Определение № 2103 от 14.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 422/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Север“ АД срещу решение №277/14.11.2025г. по т.д.№345/25г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение №155/16.04.25 г. по т.д. №319/24г. по описа на Варненски окръжен съд в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на „ТИС“ ЕООД сумата 55 846,99 лв., представляваща недължимо платена разлика между начислена в периода 01.06.2019г. – 31.03.2024г. цена на услуга „пренос ниско напрежение“ и дължимата за същия период цена за услуга „пренос средно напрежение“ за ползване на ел.енергия на присъединен чрез собствено преносно съоръжение обект в [населено място], ведно със законна лихва, и след частична отмяна на първоинстанционното решение, дружеството е осъдено да заплати на „ТИС“ ЕООД допълнително още 1370,05 лв., ведно със законната лихва и разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на решението, поради постановяването му по нередовна искова молба, евентуално - за неговата неправилност, поради допуснати процесуални нарушения /необсъждане на доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и игнориране на разпределената доказателствена тежест относно подлежащите на доказване факти/, неправилно приложение на материалния закон /чл.55 ал.1 ЗЗД и чл.292 ал.2 ЗЗД вр. §1 т.36б ДР на ЗЕ/ и необоснованост. Претендира се обезсилването му, евентуално – неговата отмяна с произнасяне по същество с отхвърляне на предявения срещу дружеството иск. Касаторът претендира разноски за всички инстанции. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът навежда твърдение, че при постановяването на решението си въззивният съд е разрешил по обуславящ изхода на делото начин въпросите 1.Операторът на съответната електроразпределителна мрежа или търговецът на електрическа енергия е пасивно материалноправно и процесуалноправно легитимиран по иск на крайния клиент за връщане на недължимо събрана сума за електропреносна услуга?, 2. Какъв е характерът на правните отношения между търговеца на електрическа енергия и оператора на електроразпределителна мрежа по повод събраните суми от крайния клиент за предоставяните на последния мрежови услуги? и 3. Следва ли ищецът по иск с правна квалификация чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД срещу оператора на електроразпределителната мрежа да докаже получаване на недължимата сума от ЕРП или е достатъчно да докаже плащане в полза на търговеца на електрическа енергия? Разрешаването на първия и втория от въпросите от касационната инстанция касаторът счита,че би било от значение за точното прилагане на закона, като се позовава на основанието за достъп по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Третият въпрос счита,че е бил разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС, установена с ППВС №1/1979г., и практиката на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решенията по гр.д.№1144/2010г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№896/2018г. на ІІІ г.о. на ВКС,т.д.№141/2012г. на І т.о. на ВКС и т.д.№1082/2013г. на ІІ т.о. на ВКС. Във връзка с него се извършва позоваване и на самостоятелното основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба „ТИС“ ЕООД, в депозиран в законоустановения срок писмен отговор, я е оспорил, както с оглед липсата на предпоставки за допускане на контрола по същество от касационната инстанция, така и с твърдения за нейната неоснователност. Направено е искане да не бъде допусната до разглеждане, евентуално – да бъде оставена без уважение, като обжалваният от касатора съдебен акт бъде потвърден изцяло. Претендира се присъждането на направените разноски за осъщественото процесуално представителство пред касационната инстанция. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване при наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания пред настоящата инстанция съдебен акт, съставът на Варненски апелативен съд е преценил решението на първоинстанционния съд като действително по критериите, възприемани в мотивите към ТР по т.д.№1/2011 г. на ОСГТК на ВКС и като съответстващо на предявения иск за връщане на събрана без основание част от цена за предоставени мрежови услуги, съответна на разлика над стойността на нормативно фиксирана цена за обем преносна услуга, реално предоставена на клиент на разпределително предприятие, ползващ собствено съоръжение за трансформиране на енергията от средно към ниско напрежение.Като е съобразил,че ищецът е твърдял, че е заплатил спорната стойност на продавач на електроенергия, която е била фактурирана изрично като начислено над цената на действително ползваната енергия възнаграждение в полза на мрежовия оператор, извършил пренос на доставената до купувача измерена енергия при обоснован с нормативни правила довод за възложено на продавача задължение да събере и да преведе на доставчика на мрежовите услуги това възнаграждение, съдът е приел,че легитимацията на ищеца /платил стойността на мрежовата услуга, събрана от продавач за сметка на мрежовия оператор/ и на ответника /възложил начисляването на пренос с измерването на доставена енергия и получил с отчета събрана от натоварения продавач нормирана цена на мрежовата услуга/ покрива хипотеза на дадена чрез представител престация, получена от представляван доставчик, а очертаният в тази хипотеза спор за наличие или липса на нормативното основание за договорена услуга „пренос на ниско напрежение“ чрез присъединяване към разпределителна мрежа, което се сочи като повод на така описаното имуществено разместване на спорното плащане, съответства изцяло именно на възприетата от първата инстанция квалификация на спорното право по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД. Посочил е,че когато доставката е резултат от нормативна обвързаност, всяко отклонение при изчислението на цената, наложена на регулиран пазар, поради неправилно начислена от мрежовия оператор единична нормирана стойност на ползваната услуга, съставлява грешка в пресмятането на дължимата престация /събирана от клиента и получавана чрез представителя/ и е резултат от договаряне извън допустимия от закона валиден предмет, поради което подлежи на поправяне чрез кондикционен иск, съгласно приетото в ТР № 50/30.12.1985г. на ОСГК на ВС.Твърденията за изплащане на фактурирана регулирана цена само за мрежова услуга на пренос над ниво средно напрежение, предоставена на ползвател, присъединен до това ниво със свое съоръжение, е намерил за съответни на волеизявление по отричане наличието на начално основание на ценообразуването на пренос до ниско напрежение, съответно и на възникнало право на клиента да иска връщане на неоснователно изплатената начално недължима разлика в стойността на престацията по нормативно възникналата облигационна връзка.Поради това е приел,че единствената възможна квалификация на искането за връщане на сума, заплатена за непоискана и реално непредоставена услуга, остойностена над допустимия от нормативната уредба обем на пренос до ниско,вместо до средно напрежение, е именно кондикционен иск по чл. 55 ал.1 пр. първо от ЗЗД, а не неизпълнение на иначе валидно възникнал договор за доставка до ниво на средно напрежение. По съществото на спора съдът е приел за безспорно и установено пред първоинстанционния съд възникването на облигационната връзка между насрещните страни по изложените от него фактически мотиви, към които съставът е препратил, а именно: че производственият обект на ищеца - цех за преработка на пластмасови изделия се захранва чрез изграден от ищеца и придобит в собственост от него трансформаторен пост за преобразуване на напрежение от 20 кВ /средно напрежение/ до 0.4 кВ /ниско напрежение/, разположен в ПИ ид. № 73626.504.821, предназначен изключително за собствени нужди на предприятието; че собственикът на съоръжението е договорил с праводателя на ответника „Електроразпределение Север“ АД ползването на електроразпределителната мрежа до мястото на доставката на закупуваната електроенергия за обекта със съответни клиентски и абонатен номера по силата на сключен договор за достъп и за пренос от 2013 г., като е безспорно, че електроенергията се е доставяла до обекта чрез мрежа средно напрежение, което е косвено потвърдено и при проверка на качеството на електричеството, подавано към трафопоста със съставени констативен протокол и решение на КЕВР от 2021 г.; че след това договаряне на достъпа и преноса, потребителят е купувал електрическа енергия по цени за ниско напрежение от различни търговци, в т.ч. „Загора Енерджи“ ЕООД и „ЕнергоПро Енергийни услуги“ ЕАД, които са имали рамкови договори за обслужване на клиентите на съответния координатор от мрежовия оператор /вкл.ответника/ и са префактурирали мрежови услуги, доставени от разпределително предприятие; че закупените за ползване количества електроенергия са постъпвали в обекта чрез трафопоста, в който е поставено и средството за търговско измерване на транспортираните и продавани от участниците в балансираща група заявени за ползване количества. Съдът е кредитирал неоспорените и приети в първоинстанционното производство заключения на комплексна съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза и допълнителна счетоводна такава, с които е установено, че стопанският обект на ищеца се захранва с електроенергия, постъпваща в мачтов трансформаторен пост, служещ за преобразуването на средното напрежение и е била понижавана с него за нужното за функционирането му ниско напрежение, като входящите букси /клеми/ на трансформатора се явяват граници на собственост на съоръжението; че в тези клеми са включени физически входящите проводници /под напрежение 20 кВ/, а търговското мерене на потребяваната от абоната електроенергия е извършвано на другата страна на съоръжението след трансформирането й до ниво ниско напрежение – 0.4 кВ; че за процесния период на действие на комбинираните доставки, координаторите „Загора Енерджи“ ЕООД и „ЕНЕРГО-ПРО Енергийни Услуги“ ЕАД са фактурирали и събирали от купувача за мрежовите услуги суми по нормирани цени и за пренос ниско напрежение, възлизащи в общ размер 90 724,23 лв. с вкл. ДДС; че установената от експерта-счетоводител разлика между стойностите на фактурираните и заплатени от въззиваемия ищец суми за мрежови услуги за „пренос ниско напрежение“ за целия процесен период и тези за „пренос средно напрежение“ възлиза в общ размер на сумата от 57 223,97 лв.; че всички извършени от купувача плащания на суми, покриващи стойността на префактурирани от търговците мрежови услуги, са били текущо превеждани съответно от „Загора Енерджи“ ЕООД и „ЕнергоПро Енергийни услуги“ ЕАД на разпределителното дружество „Електроразпределение Север“ АД, съответно на отчетените за този потребител – купувач данни, включени в общо съставени за всички клиенти на съответния продавач фактури, като сумите, изплатени по фактурите от 31.05.2019г. до 12.04.2024г. са получени от въззивника в периода 10.06.2019 г. до 02.07.24г. Въз основа на така установените факти, въззивният състав е преценил оплакванията на въззивника за неоснователни. За да се обоснове, е изложил съображения,че наличието на рамкови споразумения между съответния координатор и мрежовия оператор и общи условия за ползване на мрежовите услуги от фактически присъединени към мрежата клиенти, налага извод за извършено взаимно възлагане и от двете страни на доставчика-балансьор да действа от тяхно име и за тяхна сметка в уреждането на отношенията им с купувачите за целите на извършването на комбинираната услуга по продажба на електрическа енергия,като от една страна самото договаряне на достъпа и преноса до ползвателя на транспортираната за покупка енергия се извършва въз основа на пренесеното чрез координатора до мрежовия оператор съгласие на клиента, а от друга страна координаторът пренася до ползвателя извършения от оператора отчет и начислена стойност на мрежовата услуга, без да може да влияе върху съдържанието на тези данни,т.е. натовареният изрично с рамковото споразумение продавач не извършва сам доставката на мрежовите услуги и не ги „купува“ от оператора, за да ги „препродава“ на купувача, като именно тези услуги принципно се изключват от уговореното съдържание на сделката по комбинираната доставка; координаторът на групата само фактически препредава, както самостоятелно формираната воля за обвързване между оператора и ползвателя на мрежата, така и фактическия резултат от изпълнението на насрещните им престации. Допълнителен аргумент е извлечен от общите условия на оператора на мрежата, които също предвиждат задължението за плащане на ползваната мрежова услуга да се извършва чрез търговеца, с който обвързаният ползвател е договорил комбинираната доставка, поради което и възлагането на събирането на цената на отчетена като извършена вече мрежова услуга, след обявяване на фактически измерените количества от оператора, има правен ефект на мандат за фактически действия от името на съответния лицензиант. Като съответни на това представителство са счетени от състава отделно оповестените за плащане в комплексната фактура, издадена от натоварения продавач, лично негови вземания за продадена енергия отделно от събираните „чужди“ задължения за мрежови услуги,а последващото префактуриране на вече начислените „за събиране“ задължения от самия мрежови оператор, представлява своеобразен отчет на вече изпълнения мандат. Въз основа на това въззивният съд е намерил, че с изплащане на фактурираните по този начин стойности на мрежовите услуги е осъществено пряко имуществено разместване на парични средства като престация между ползвателя на мрежата, купуващ транспортирани до него количества, и оператора на разпределителната мрежа, представляван от натоварен с рамковото споразумение доставчик - координатор на балансираща група. В тази връзка доводът на въззивника за разкъсване на транзакцията, чрез участието на събиращия цената координатор, е счетен за неоснователен, поради противоречието му с правилото за отчитане на действието на довереника пряко в правната сфера на доверителя, дори и когато той действа като косвен представител, но влиза в отношения с трето за мандата лице, което знае за натоварването /чл. 292 ал.2 ЗЗД/. От това съдът е направил извод, че както за платеца -ползвател на мрежата, така и за възложителя на събирането -лицензирания оператор, получените по фактурите на натоварения продавач суми за мрежова услуга, доставена от „Еректроразпределение Север“ АД са „дадени“ и „получени“ по смисъла чл. 55 ал.1 пр.1 ЗЗД именно на и от представляваното разпределително предприятие, а основанието за така извършеното чрез натоварения представител плащане представлява регулирана доставка, ползвана от присъединен към мрежата собственик на цех за преработка на пластмасови изделия, дал съгласие за получаване на транспортирана закупувана енергия, като участник в балансираща група, като при обвързване придобиването на стоки и услуги по нормирани цени, основанието за престацията на купувача липсва, ако събраната стойност надхвърля фиксирания размер за съответната реално предоставена услуга. Доказването на обратното – съществуването на основание за начисляване и събиране на стойност на преносната услуга по единична цена за пренос до точка на измерване на ниско напрежение, съдът е възложил в тежест на мрежовия оператор, който следва да докаже и, че именно тази точка е точка на присъединяването на обслужвания ползвател на енергията и край на транспортирането през оперираната от него мрежа. Изводът,че съвпадането на тези точки е изискване, относимо към предмета на спора, съдът е обосновал с ясно формулираната в договора за достъп клауза на чл.4 ал.1 и посоченото в общите условия, че пренесената енергия, която подлежи на отчет, е определена като такава, която е транспортирана през мрежата до „обекта“ на клиента, а присъединяването към мрежата е дефинирано като свързването на електрическите съоръжения на клиента с мрежата на оператора.Същевременно е съобразил и това,че още от самото изграждане на захранвания обект и нужните за присъединяването му трафопост и кабелна линия до него от разклонението на мрежата /предписани като технически изисквания именно от разпределителното дружество/ е било договорено присъединяване със собствено трансформаторно съоръжение до точка от стопанисваната от мрежовия оператор система от съоръжения, пренасящи средно напрежение, независимо че самия собственик на цех за преработка на пластмасови изделия е имал фактическа нужда само от използване на ниско напрежение.Посочил е и че, въпреки безспорната собственост на трансформаторното съоръжение, което единствено контактува със стопанисваната от оператора мрежа, измервателните уреди са били поставени на нивото на ниско напрежение и са отчитали не пренесената до трансформатора енергия, а тази, която е била и допълнително преобразувана до ниско напрежение и пренесена през самия трафопост, който изрично не е бил включен в мрежата на разпределителя, а е останал в собственост на „ТИС“ ЕООД. Това поведение на мрежовия оператор съдът е отказал да приеме като правомерно установено фактическо положение на измерване в точка, различна от присъединяването, което да обвързва клиента. Позовал се е на действащите към този момент разпоредби на чл. 8, чл. 39 ал. 2, чл.16 и чл.18 от ПРАВИЛА за измерване на количеството електрическа енергия в ред. ДВ, бр. 38 от 11.05.2007 г., отм., бр. 98 от 12.11.2007г., изискващи съвпадение на мястото на измерване и на присъединяване и изрично предписващи да се отчитат количествата преди трансформирането им от притежавани от ползвателите трафопостове, а при разминаване на двете точки - количествата да се коригират. Приел е,че като е поставило измервателния уред на ниво ниско напрежение, без да регистрира и съответно компенсаторно да коригира, разпределителното предприятие е ограничило изначално правилното отчитане на потенциално пренасяната в бъдеще енергия до новоприсъединения клиент. По тези съображения въззивната инстанция е достигнала до изводите, обосновани и в първоинстанционното решение, че при фактическо присъединяване на собственото на ползвателя трансформаторно съоръжение към мрежата на средно напрежение, договореният пренос на закупена енергия се извършва до това ниво, съответно липсва основание за събиране на цената за мрежова услуга, съответна на ползване и на продължението на мрежата до точката на измерването на вече преобразуваната в ниско напрежение енергия; че такова основание може да възникне само след изрично договаряне на компенсация, която да удовлетворява, както интереса на собственика на трансформаторната уредба като инвеститор на съоръжението с гарантирана мощност, така и на оператора, транспортиращ енергия извън своята мрежа до избрано от него място на измерването за целите на обслужването на участник в група, купуващ енергия на ниско напрежение и без такъв нарочен договор, отчетът на край на доставката в мястото на измерване, а не в място на присъединяване, се оказва неправомерен, като събраните за разпределителното дружество части от стойността на преносната услуга по начислените нормирани цени за пренос ниско напрежение, са платени от клиента – ползвател чрез координатора, договорил комбинираната услуга в рамките на балансираща група, без основание; че претенцията на ищеца за възстановяване на разликата между неоснователно начислената цена и стойността на преноса на средно напрежение по нормираните цени до точката на присъединяване е основателна и подлежи на уважаване. Размерът на тази недължимо събрана разлика в стойностите на отчетените количества по единичните цени за ниско и средно напрежение, съдът е намерил за доказан въз основа на изчисленията, направени от вещо лице, които е възприел изцяло. Като основателно е отчетено оплакването на ищеца в насрещната му въззивна жалба във връзка с уваженото от първата инстанция възражение на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на част от вземането, съобразявайки служебно императивното правило на чл.3 т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, предвиждащо безусловно спиране на давностните срокове за периода от 13.03.2020г. до 13.05.2020г., с прилагането на което е обосновал извода си за липса на изтекъл към датата на завеждането на исковата молба давностен срок по отношение на която и да е част от вземането на ищеца, което го е мотивирало да уважи иска и в отхвърлената от първоинстанционния съд негова част. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, във връзка с чиито обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, тъй като именно с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. От значение за осъществяването на достъпа до касация е въпросите да са от правен характер, което означава да са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, като същевременно разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Въпросите не могат да са хипотетични, а да са от непосредствено значение за изхода на делото, но същевременно да не са от фактологичен характер. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а липсата на формулиран правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Самостоятелни основания за достъп до касационен контрол са предвидени в чл.280 ал.2 ГПК,като при наличие на вероятност обжалваният въззивен акт да е невалиден или недопустим, съдът е длъжен и служебно да допусне обжалването. В изложението си към касационната жалба касаторът изрично се е позовал на предпоставките на чл.280 ал.2 предл.2 и предл.3 ГПК. Не се констатира нито първото,нито второто от тези основания, на които би могла да бъде допусната проверката на акта по същество. Съгласно постановките на т.9 от ППВС №1/1985г. недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос – съдебното решение е недопустимо, когато е постановено при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне и отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие; по устно предявен иск; при наличие на неподведомственост или родова неподсъдност на спора; когато не е разгледан иск на предявеното основание или е разгледан иск, който не е предявен; когато решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар. По отношение на обжалваното въззивно определение не се установява наличие на нито една от посочените хипотези. Поддържания от касатора довод за недопустимост на обжалвания въззивен акт /поради постановяването му при нередовност на исковата молба/ не се споделя от настоящия състав. Това основание за недопустимост касаторът е обосновал с твърдението,че в исковата молба ищецът е признал факта,че е заплащал фактурите, в които е начислявана цената за услугите, на търговците на електрическа енергия „Загора Енерджи“ ЕООД и „ЕнергоПро Енергийни услуги“ ЕАД, без да обоснове насочването на петитума срещу „Електроразпределение Север“ АД с наличието на мандатни правоотношения между оператора и тези дружества, каквито е приел за налични въззивният съд. Видно от данните по делото, в исковата си молба ищецът е обосновал както процесуалната,така и материалноправната легитимация на ответника с наведени от него твърдения за постъпили в патримониума му недължими суми, платени по силата на действащи законови разпоредби чрез доставчици от последна инстанция, действащи като представители на електроразпределителното дружество, което е достатъчно да се приеме,че не е налице несъответствие между обстоятелствена част на исковата молба и нейния петитум. Ищецът не е длъжен да сочи правната квалификация на правоотношенията между тях, а доколкото самият ответник заявява и поддържа тезата,че е предоставял на ищеца през разпределителната си мрежа услуги по пренос на електроенергия, без да твърди, че не е получил нормативно определената цена за фактурираните в негова полза услуги, правната квалификация на правоотношенията му с доставчиците от последна инстанция, освен че подлежи на определяне от съда, е и ирелевантна за предмета на спора, концентриран около твърдението, че получените от него плащания излизат извън пределите на дължимото му за реално предоставяната услуга. С оглед изложеното, въпреки че въззивният съд е развил съображения, квалифицирайки в решението си правоотношенията между ответника и третите лица – доставчици от последна инстанция като мандатни, поставеният в изложението на касатора втори от въпросите не осъществява общото основание за достъп по смисъла на разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като изложените в тази връзка мотиви не са обуславящи изхода на делото. Първият въпрос няма правен характер, съобразно изискването на чл.280 ал.1 ГПК вр. с разясненията в т.1 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а е по правилността на извода на въззивния съд,че материалноправно легитимиран да върне полученото без основание е ответникът - операторът на мрежата, доколкото именно той се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца. Отговорът на така поставения въпрос зависи от фактите, установени по конкретното дело, поради което касационната инстанция не може да формулира общовалиден такъв, приложим и в други случаи, каквото е изискването на чл.280 ал.1 ГПК. Липсата на коректно поставен правен въпрос освобождава настоящия състав от необходимостта от произнасяне по наличието на сочения с него допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Третият въпрос изпълнява изискването на чл.280 ал.1 ГПК за правен характер и е разрешен от състава на апелативния съд по значим за изхода на делото начин, но това разрешение не е в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. В мотивите на решението си въззивната инстанция, изрично обсъждайки събраните по делото доказателства и по-конкретно допълнителното заключение на експертизата, възложена на вещото лице-счетоводител, е приела за установено от констатациите й,че фактурираните чрез доставчиците „Загора Енерджи“ ЕООД и „ЕнергоПро Енергийни услуги“ ЕАД суми за процесния период са били префактурирани на ответника след заплащането им от ищеца, и текущо превеждани на електроразпределителното дружество в периода 10.06.2019 г. до 02.07.24г., като тази констатация на експерта счетоводител не е била оспорена от ответника. Липсата с оглед това на възможност да бъде направен извод,че съдът се е отклонил от практиката на ВКС, поддържаща, че за успешното провеждане на иска за неоснователно обогатяване е необходимо ищецът да докаже положителния факт на плащането/получаването на сумата от неоснователно обогатилия се, изключва правото на достъп на касатора до касационно обжалване и с последния от поставените от него въпроси. Доколкото с него се свързва и самостоятелно поддържаното основание по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, следва да се приеме,че и твърдяната очевидна неправилност /при която,съгласно установената твърда практика на касационната инстанция, неправилността на съдебното решение може да бъде установена още при първоначалния му прочит / не е обоснована по начин, който да обуслови положителен за касатора изход от настоящата фаза на касационното производство. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд решение на Варненски апелативен съд. С оглед изхода на производството пред касационната инстанция в тежест на касатора следва да бъде възложено заплащането на насрещната страна на направените от нея в касационното производство разноски в размер на 2930 евро, представляващи платено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение