велико Търново. Воден от горното съдът