Определение № 1221 от 15.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 838/2024 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от Д. Р. Ч. от [населено място] и М. Р. А. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат В. против въззивно определение № 469 от 21.12.2023г. по в.ч.гр.д. № 627/2023г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено определение № 2154 от 19.09.2023г. по гр.д.№ 862/2022г.на ОС Пловдив. Считат обжалвания акт за неправилен, поради което искат да бъде отменен и вместо това постановен друг, с който да се присъдят разноски в разумен размер. В изложението към жалбата си, се позова на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, изискуемо с оглед препращането на чл.274, ал.3 ГПК, считайки че въззивният акт е постановен в противоречие с решение С-438/22г.на СЕС. Срещу подадената частна жалба е постъпил отговор от В. И. К., чрез процесуалния представител адвокат Н., с който изразява становището си за нейната неоснователност, във връзка с което излага своите доводи. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира следното: Настоящите частни жалбоподатели Д. Р. Ч. и М. Р. А. са предявили няколко обективно съединени искове срещу В. И. К.: с правно основание по чл.26, ал.2, ал.3 ЗЗД /за нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот поради несключването му в предписаната от закона форма/, по чл.29 ЗЗД за унищожаването му поради измама, по чл.93, ал.2 ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за заплащане на сума, равняваща на сбора на направените разноски за прехвърляне на имота. Всички искове са били отхвърлени като неоснователни с решение по гр.д.№ 862/20222г.на ОС Пловдив. Процесуалното представителството на ответната страна се е осъществявало по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. С постановяване на съдебния си акт, съдът е осъдил ищците да заплатят на процесуалния представител на ответника адвокатско възнаграждение в размер на 10 852.30лв. Последното е изчислено от съда с оглед материалния интерес на спора / 35 000лв./, съобразно чл.7, ал.2, т.2,т.3 и т.4 от Наредба №1/2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения за всеки отделен иск, като е посочил, че за исковете по чл.26, ал.2, ал.3 ЗЗД и чл.29 ЗЗД - възнаграждението е по 3 962.95лв.,за иска по чл.93,ал.2 ЗЗД – 2 213.14лв., а за иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД – 719.16лв. Със сега обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил така постановения акт в частта за разноските. Мотивите му са, че е налице представено пълномощно от 20.06.2022г., в което е посочено, че процесуалното представителство по делото ще се осъществява безплатно, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Размерът на адвокатското възнаграждение е определено от съд – при това във възможния минимум, но при съобразяване на изискването на чл.2, ал.5 от Наредбата, съгласно което възнаграждението се определя съобразно вида и броя на исковете, за всеки от тях поотделно, независимо от формата на съединяването им. Възражението за прекомерност е неприложимо, защото редът на чл.78, ал.5 ГПК е приложим само при реално заплатено от страната възнаграждение, а настоящият случай не е такъв. Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване поради противоречието на така постановения въззивен акт с междувременно постановеното решение С-438/22г.на СЕС, съгласно което Наредба №1/2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на която въззивният съд се е позовал е нищожна, като нарушаваща забраната по чл.101, §1 ДФЕС. Съгласно приетото от СЕС – В тази хипотеза „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална права уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение“, включително и в случаите, когато „предвиденото в тази наредба за минималните размери отразява реалните пазарни цени на адвокатските услуги“. В мотивите си СЕС посочва, че „цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването н цените на услугите от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, §1 ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени“ /вж.§60/. Затова подходът следва да е конкретен, като съдът следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение въз основа на цялостна преценка на релевантните за съответния случай обстоятелства. В случая, съдът е определил размер на адвокатско възнаграждение за безплатно осъществено процесулано представителство в една инстанция, изразяващо се в изготвяне на отговор и допълнение към него и явяване в три съдебни заседания /на 9.11.2022г., 25.01.2023г. и 6.04.2023г./ в размер на 10 852.30лв. В случая следва да се отчете, че предявените четири отделни иска произтичат от един и същ договор за покупко-продажба, т.е. четирите са обосновани с идентични доказателства и са изисквали интерпретация на идентични факти и обстоятелства. Съобразявайки изложеното, както и сравнително не голямата фактическа и правна сложност на спора, както и обстоятелството, че производството е приключило в една инстанция, настоящият съдебен състав намира, че следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 4 000лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение