Определение № 7 от 06.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 910/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Национална агенция по приходите чрез К. С. Т. в качеството й на Главен публичен изпълнител при ТД на НАП – Б. срещу решение № 3 от 15.01.2016 г. по в. гр. дело № 558/2015 г. на Сливенски окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 783 от 28.10.2015г. по гр. дело № 946/2015г. на Сливенски районен съд и ТД на НАП – Б. е осъдена да заплати на И. М. И. сумата 1 000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство, и на Е. Д. Г. – С. и Н. Д. С. сумата 800 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от Главен публичен изпълнител при ТД на НАП – Б. против И. М. И., Е. Д. Г. – С. и Н. Д. С. иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за обявяване за недействителна по отношение на държавата на разпоредителна сделка, сключена в писмена форма с нотариален акт № 3, том X., дело № 1755/04.06.2012г. на нотариус Р. С., с която И. М. И. продава на Е. Д. Г. – С. недвижим имот – самостоятелен обект с идентификатор № 67338.523.110.1.17, находящ се в сграда в [населено място],[жк], вх. А, апартамент 17, ведно с прилежащото избено помещение № 17, заедно с 1,85% от общите части на сградата и с припадащите се ид. части от отстъпеното право на строеж върху общински терен, като неоснователен, и ТД на НАП – Б. е осъдена да заплати на И. М. И. сумата 1 200 лв. – разноски за първоинстанционното производство, и на Е. Д. Г. – С. и Н. Д. С. сумата 830 лв. – разноски за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

П ри безспорност на факта на връчване на заповедта за ревизия и установени в ревизионното производство публични задължения в особено голям размер, а от друга страна липсата на друго имущество в патримониума на ответника- продавач И. И.:

1. Как следва да бъде доказан съставът на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, т.е субективният елемент на намерението за увреждане от длъжника към публичния взискател, в случаите когато на длъжника е била 1/ редовно връчена заповед за ревизия, в резултат на която са установени публични задължения; 2/ последващо укриване от длъжника в ревизионното производство и в принудителното производство, проведено по реда на ДОПК?

2. Включва ли се в доказателствена тежест на публичния взискател при иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК доказване на психическото отношение на ответника - продавач - за увреждане на публичния взискател?

3. Доказването на намерение за увреждане от длъжника на публичния взискател от самия публичен взискател в производството включва ли установяване и доказване на знанието у длъжника за причиняване на увредата?

4. Налице ли е намерение за увреждане по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК в случаите, в които ответникът - длъжник е продал единствен имот?

5. Налице ли е презумпция за намерение за увреждане по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК в случаите, в които на ответника - длъжник е връчена заповед за ревизия, а впоследствие ответникът - длъжник е продал единствен имот? По този въпрос касаторът поддържа, че в решение № II-38 от 29.05.2013 г. по в. гр. д. №305/2013г. на Окръжен съд Бургас съдът е квалифицирал като намерение да бъде увреден публичният взискател Разпореждането с единствения имот на дружеството, при липса на притежавани от същото други материални активи на значителна стойност, след уведомяването за започнала ревизия.

6. Следва ли намерението за увреждане от страна на длъжника по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК да се приема за доказано само при лично връчен ревизионен акт или е достатъчно лично връчване на заповед за ревизия с указан в заповедта срок за приключване на ревизия?

7. С оглед на разпоредбата на чл. 216 ДОПК различна ли е доказателствената тежест на публичния взискател в производството при връчена заповед за ревизия и при връчен ревизионен акт?

8. От разпоредбата на чл. 216 ДОПК следва ли, че за да е налице намерение за увреждане на публичния взискател от страна на длъжника, трябва да му е връчен лично ревизионен акт?

Ответникът И. М. И. чрез процесуален представител адв. С. Р. К. оспорва касационната жалба като неоснователна и необоснована и поддържа становище, че наведените с нея аргументи не кореспондират със събраните по делото доказателства, а въпросите са решени в съответствие с постоянната практика на ВКС.

Ответниците Е. Д. Г. – С. и Н. Д. С. чрез процесуален представител адв. Е. И. М. оспорват касационната жалба и правят възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и съдържанието отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд съобразно правомощията си съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт по отношение на установената фактическа обстановка като по този начин ги е направил свои мотиви. По делото е установено, че със заповед № 1100380/07.03.2011г., връчена лично на ответника И. И., е възложено извършването на данъчна ревизия, която е приключила с ревизионен акт № 1101133/27.10.2011г. за установени данъчни задължения в размер 10 752,49 лв. Р. акт не е връчен лично на ответника и до приключване на въззивното производство публичните задължения в размер общо 13 527,99 лв. не са заплатени. С нотариален акт № 3, том X., дело № 1755/04.06.2012г. на нотариус Р. С. И. М. И. е продал на Е. Д. Г. – С., която към момента на сделката е имала сключен граждански брак с ответника Н. Д. С. недвижим имот – самостоятелен обект с идентификатор № 67338.523.110.1.17, находящ се в сграда в [населено място],[жк], вх. А, апартамент 17, ведно с прилежащото избено помещение № 17, заедно с идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж върху общински терен за сумата 20 000 лв., платена по банков път. В представени декларации по чл. 264, ал. 1 ДОПК прехвърлителят е декларирал липса на задължения. С постановление от 12. 05.2015г. на РП С. е прекратено наказателното производство, водено срещу ответника И. за престъпление по чл. 313 НК във връзка с подадените декларации поради липса на умисъл.

Въззивната инстанция е изложила съображения, че за да е изпълнен фактическият състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, е необходимо ищецът да установи наличието на следните предпоставки: установено с влязъл в сила административен акт, респ. с влязло в сила съдебно решение публично вземане срещу ответника И. М. И.; извършване на разпоредителни действия /в случая продажбата на имота/ от ответника И. със свое имущество след датата на установяване на публичното задължение или след датата на връчване на заповедта за ревизия; длъжникът е имал намерение да увреди публичния взискател с разпоредителните действия, като субективният елемент на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК се изчерпва с намерението за увреждане само у длъжника.

За да направи извод за неоснователност на предявения иск, въззивният съд е приел, че въпреки разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест, ищецът не е доказал, че ответникът И. М. И. се е разпоредил с имота с намерение да увреди публичния взискател. Изводът за липса на намерение на първия ответник да увреди публичния взискател е аргументиран с няколко съображения: наказателното производство, водено срещу И., е прекратено поради това, че деецът не е действал с умисъл; ревизионният акт не е връчен надлежно – не е връчен лично на първия ответник; преди сделката ответникът И. е платил известните му задължения. Съдебният състав е изложил и доводи, че субективният елемент на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК се изчерпва с намерението за увреждане само у длъжника.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият правен въпрос, посочен от касатора в т. 1 от изложението, не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като във втората част не съответства на установените по делото факти и обстоятелства - въззивният съд не е приел, че длъжникът се е укривал в ревизионното производство и в принудителното производство, проведено по реда на ДОПК. Доколкото в решението на въззивната инстанция изобщо не е обсъждано това обстоятелство, така поставеният въпрос не е обуславящ за изхода на конкретния спор и няма характер на значим по смисъла на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. Непроизнасянето от въззивния съд по определен въпрос /дали длъжникът се е укривал в ревизионното производство и в принудителното производство, проведено по реда на ДОПК/ би могло да обоснове допускане на касационно обжалване, ако касаторът е формулирал изричен процесуалноправен въпрос в тази връзка, какъвто в случая липсва.

Вторият и третият процесуалноправни въпроси са релевантни за спора, тъй като са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на тези въпроси не е налице предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради това, че са решени в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 436/22.12.2011г. по гр. д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., съгласно която намерението за увреждане на публичния взискател е елемент на фактическия състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за обявяване на относителна недействителност спрямо държавата на съответните разпоредителни действия и сделки, като това намерение за увреждане не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест за установяването му е на ищеца. Като е приел, че въпреки разпределената доказателствена тежест от първоинстанционния съд, от страна на ищеца не е доказано, че въззиваемият И. се е разпоредил с имота с намерение да увреди публичния взискател, съдебният състав на Сливенски окръжен съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.

Посочените в т. 4 и т. 5 от изложението въпроси не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като от една страна отговорът им зависи от установените факти по делото, а от друга страна въззивният съд не е установил в мотивите си, че длъжникът е продал единствения си недвижим имот. Въпросът дали ответникът И. е притежавал и други имоти или е притежавал само един имот, както и дали имуществото му е изчерпано с продажбата на процесния апартамент не е изследван по делото и въззивната инстанция не се е произнесла по него. Касаторът не е формулирал изричен процесуалноправен въпрос в тази насока, поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Несъгласието на касатора с изводите на въззивната инстанция, че намерението за увреждане не е доказано от ищеца, не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е свързано с фактите и обсъждане на събраните доказателства.

Цитираното от касатора Решение № II-38 от 29.05.2013г. по в. гр. д. № 305/2013г. на Окръжен съд Бургас не дава основание да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и поради това, че касаторът не е представил решението на Окръжен съд Бургас, на което се позовава, нито данни дали същото е влязло в сила съобразно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК, т. 3.

Посочените в т. 1.1., т. 6, 7 и 8 от изложението въпроси не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 69/22.06.2012г. по т. д. № 534/2011г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 166/30.12.2009г. по т. д. № 430/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 436/22.12.2011г. по гр. д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Съгласно практиката на ВКС намерението за увреждане на публичния взискател е елемент на фактическия състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, същото не се предполага и следва да бъде доказано от ищеца. С оглед защитата на обществения интерес като увреждащи са определени действия и сделки, извършени не само след датата на установяване на публичното задължение, но и преди това – в периода след получаване на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията се установят публични задължения. В практиката на ВКС е прието, че не може да има спор, че публичното вземане трябва да е установено с влязъл в сила административен акт или влязло в сила съдебно решение. Следователно за да бъде уважен искът по чл. 216, ал. 1, т. 4 З., е необходимо да са доказани всички елементи на фактическия състав на посочената разпоредба: 1/ по отношение на длъжника да е установено публично задължение с влязъл в сила административен акт или влязло в сила съдебно решение; 2/ длъжникът да е извършил разпоредителни действия със свое имущество или след датата на установяване на публичното задължение, или след датата на връчване на заповедта за ревизия; 3/ сделките или действията да са извършени с намерение длъжникът да увреди публичния взискател. В тежест на ищеца е да установи тези предпоставки, включително и субективния елемент - намерението за увреждане, което не се предполага и не следва само от факта на връчване на заповедта за ревизия и сключването на сделка или извършването на действие след връчването на заповедта.

Изводите, до които е достигнал въззивният съд по отношение на необходимите предпоставки по чл. 216, ал. 1, т. 4 ГПК, включително и относно субективния елемент, са резултат от извършената от него преценка на фактите и доказателствата, упражнявайки правомощията си по чл. 272 ГПК, като е съобразил също прекратеното наказателно производство поради липса на умисъл и плащането на известните на длъжника задължения преди сделката. Доколко изводите са съобразени с правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността /обосноваността/ на въззивното решение, а развитите оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Сливенски окръжен съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По приложението на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК съществува трайна и непротиворечива практика на ВКС, в която е даден отговор на релевантните правни въпроси, която не се налага да бъде променяна. Наличието на постоянна практика на ВКС изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въз основа на изложените съображения се налага извод, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника И. М. И. не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответниците Е. Д. Г. – С. и Н. Д. С. сумата 500 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение