Определение № 204 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2906/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 19613/28.08.2020 г., подадена от И. Т. Т. чрез адв. Г. В., срещу определение № 2300/06.08.2020 г. по в. ч. гр. д. № 1602/2020 г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено определение № 6318/18.05.2020 г. по гр. д. № 8294/2018 г. на Варненския районен съд и вместо това е изменено определение № 1977/03.02.2020 г. по същото дело в частта за разноските, като държавата е осъдена да заплати на настоящия жалбоподател сумата 1 454 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат, и е отхвърлено искането за присъждане на разноски в частта за разликата над 1 454 лева до претендираните 1 970 лева.

Жалбоподателят е недоволен от обжалваното определение и счита, че същото е постановено в нарушение на материалния закон. Според него неправилно е редуцирано адвокатското възнаграждение, тъй като правната и фактическа сложност на делото, анализът на доказателствата и съставянето на отговора обуславят присъждане на пълния размер на претендираното адвокатско възнаграждение.

В изложението към жалбата са изложени доводи за очевидна неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателят поддържа и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с т. 1 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и определение № 499/19.07.2019 г. по ч. т. д. № 3019/2018 г. на ВКС, II-ро т. о., както и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставя следните правни въпроси:

1. Следва ли да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ответника, след като производството е прекратено по молба за оттегляне, депозирана от ищеца преди първото по делото открито съдебно заседание;

2. Може ли съдът да намали дължимото адвокатско възнаграждение, претендирано на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, до размер под минималния, в противоречие с чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

От държавата не е подаден отговор на частната касационна жалба.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на обжалване пред ВКС, поради което е допустима.

Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по частната касационна жалба намира следното:

Производство по гр. д. № 8294/2018 г. на Варненския районен съд е образувано по иск на държавата за ревандикация на недвижим имот. По искане на ответника И. Т. /сега жалбоподател/, направено с отговора на исковата молба, делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на производството по гр. д. № 2020/2017 г. на Варненския окръжен съд. След възобновяването му, с оглед изхода по преюдициалния спор и предоставената от съда възможност, ищецът заявил, че не поддържа исковата молба. Предвид това изявление, което съдът квалифицирал като оттегляне на иска, с определение от 03.02.2020 г. производството по делото е прекратено.

Подадената от ответника молба за изменение на постановено определение в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК Варненският районен съд намерил за частично основателна. Посочил, че съобразно цената на иска от 30 807.30 лева и при приложение на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното възнаграждение е в размер на 1 454.22 лева. Като взел предвид фактическото участието на процесуалния представител на страната, което се свежда до изготвяне на отговор на исковата молба, в който се съдържа искане за спиране на производството, както и фактическата и правна сложност на делото, при приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, каквото възражение се съдържа в отговора на ищеца, съдът намерил, че положеният от адвоката труд следва да бъде възмезден съобразно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като възнаграждението следва да бъде в размер, съответстващ на 3/4 от минималното възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от наредбата, а именно 1 090.68 лева. По тези съображения изменил определението от 03.02.2020 г. в частта за разноските и осъдил държавата да заплати на ответника И. Т. сумата от 1 090.68 лева на основание чл. 78, ал. 4 вр. ал. 5 ГПК.

Въззивният съд приел, че според договора за правна защита и съдействие № 326837/24.10.2018 г. е уговорено оказване на правна помощ и процесуално представителство по воденето на гр. д. № 8294/2018 г. на Варненския районен съд, а не за действията, изброени в чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което и цитираната норма от наредбата е неприложима. Съдът изложил решаващ извод, че предвид етапа от процесуалното развитие на делото, в който то е било прекратено поради оттегляне на иска /преди провеждане на съдебното заседание по чл. 140 ГПК/ и извършената от процесуалния представител на ответника работа, при приложение на чл. 78, ал. 5 ГПК, заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение за един адвокат следва да бъде определено в размера, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията съгласно публикацията в ДВ, бр. 7/22.01.2019 г., а именно 1 454 лева. Този решаващ извод наложил отмяна на обжалваното определение и изменяне на прекратителното определение № 1977/03.02.2020 г. в частта за разноските, като държавата е осъдена да заплати на И. Т. сумата 1 454 лева.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция съставът на ВКС, I-во г. о., намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.

По първия поставен въпрос /следва ли да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ответника, след като производството е прекратено по молба за оттегляне, депозирана от ищеца преди първото по делото открито съдебно заседание/ не са налице поддържаните от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Не е налице противоречие на обжалваното определение с с т. 1 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според която съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, защото не е формиран извод, намиращ искането на ответника за присъждане на разноски при прекратяване на делото за неоснователно. Въззивният съд е заключил обратното, а именно, че такива се дължат. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. А щом като по поставения въпрос има съдебна практика и спрямо нея не е налице противоречие, то не е осъществен и посоченият от жалбоподателя фактически състав на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което по първия въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Поставеният втори въпрос /може ли съдът да намали дължимото адвокатско възнаграждение, претендирано на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, до размер под минималния в противоречие с чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / не е обусловил решаващите изводи на съда, тъй като съдът е намали възнаграждението до минималния предвиден размер в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като изложените от него мотиви обосновават какъв следва да е минимумът, но не и кога може да се присъди възнаграждение под минимума. Следователно по този въпрос не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него също не следва да се допуска касационно обжалване.

Жалбоподателят се позовава на определение № 499/19.07.2019 г. по ч. т. д. № 3019/2018 г. на ВКС, II-ро т. о., в което е посочено, че приложими в темпорално отношение са тези норми, които са в сила към момента на осъществяване на разхода за процесуално представителство, доколкото на последващите изменения на нормите /законови и подзаконови/, регулиращи материята за адвокатското възнаграждение, изрично не е дадено обратно действие. Видно от представения в случая договор за правна защита и съдействие, част от възнаграждението е била заплатена в брой при сключването му на 24.10.2018 г., а другата част е заплатена по банков път, за което е съставено платежно нареждане от 18.10.2018 г. При това положение приложима е разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията съгласно публикацията в ДВ, бр. 41/2017 г., в сила от 23.05.2017 г., според която за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с интерес от 10 000 лева до 100 000 лева възнаграждението е 830 лева плюс 3% за горницата над 10 000 лева. Въззивният съд се е позовал на редакцията съгласно публикацията в ДВ, бр. 7/22.01.2019 г., която следва извършването на разхода, но тъй като нормите в двете редакции са с еднакво съдържание, не може да се направи извод, че, в противоречие със съдебната практика, е приложена норма, която не е била в сила към момента на осъществяване на разхода.

Цитираното в частната касационна жалба определение № 670/19.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3982/2015 г. на ВКС, IV-то г. о., е по въпроси, различни от поставените в настоящото производство, а именно за това в какъв размер е отговорността на ищеца за заплащане на извършените от насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение при прекратяване на исковото производство поради оттеглянето на иска по реда на чл. 232 от ГПК или поради отказ от същия по реда на чл. 233 от ГПК, извършени след като на ответника е връчен препис от исковата молба, ако договорът между ответника и неговия довереник е сключен за процесуално представителство до приключване на съдебното производство, като е заплатен пълният размер на уговореното възнаграждение - дължи ли се пълният размер на заплатеното адвокатско възнаграждение или се дължи такова само за извършените до момента на прекратяването на производството действия; дали самото прекратяване е основание за намаляване на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК и дали същото може да бъде намалявано по този ред, като се вземат предвид извършените от процесуалния представител до момента на прекратяването действия и дължимото за тях адвокатско възнаграждение, а не пълният размер на заплатеното такова. Такива въпроси жалбоподателят не е поставил, поради което посочената съдебна практика не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.

Обжалваното определение не е и очевидно неправилно. Не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена отменена или несъществуваща правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, въззивното определение да е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

С оглед изхода на делото искането на процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв на възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ в касационното производство не може да бъде уважено. Същото се отнася и за сторените от жалбоподателя разноски по водене на делото във Върховния касационен съд.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.