Определение № 4184 от 14.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3391/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от Е. Д. М., чрез процесуалния представител адвокат Ю. срещу въззивно определение № 11625 от 28.05.2026г. по ч.гр.д. № 4642/2026г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 7839 от 24.02.2026г. по гр.д.№ 46798/2022г. на СРС, 29състав, за прекратяване на производството по делото. Ответната страна не взема становище. Частната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: Е. М. е предявил иск против Прокуратурата на Република България за присъждане на обезщетение в размер на 20 000лв., за неимуществени вреди, произтичащи от противоправно поведение на ответника, изразяващо се в липса на предприети действия във връзка с искане за възобновяване на производството по к.н.х.о.д. № 1018/2019г.на ВКС. Обезщетението, което се претендира е за периода от 28.09.2020г.-6.08.2022г. Производството по така предявения иск е прекратено от СРС с решаващ довод за липса на преследван легитимен интерес и злоупотреба с право, по смисъла на чл.57, ал.1 от Конституцията на РБългария и чл.17 ЕКЗПЧ, доколкото настоящата искова молба е подадена след други двадесет на брой, по които са образувани в СРС идентични граждански дела, доколкото по всички се претендира обезщетение заради отказ на главния прокурор да се произнесе по отправено до него от ищеца искане за възобновяване на производството по к.н.х.о.д. № 1018/2019г.на ВКС, по което е постановена осъдителна присъда. Единствената разлика, която съдебният състав е констатирал в точно изброените от него двадесет на брой граждански дела е различния номер на молбата, с която е сезиран главния прокурор /идентични са страните, идентична е заявената претенция, идентичен е размера на претендираното обезщетение, идентични са фактите и посоченото основание – бездействие на главния прокурор да се произнесе по искане за възобновяване на производството по к.н.х.о.д. № 1018/2019г.на ВКС/. Решаващият довод на съда, който е изведен след позоваване на многобройна съдебна практика, е че разликата във входящите номера на подадените жалби не променя извода за идентичност на образуваните производства. Обстоятелството, че в кратък период от време, ищецът е подал множество жалби с идентично искане, по които не е налице произнасяне, не обосновава отделно право на обезщетение по всяка една от жалбите. Независимо от броя на подадените жалби, които ответникът не е администрирал, във всеки един от случаите – правопораждащият факт на обезщетението е идентичен: липса на произнасяне по искане за възобновяване на конкретно дело. В случая – първото образувано от изброените 20 дела е гр.д.№ 44826/22г.на СРС, по което не е налице влязъл в сила акт. Наличието на висящо идентично дело, налага прекратяване на по-късно образуваното. Съдът се е позовал и на злоупотреба с право. Така постановеният акт е потвърден от СГС със сега обжалвания акт. Позовал се е на т.2 от ТР № 3/22.04.2019г.по т.д.№ 3/2016г.на ОСГТК на ВКС, съгласно която - основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Спорното право се индивидуализира както чрез неговите субекти / страни по материалното правоотношение /, посочени в основанието на иска, така и. чрез петитума на исковата молба, където ищецът конкретизира съдържанието на правото / в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна / и вида на търсената защита Правната квалификация на спорното право се определя от съда въз основа на заявените от ищеца основание и петитум. След като твърдяното увреждане /на здравето/ е в резултат на идентично бездействие /непроизнасяне от ответника по подадени жалби с идентично съдържание/ и подаването на новата искова молба не води до изменение на основанието и петитума, същата се явява процесулано недопустима /поради идентичност на предмета и основанието/. При така изложените мотиви, частният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК /изискуеми съгласно препращането по чл.274, ал.3 ГПК/, във връзка с които се поставя следния въпрос: Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона? Позовава се на противоречие с решение по гр.д.№ 3700/2013г.на І г.о.на ВКС. Жалбоподателят се позовава и на основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК0- очевидна неправилност. Настоящият състав намира, че по така поставения въпрос не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото не отговаря на изискванията за годно общо основание за допустимост, съгласно дадените с т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС разяснения. Съгласно цитираното Тълкувателно решение – за да е от значение за изхода по конкретното дело, поставеният материално правен или процесуално правен въпрос, следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая тези условия не са налице. Това е така, защото решаващите мотиви на съда са свързани с допустимостта на иска, без произнасяне по съществото на спора, в какъвто смисъл е поставения въпрос. /В този смисъл противоречие с цитираното от жалбоподателя решение няма/. Съгласно мотивите към ТР № 3 от 19.07.2010г.по т.д.№ 3/2009г.на ОСГК на ВКС – „проверката редовността за допустимостта на предявения иск ( чл. 130 ГПК ), са уредени като едни от най-съществените процесуални действия на съда и се явяват израз на дефинирания с чл. 7, ал. 1 ГПК принцип на служебното начало, изискващ от съда не само извършване на необходимите процесуални действия по движение на делото и приключването му с валиден и законосъобразен съдебен акт, но и да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните“. Съдът следи служебно за процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск и след като – след направена справка е констатирал идентичност на настоящето производство с друго, което е образувано по-рано, той не може да разглежда спора по същество. Този подход е в съответствие с установената съдебна практика. Съгласно определения по ч.гр.д.№ 1757/2026г.на ІІІ г.о. и посочените в него определения по ч. гр. д. № 5350/2023 г. на IV г.о., ч. гр. д. № 4952/2023 г. на III г.о., ч. гр. д. № 4478/2023 г. на III г.о., ч. гр. д. № 3168/2023 г. на III г..о., ч. гр. д. № 2471/2023 г. на III г.о. на ВКС и др. -разликата във входящите номера на подадени от страната жалби с искания за възобновяване не променя извода за идентичност на делата, образувани въз основа на различни искови молби пред съда за присъждане на обезщетение за вреди от бездействието на държавен орган. Приема се, че се касае за дела със субективен и обективен идентитет, поради което прекратяването на по - късно заведените дела съответства на утвърдената практика на ВКС. Решаващото за определяне на предмета на спора е, че основанието за търсеното обезщетение за неимуществени вреди е бездействието на съответния орган, което е посочено във всички подадени жалби, като е свързано с един акт / разпореждане / и мотивирано с едни и същи съображения. Изложеното изключва възможността да се допусне касационно обжалване на основание чл .280, ал .1, т .1 и т .3 от ГПК. Селективното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение – също не се установява. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която предполага възможност касационната инстанция да констатира пряко от съдържанието на обжалвания акт тежко нарушение на закона (материален или процесуален) или явна необоснованост. В случая, такива пороци на обжалваното определение не се констатират от съдържанието на мотивите, нито жалбоподателят е изложил в тази връзка надлежна аргументация. Предвид това, обжалваното определение не би могло да се оцени като очевидно неправилно. Липсата на посочените основания за допустимост, изискуеми съгласно препращането по чл.274, ал.3 ГПК, води до невъзможност за допускане на касационно обжалване на въззивния акт. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,