Определение № 624 от 23.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 984/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Производствено- потребителна кооперация „К. ”, [населено място], [община] и на М. Г. Н. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 229/23.05.2012 год., по т.д.№ 342/2012 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд № 65 от 24.11.2011 год., по т.д.№ 49/2011 год. за отхвърляне на предявения от настоящите касатори, като ищци, субективно активно съединен отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК на настоящите касатори, като ищци, срещу [фирма] за признаване на установено, че П. „ К. ” и М. Г. Н. не дължат на последния солидарно разликата между признатите за недължими 68 549.65 лв. - част от сумата посочена в запис на заповед, издаден на 24.01.2005 год. с издател П. ”К.”, поемател ответното търговско дружество и авалист Мария Г. Начева, по който запис на заповед на 18.04.2007 год., по ч.гр. д.№ 906/2007 год. на Старозагорския районен съд е издаден изпълнителен лист на осн. чл. 237, б.”е” ГПК/ отм./ и присъдените по издаден на 18.04.2007 год. изп. лист по ч.гр.д.№ 906/ 2007 год. на СтРС суми: 118 000 лв. - главница и 2 360 лв. разноски и 1371 лв. деловодни разноски, както и в частта, с която в обща тежест на настоящите касатори са поставени деловодните разходи за двете инстанции, възлизащи на 12 356.76 лв., съразмерно уважените искови претенции. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените процесуални правила, поради което се иска отмяната му и решаване на правния спор по същество от касационната инстанция. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното и процесуално право, а именно: 1.” Издадената към фактура касова бележка / фискален бон/ удостоверява ли извършено плащане на цената в брой и ползва ли се с доказателствена сила, относно факта на плащане?”; 2. „Следва ли в решението си съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, имащи значение за спора?”и 3. „Доказателствената сила на кой счетоводен документ за извършено плащане в брой е по- голяма- фискален бон, разходен касов ордер или приходен касов ордер?”. Селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК поддържано по отношение на първия от поставените въпроси е обосновано с възприетото от Пловдивския апелативен съд различно спрямо даденото разрешение на същия в трайната практика на ВКС, като израз на която са цитирани постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения: № 12 от 12.04.2010 год., по т.д.№ 142/2009 год. на І т.о. на ВКС и № 81 от 31. 05. 2010 год., по т.д.№ 675/2009 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС и решения: на АС при Б. от 12.02.2003 год. по в.д.а № 28/2001 год. на І г.о на ВС № 30 от 06.01.70 год., по гр.д.№ 2069/69 год.. По отношение на втория формулиран въпрос е въведено същото селективно основание и като израз на твърдяното несъответствие с практиката на ВКС са цитирани решения: № 24 от 28.01.2010 год., по гр. д.№ 4744/2008 год. на І г.о.; № 189 от 14.07.2005 год., по гр.д.№ 2219/ 2003 год. на ІV г.о.. Посочени са и множество определения, постановени по реда на чл.288 ГПК от различни състави на касационната инстанция. Като допълнителна процесуална предпоставка, с която е обоснован достъпа до касационен контрол по формулирания последен въпрос на процесуалното право се поддържа основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, аргументирано с липса на съдебна практика по отношение на същия. Касационна жалба срещу горепосоченото въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 229/23.05.2012 год., по т.д.№ 342/2012 год. е подадена и от ответника по спора [фирма], [населено място], в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд № 65 от 24.11.2011 год., по т.д.№ 49/2011год. за признаване на установено по отношение на последния, че М. Г. Н., като авалист, не му дължи сума в размер на 68 549.65 лв., представляваща част от тази, посочена в запис на заповед, издаден на 24.01.2005 год. от П. ”К.” и авалирана от последната, по който запис на заповед на 18. 04.2007 год., по ч. гр. д.№ 906/2007 год. на Старозагорския районен съд по реда на чл.237, б. ”е” ГПК/ отм./ е издаден изпълнителен лист, както не му дължи законна лихва върху горепосочената сума, считано от 16.04.2007 год. до окончателното и изплащане и направените деловодни разноски в размер на 1 361 лв. С касационната си жалба този касатор основно възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че задължението по процесния запис на заповед, поето от авалиста е в пряка връзка със задължението на издателя на ценната книга и е обусловено от него, като счита, че изводът на Пловдивския апелативен съд, че авалистът не дължи заплащане на пълния размер на сумата, отразена в записа на заповед, поради уважено от съда възражение на издателя на ценната книга, свързано с каузалната сделка с поемателя е в противоречие със закона. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, жалбоподателят се позовава на предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Твърдението му е, че възприетото от въззивния съд разрешение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право –„Допустимо ли е авалистите да релевират менителнични задължения, произтичащи от каузалното правоотношение на издателя на записа на заповед?” е в несъответствие със задължителната практика на ВКС, изразена в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 17 от 21.04.2011 год., по т.д.№ 213/ 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС. В срока по чл.287,ал.1 ГПК двете страни са възразили по основателността на искания достъп до касационен контрол на всяка една от тях и алтернативно по въведените с касационните им жалби касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Всяка от двете касационните жалби, отговаря на формалните изисквания на процесуалния закон за редовност, подадена е в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че издаденият като обезпечение във вр. със сключен между ищцовата кооперативна организация и ответното ТД на 24.01.2005 год. договор, наименован „Договор за покупко-продажба на отложено плащане, на същата дата от П. „К. ” запис на заповед е редовен от външна страна менителничен ефект и удостоверява възникването и изискуемостта на вземането, предмет на издадения на осн. чл. 237, б.”е” ГПК/ отм./ в полза на поемателя изп.лист. С оглед защитната теза на ответника, че процесният запис на заповед е издаден и като обезпечение на сключения между същите страни на горепосочената дата втори договор за продажба на 450 т. амониева селитра, както и на предходна продажба помежду им от 10.02.2004 год. Пловдивският апелативен съд, след обстоен анализ на събраните по делото доказателства, вкл. заключението на изслушаните единична и тройна съдебно-счетоводни експертизи за извършените от купувача- издател плащания е изградил правен извод, че със същия са били гарантирани единствено главните вземания на поемателя, като продавач, по двата договора за продажба на амониева селитра от 24. 01.2005 год.. Поради това и основателността на предявените искови претенции е преценявана само въз основа на извършените от длъжника престации на по същите. При обосноваване размера на задълженията на ищцовата кооперативна организация към ответното ТД, възникнали от съществуващите към 24.01.2005 год. каузални правоотношения помежду им, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е отчел както датата на реалното отразяване на извършените плащания в счетоводството на ищцовата кооперация, така и установените с приложените писмени доказателства получени от купувача количества амониева селитра, като е отрекъл при липсата на конкретно поставена дата на РКО № 315 отразените в документа суми да удостоверяват предхождащо издаваното на процесния изп. лист погасяване задължението на ищеца до размера на вписаната в него сума. Позовавайки се на заключението на изслушаната графологическа експертиза, както и на дадена от гл. счетоводител на първия ищец, надлежно упълномощена от законния представител на ЮЛ да го представлява, декларация, че сумата 43 790 лв.- цена на получените от кооперативната организация 151 т. амониева селитра по фактура № 4603/22.03.2005 год. не е реално заплатена, като ще бъде престирана в по- късен от предаването и момент до 30.07.2005 год., решаващият съд е счел, че издаденият на 23.03.2005 год. от страна на продавача фискален бон за сумата 43 790 лв. не удостоверява извършено от купувача погасяване на задължението му до нейния размер, чрез плащане в брой и то преди 18.04.2007 год., поради което е изградил правен извод,че събирането и е могло да бъде реализирано от продавача и на основание издадения в негова полза от купувача менителничен ефект. Като допълнителен аргумент в подкрепа на извода за съществуване на безспорно обезпеченото с процесния записа на заповед вземане на ответника до размера на сумата 49 450.35 лв., предмет на издадения изпълнителният лист, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд се е позовал и на липсата на ангажирани в хода на делото доказателства за погасяването и впоследствие от издателя на менителничния ефект, като възникнало в негова тежест към ответното ТД задължение към 24.01.2005 год. породено от съществуващите помежду им каузални правоотношения. Обстоятелството, че процесният запис на заповед е бил авалиран от ищеца- ФЛ,според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обосновава правен извод, че задължение в посочения по - горе размер е възникнало и в тежест на авалиста. Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват са се приеме, че първият от поставените от касаторите - ищци материалноправен въпрос и поставеният от ответника въпрос на материалното право са релевантни за крайния правен резултат по делото, поради което обосновават наличието на основната обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. По отношение на първия от тях, свързан с доказателствената сила на издадения фискален бон/ касова бележка/ не е осъществено поддържаното от касаторите селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, към което, съгласно задължителните постановки в т.2 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са относими единствено цитираните решения на ВКС № 12 от 12.04.2010 год., по т.д.№ 142/2009 год. на І т.о. и № 81 от 31. 05. 2010 год., по т.д.№ 675/2009 год. на ІІ-ро т.о., постанови по реда на чл.290 и сл. ГПК, но те не обосновават твърдяното от касаторите противоречие. Обстоятелството, че в първото от тях е възприето разбирането, че фискалните касови бележки, издадени от въведени в експлоатация фискални устройства се приравняват на данъчни фактури по см. на чл. 94 ЗДДС, стига да имат надпис „ф”, да съдържат реквизитите по чл.7, ал.1 ЗСч и да са в съответствие с разпоредбата на чл.94 ЗДДС не означава, че като частни свидетелстващи документи те не подлежат на оспорване и при наличие на достатъчно доказателства, преценени от решаващия съд съобразно изискването на процесуалния закон, не може да бъде отречено удостовереното с тях плащане, както е процедирано по делото. Същото становище е застъпено и в цитираното решение на ВКС по т.д.№ 675/2009 год., според което с разходен касов ордер може да бъде доказано плащане, дори и да не е издадена фискална касова бележка, ако същият съдържа изискуемите се реквизити, като издаването на фискална касова бележка преди плащането на цената, при определени обстоятелства не доказва плащането и. Що се касае до останалите формулирани въпроси, то последният от тях има хипотетичен характер, тъй като въззивният съд въобще не се е произнасял доказателствената сила на отделните платежни документи, нито е степенувал същата, поради, съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. което не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, установено с чл.12 ГПК, разпоредба аналогична на чл.188, ал.1 ГПК/ отм./, както последователно приема в практиката си ВКС, е част от императивно възложената на решаващия съд правораздавателна функция, поради което изпълнението му в съответствие с изискванията на процесуалния закон, което всъщност касаторите оспорват, като относимо към процесуалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт подлежи на касационно проверка само при разглеждане по същество на касационните оплаквания, но е ирелевантно за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, независимо, дали това оплакване на страната е въведено като въпрос на процесуалното право, както са процедирали и касаторите- ищци. С оглед гореизложеното касационно обжалване по касационната жалба на касаторите – ищци не следва да бъде допуснато. По отношение на поставения от ответника [фирма] материалноправен въпрос е осъществена допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, поради което искането му за допускане на касационно обжалване е основателно. Възприетото от въззивния съд разрешение относно задължението на авалиста, солидарен длъжник противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в представеното от този касатор решение № 17 от 21.04.2011 год., по т.д.№ 213/ 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС, според която когато менителничният ефект е издаден с цел обезпечаване на вземане по друго каузално правоотношение, авалистът не може да се позовава на несъществуване на вземането по ефекта или да оспорва неговия размер, чрез възражения основани на каузалните правоотношения между хонорара и приносителя, освен ако докаже, че последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. Водим от тези съображения настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК