Определение № 298 от 16.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2131/2022 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 3114/17.05.2022 година, подадена от Б. К. А., против определение № 231/27.04.2022 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по ч. гр. д. № 132/2022 година. С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното определение № 73/10.03.2022 година на Окръжен съд Търговище, постановено по гр. д. № 52/2022 година, с което прекратено производството по делото в частта му по предявения от нея иск по чл. 69 от СК. В частната си касационна жалба Б. К. А. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е то и потвърденото с него определение № 73/10.03.2022 година на Окръжен съд Търговище, постановено по гр. д. № 52/2022 година да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд Варна. Б. К. А. е била уведомена за обжалваното определение на 13.05.2022 година, а частната й касационна жалба е с вх. № 3114/17.05.2022 година. Поради това е спазен предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови определението си съставът на Апелативен съд Варна е приел, че първоинстанционното производство е било образувано по предявени от Б. К. А. искове с правно основание 66, ал. 4 от СК и чл. 69 от СК-за оспорване на припознаването й, извършено от К. А. М. и за установяването на произхода й по бащина линия от Б. А. А., който бил и с имена Б. А. А.. Първоинстанционният съд бил приел, че искът по чл. 69 от СК бил предявен след изтичането на тригодишния срок, считано от датата на навършване на пълнолетие на А., поради което бил прекратил производството по тази искова претенция. Съставът на Апелативен съд Варна намирал този извод на първоинстанционния съд за правилен и законосъобразен. Съгласно разпоредбата на чл. 69 от СК детето можело да предяви иск за установяване на бащинството в тригодишен срок от навършването на пълнолетие. В конкретния случай А. искала установяване на произхода й по бащина линия, като безспорно към датата на подаване на молбата посоченият срок бил изтекъл. Същият бил преклузивен и имал за последица погасяване на правото й да иска установяване на този произход, поради което и липсвала абсолютна процесуална предпоставка, обуславяща съществуването на правото й на иск. Изложените от А. доводи за ограничаване на правото й на достъп до съд, признато в чл. 6 от ЕКЗПЧОС, аргументирани с практиката на ЕСПЧ били неоснователни. Предвидените в СК срокове за оспорване и установяване на произход, в това число и процесният, били израз на признатото право на всяка страна-членка за намеса и ограничаване на субективните права с цел постигане на баланс между конкуриращите се интереси на лицето и тези на обществото. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. К. А. иска определението на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по отношение на въпросите за това дали с постановеното определение въззивният съд е нарушил съдържащо се в чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС право на лицето претендиращо да е носител на установено с конвенцията право, което не е осигурено и защитено от българското законодателство да се позове пред българския съд директно на това право и да иска защита на същото; за това препятства ли постановеното определение иска по чл. 69 от СК, предявен от лице, претендиращо да е носител на установено от ЕКЗПЧОС право, което не е осигурено и защитено от българското законодателство, като го третира като изначално недопустим; за това въззивният съд съобразил ли е преди всичко положението на детето и неговия висш интерес, прогласен с чл. 3 от Конвенцията за правата на детето, в който смисъл се е произнесъл ЕСПЧ, очертавайки приложното поле на чл. 6 и чл. 8 от ЕКЗПЧОС при задължението на държавите да установят дали е в най-добрия интерес на детето; за това въззивният съд нарушил ли е „самата същност“, преценено с най-висш интерес на детето, съгласно чл. 8, § 1 от ЕКЗПЧОС, дори то да е пълнолетно; за това въззивният съд преценил ли е особените обстоятелства по конкретния случай; за това въззивният съд нарушил ли е актове на СЕС и разпоредбите на чл. 6 и чл. 8 от ЕКЗПЧОС и за това въззивният съд нарушил ли е висшите интереси на жалбоподателката, предявила иск по чл.69 от СК след навършване на пълнолетие. Така поставените въпроси не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд Варна. Същите са свързани с правилността на обжалваното определение и последиците от него, а не се отнасят до общи правни въпроси, които са били включени в предмета на спора, поради което са били разглеждани от въззивния съд и са обусловили правните му изводи при постановяване на определението. Затова предвид указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС тези въпроси, както се посочи по-горе, не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване и такова не може да се допусне. Наистина разпоредбата на чл. 66, ал. 4 от СК създава възможност припознаването да бъде оспорено от детето и след като е изтекъл срока по чл. 69 от СК за установяване на произхода от бащата, ако узнаването на припознаването е станало след изтичането му. Това създава възможност ако искът по чл. 66, ал. 4 от СК, в посочената хипотеза бъде уважен, детето да остане с неустановен произход от бащата, тъй като искът по чл. 69 от СК ще е недопустим поради изтичането на предвидения в разпоредбата преклузивен срок. В тази хипотеза, а и в останалите случаи, когато се препятства установяването на произхода на бащата поради изтичане на срока по чл. 69 от СК искът за това може да бъде предявен евентуално чрез директно позоваване на разпоредбите на ЕКЗПЧОС. Тази евентуална възможност обаче не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд Варна, тъй като правен въпрос в тази насока не може да бъде извлечен чрез уточнение или конкретизиране на посочените по-горе въпроси, така както същите са поставени от Б. К. А., а както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС касационният съд не може сам да формулира правен въпрос в тази насока. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 231/27.04.2022 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по ч. гр. д. № 1321/2022 година, по подадената срещу него от Б. К. А., частна касационна жалба с вх. № 3114/17.05.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение