Определение № 549 от 04.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4724/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от С. Б. А., чрез адвокат А. М., срещу въззивно решение № 265846/23.09.2021 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 11871/2019 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “МТ проджект“ ЕООД не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил предявения от С. Б. А. против “МТ проджект“ ЕООД иск за установяване на недължимост от А. в полза на дружеството на следните суми: 6921,37 лв. – главница и 150,61 лв. – съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 01.03.2004 г. по ч.гр.д. № 0455/2004 г. по описа на СРС в полза на “Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД. Изпълнителният лист е издаден на основание чл. 237 и чл. 242-249 ГПК от 1952 г. (отм.) по ч.гр. д. № 0455/2004 г. по описа на СРС, 65 състав, за следните вземания 6921,37 лева - главница по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от 05.02.2004 г. до окончателното ѝ изплащане; 608,96 лева - договорна лихва и 150,61 лева - разноски по делото. Вземането е цедирано с договор за цесия от 10.12.2007 г. на „МТ проджект“ ЕООД. Първостепенният съд уважил исковата претенция на С. Б. А. за сумата от 608,98 лв. – договорна лихва, като признал за установено, че не я дължи, като погасена по давност. Отхвърлил отрицателния установителен иск в останалата част, като намерил за неоснователно доводите на А., че и другите вземания по издадения изпълнителен лист са погасени по давност. Съдът, като препратил към мотивите на първостепенния съд по чл. 272 ГПК, макар и не така, както се полага на въззивен съд и смесвайки контролноотменителни мотиви с такива по същество, е намерил, че за вземанията, установени по реда на чл. 237 ГПК от 1952 г. (отм.), не е формирана сила на присъдено нещо, така, както би било, ако спорът беше разрешен по реда на общия исков процес. Поради това, приел, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е неприложима, погасяват се по давност по общите правила на ЗЗД в зависимост от вида им. Вземането за главница по договор за банков кредит се погасява по давност с изтичането на общия петгодишен срок, на осн. чл. 110 ЗЗД, доколкото по отношение на него не е предвиден друг специален срок. Макар плащането по банковия кредит да е разсрочено, това не го превръща в периодично, като всяка погасителна вноска представлява част от цялото задължение, а не е отделно и самостоятелно задължение, за да се приеме, че са налице повтарящи се през определен период плащания по см. чл. 111, б.“в“, предл. последно ЗЗД. Цитираната норма се прилага по отношение на вземането за лихва, което значи, че то се погасява с изтичане на тригодишен давностен срок. Съдът посочил, че съгласно нормата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия по принудително изпълнение. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, евентуално – на т. 3. Поставени са следните въпроси: След изтичането на двегодишния срок от образуването на изпълнителното производство, прекратяването на изпълнителното производство по право, съгласно разпоредбата на чл. 330, ал. 1, т. “д“ от ГПК (отм.) и в рамките на тригодишния срок, ако не са предприети изпълнителни действия от страна на кредитора, с оглед периодичността на плащането, погасява ли се вземането на кредитора. Въпросът е некоректно зададен и се основава на периодичност на плащането, но съдът съдът не е установил наличие на периодични плащания, освен за лихвата, която не е предмет въззивното дело. Така поставеният правен въпрос няма никакво отношение към изводите на съда за това какви по вид са останалите вземания, за които се води делото – дължима сума по банков кредит и разноски в производство по чл. 237 ГПК от 1952 г. (отм.), съответно за това какъв е срокът за погасяването им по ЗЗД. Вторият поставен въпрос е - след изтичането на давностния срок и погасяване на вземането на кредитора, „не само процесуално, но и материално“, образуването на изпълнително производство санира ли вземането на кредитора. Не е ясно какво според страната е процесуално погасяване по давност и материално погасяване по давност на вземане, защото в резултат на изтекла погасителна давност се погасява не дългът, а възможността той да бъде събран принудително. Въпросът, също така, е поставен според разбирането на касатора за това е ли било погасено вземането на кредитора, а не според съображенията на съда. Ако те са изведени поради неправилно установена от въззивния съд фактическа обстановка или незаконосъобразни правни заключения, то няма как да се иска тяхната проверка чрез отговор на горния въпрос. Въззивният съд, препращайки към мотивите на първата инстанция, не е приел, че вземането на кредитора за главници и разноски е погасено по давност. Въпроси във връзка с установените факти и изводите кои действия и от кога прекъсват давността няма, така че поставеният правен въпрос не би могъл да доведе до проверката им от касационната инстанция. Въззивният съд е изложил съображения, че с изтичане на погасителната давност се погасява правото на принудително изпълнение, не и самото материално право, т.е. доброволното изпълнение и след срока на изтеклата погасителна давност не е такова на недължимо платено. Тези съображения нямат отношение към фактите по делото – нито се твърди, нито се установява, че има извършено доброволно плащане след изтеклата погасителна давност. Съдът с горните мотиви се е опитал да отговори на оплакването във въззивната жалба, че образуваното изпълнително дело при ЧСИ е незаконосъобразно, след като е погасено „самото материалноправно вземане“, защото то било периодично и, затова, погасено в тригодишна давност. Явно страната не използва коректно понятието за погасяване по давност на материалнопраното вземане, откъдето идва неразбирането на съображенията на съда, а също така продължава да изхожда от разбирането си, че вземането по банковия кредит е периодично, което обаче не е прието в обжалваното решение. Относно разноските по делото по чл. 237 ГПК, отм. пък изобщо не е ясно как се отнасят към оплакванията по приложението на чл. 111, б.“в, предл. последно ЗЗД и от там – изходната позиция за погасяване на вземането по давност с изтичане на тригодишен срок. Касаторът поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – несъгласието на страната с решението на въззивния съд не го прави неправилно. Няма никакви основания настоящият състав да приеме, при цялостния анализ на съдебния акт, че той се явява очевидно неправилен. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, може да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът