Определение № 1280 от 18.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3286/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. В. и Н. Г. Д., чрез адв. Й. С., срещу решение № 433/23.04.2024г. по в.гр.д.№ 494/2024г. по описа на Окръжен съд Варна, с което, като е потвърдено решение първоинстанционното решение, е обявен за недействителен на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК по отношение на Държавата договор за продажба, вписана на ... ... ... г., с дв. вх. peг. ..., вх. № ..., акт № ..., том. ..., дело № .../...г. в СВ - [населено място] и извършена с нотариален акт № ..., том peг. № ..., дело № ..., при нотариус Д. Б., с район на действие ВРС, В ЧАСТТА, с която А. Н. В. продава на Н. Г. Д., собствената си 1/2 идеална част от недвижим имот, придобит чрез покупко-продажба в условията на СИО, а именно: ДВОРНО МЯСТО, съставляващо УПИ ...-..., кв.25 по действащия план на [населено място], [община], [област], одобрен със Заповед № 378/26.06.1993 г. на Кмета на [община], с площ на имота 660 кв.м., заедно с изградените в вмота сгради: ЕДНОЕТАЖНА ЖИЛИЩНА СГРАДА, без посочена площ по предходен документ за собственост, а по удостоверение за данъчна оценка със застроена площ 75 кв.м.; ГАРАЖ, без посочена площ по предходен документ за собственост, а по удостоверение за данъчна оценка със застроена площ 24 кв.м. и ЛЯТНА КУХНЯ - допълващо застрояване със застроена площ 49 кв.м., при граници и съседи на имота: от една страна улица, УПИ ...-..., УПИ ...-... и УПИ .... Касаторите искат отмяна на въззивното решение, сочейки основанията на чл. 281, т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставя като разрешен в отклонение от задължителната практика по ТР № 1/09.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и цитираните решения на ВКС, постановени в нейно приложение, процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни за спора доказателства в тяхната съвкупност, както и доводите и възраженията на страните, а в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК – въпросите: 1/ “В производството по чл. 216, ал.1, т.4 ДОПК, когато длъжникът се разпорежда с несеквестируемо имущество, уврежда ли кредитора?“ и 2/ “Продажбата на близко лице, на цена по – ниска стойност от данъчната оценка, води ли до извод за намерение за увреждане или следва да се обсъдят всички останали доказателства?“. Касаторът се позовава и на основанието на чл. 280, ал.2, предл.3-то ГПК, определяйки съждението на въззивния съд, че не са били представени данни длъжникът да разполага с друго имущество за лишено от логика. Насрещната страна по касационната жалба- ищецът НАП, не е депозирал отговор по чл. 287, ал.1 ГПК Касационната жалба е допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: Пред въззивния съд не е имало спор относно фактите по делото, съгласно които Държавата има публично вземане спрямо А. Н. В. по влязла в сила присъда в общ размер от 95 563.72 лева, ведно със законната лихва от 20.01.2015г.; един месец след влизане в сила на присъдата В. е извършил атакуваната сделка с притежавания в режим на СИО недвижим имот и В. не разполага с имущество, годно за обезпечаване вземането на Държавата. Като е разяснил фактическия състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, въззивният съд изрично е акцентирал върху необходимостта да бъде установено намерение за увреждане, при доказателствена тежест на ищеца. За да приеме това намерение установено, въззивният съд е обсъдил събраните доказателства (писмените за здравословното състояние на ответника В. и показанията на разпитаните свидетели) поотделно и в съвкупност и като е преценил установеното от тях е мотивирал извода си, че продажбата е извършена при наличието на намерение за увреждане със същественото намаление на активите, от които публичният изпълнител би могъл да се удовлетвори; продажбата на силно занижена цена; прехвърлянето на имота на майката на внука на ответника, с която живеят в едно домакинство от дълго време; неплащането на задълженията, установени със съдебно решение, липсата на доказана нужда от средства към момента на сключване на атакуваната сделка, както и липсата на позоваване от страна на ответника, че разполага с друго имущество – движимости, недвижими вещи или пари, достатъчно да покрие задължението му. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Процедирайки съобразно задължителната /т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, въззивният съд, като съд по съществото на спора, е разгледал възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, преценил е всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, обсъдил е събраните доказателства във връзка с тези факти поотделно и в тяхната съвкупност, и е формирал въз основа на тях вътрешното си убеждение по правно релевантните факти. Изводът, че съществува намерение за увреждане, е мотивиран от преценката на множество установени по делото обстоятелства, само две от които и неизведени като решаващи са близките отношения с купувача и занижената продажна цена. Несъгласието на касатора с този извод е довод за неправилност на въззивното решение, обсъждането на който е извън предмета на производството по чл.288 ГПК. Твърдението на ответника за несеквестируемост на продадения имот не е обсъдено в атакуваното решение, но този пропуск няма значение за крайния изход на спора, доколкото на кредитора в настоящия процес не може да се противопоставя възражение за несеквестируемост на продадения имот. Предназначението на правилото на чл. 444 ГПК е на длъжника да се гарантира, че чрез упражнената върху него принуда няма да бъде застрашено съществуването му и няма да бъде посегнато върху възможността му да преживява нормално и занапред. Когато длъжникът се разпорежда с вещ, по отношение на която законът определя, че изпълнение не може да бъде насочено, то следва да се счете, че длъжникът сам е преценил тази вещ за ненужна за оцеляването му. Несеквестируемостта на непотребимите вещи е забрана за тяхното осребряване, а целта на иска по чл. 216, ал.1 ДОПК е да се запази имуществото на длъжника като общо обезпечение на кредитора и то да се подготви за изпълнение, като се създава възможност за кредитора по негова преценка да насочи изпълнението към предмета на процесната сделка, независимо, че вещта е преминала в патримониума на трето лице, което не отговаря за задълженията на прехвърлителя - длъжник към кредитора. Така значението на доброволния отказ от несеквестируемостта няма отношение към предпоставките за основателността на предявения иск. В тази връзка за последния е ирелевантно, а за увреждащия характер на атакуваната с него сделка е без значение, дали същата има за предмет несеквестируемо имущество. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. „Очевидната неправилност” по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.последно ГПК предпоставя обосноваване на порок в правилността на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните, а такова в случая липсва. В обобщение, няма основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и настоящият състав на ВКС, ІІІ ГО