Определение № 2175 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3728/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. К. и И. В. Ц., чрез пълномощник адв. П. И. Ш. от САК, срещу въззивно решение № 327/24.03.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 2293/2023 г. по описа на Апелативен съд- София в частта, касаеща отхвърлената част на исковете им за обезщетение за неимуществени вреди с правно основание чл. 2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ. С въззивното решение частично е отменено и частично е потвърдено решение № 3610/04.07.2023 г. по гр.д. 1791/2023 г. на Софийски градски съд, и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати, както следва: на И. И. К. сумата 3000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство по ДП № 56/2018 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 4643/2018 г. на СРП, ведно със законната лихва върху сумата за периода 09.12.2019 г. до 09.12.2022 г., и на И. В. Ц. сумата 3000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство по ДП № 56/2018 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 4643/2018 г. на СРП, ведно със законната лихва върху сумата за периода 09.12.2019 г. до 09.12.2022 г., като исковете на двамата ищци за обезщетение за неимуществени вреди, в разликата над 3 000 лв. до предявения от всеки от тях размер от 30 000 лв. са отхвърлени, като е отхвърлена и претенцията им за присъждане на законната лихва върху присъдените им обезщетения след 09.12.2022 г. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение. Изразява се недоволство от размера на присъденото обезщетение. Сочи се, че съдът не е изследвал всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касаторите, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл.2 от ЗОДОВ по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са в причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото и поддържано пред съда обвинение и са от значение за определяне на размера на обезщетението?“; и 3. „При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по иска с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, следва ли въззивният съд да съобразява този размер с обществените представи за справедливост, в аспект на съществуващите икономически условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените вреди и паричното им възмездяване; средностатистическите показатели за доходите по време на възникване на увреждането; покупателните способности в страната и др.такива?“. Поддържа се, че по въпросите свързани с принципа, отговорността на държавата по искове с правно основание чл.2 от ЗОДОВ да се определя от всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВС и ВКС: ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 5/13.03.2013 г. по гр.д.№ 638/2012 г. на III г.о.; решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д.№ 593/2010 г. на IV г.о.; решение № 143/29.03.2021 г. по гр.д.№ 3662/2019 г. на IV г.о.; решение № 200/16.06.2016 г. по гр.д.№ 1019/2016 г. на IV г.о.; решение № 108/13.08.2018 г. по гр.д.№ 3053/2017 г. на IV г.о.; решение № 93/04.07.2018 г. по гр.д.№ 3460/2017 г. на III г.о.; решение № 32/04.05.2020 г. по гр.д.№ 1517/2019 г. на IV г.о. и др. Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България, не е депозирал отговор на касационната жалба. По делото от страна на Прокуратурата на Република България е депозира касационна жалба срещу решение № 440/13.04.2024 г., постановено по реда на чл.247 ГПК по възз. гр. д. № 2293/2023 г. по описа на Апелативен съд- София, с което съдът е оставил без уважение молбата на Прокуратурата на Република България с вх. № 9533/09.04.2024 г. за отстраняване на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 327/24.03.2024 г., касаеща грешно посочване на периода, за който ответникът дължи лихви върху присъдените по делото обезщетения, несъответстващо на формираната воля в мотивите на съдебния акт. В писменото изложение, е поставен въпроса: „Допуснатото несъответствие между формираната воля на съда в мотивите на съдебното решение и нейното външно изразяване в диспозитива на решението, представлява ли очевидна фактическа грешка, която подлежи на отстраняване по смисъла на чл. 247, ал. 1 от ГПК. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 39/30.06.2011 г. по гр. д. № 486/2009 г.; решение № 100/07.08.2019 г. по гр. д. № 2882/2018 г. на I г.о. и др. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че по ДП № 56/2018 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 4643/2018 г. на СРП, спрямо двамата ищци било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. т.2, вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал.1. Заради сигнал от пострадалото лице, което заявило, че било групово изнасилено, ищците били задържани на 04.03.2018 г. на основание ЗМВР за 24 ч., а след прокурорска санкция – общо за 48 ч. На 07.03.2018 г., съдът определил мярка за неотклонение на всеки от тях – парична гаранция, в размер от по 2 000 лв. и постановил освобождаването им от ареста, ако не се задържат на друго основание. На 23.04.2018 г., при разпит пред съдия, пострадалата се отказала от твърденията си за осъществен насилствен полов акт с извършители ищците /и още 2 лица/. Промяната в твърденията и дала основание за назначаване на психолого - психиатрична експертиза на същата /с цел установяване годността й да дава обективни и невнушени показания/, назначена била видеотехническа експертиза. Поради извод за вменяемост на свидетелката, имаща качество на пострадало лице, с постановление от 25.11.2019 г. производството било прекратено поради липса на данни за извършено престъпление от общ характер. Постановлението не било обжалвано и влязло в сила на 09.12.2019 г. За да постанови решение № 327/24.03.2024 г. въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищците неимуществени вреди – спрямо лицата е било повдигнато обвинение в извършване на престъпления, по което наказателното производство е било прекратено. При определяне размера на обезщетението съдът се е позовал на кратката продължителност на наказателното производство /1 г. и 9 м./, осъществените процесуално - следствени действия, тежестта на повдигнатото обвинение- за тежко умишлено престъпление, и наложената им мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 2 000 лв. /след задържането им общо за 48 ч. до постановяване на тази мярка/ и невисокия размер на същата. Прието е, че наказателното производство, е довело до негативни последици за личната, неимуществена сфера на ищците, които съставляват претърпени вреди по смисъла на ЗОДОВ. Прието е, че от събраните гласни доказателства- показания дадени от роднини по съребрена линия на ищците /сестрата на първия ищец и братът на втория ищец/, се установяват обичайните вреди при повдигане и поддържане на обвинение за престъпление, което не е извършено от обвиненото лице – несигурност, страх, ограничения на личния живот, стрес, влошени отношения в най-тесния социален кръг, чувство за срам и неудобство пред познати и близки, повишена чувствителност към чуждата реакция, усещане за отдръпване, затваряне в себе си. Съдът е посочил също, че твърдените от св. К. трудности на брат й И. К. да си намери работа не били заявени с исковата молба и не следва да се отчитат при определяне на обезщетението. Това се отнасяло и за сочената от свидетеля раздяла с приятелката му, с която К. живеел на съпружески начала преди обвинението. Посочено е, че неудобството поради задържане под стража, след определяне на мярката за неотклонение, дължащо се на невнесена парична гаранция, с оглед ниския размер на гаранцията и решението за отказ да се внесе такава, е на конкретното обвинено лице и Прокуратурата не следва да носи отговорност за това. Съдът е посочи, и че медийното огласяване на случая не е в причинна връзка с действията на ответника. По тези съображения, въззивният съд е приел, че сума от по 3000 лв. за всеки от ищците представлява справедливо, съобразно с критерия на чл.52 от ЗЗД, обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди. Посочил е че с оглед възражението на ответника за изтекла погасителна давност касаещо претенцията за законна лихва, върху присъденото обезщетението на всеки ищец следва да се присъди обезщетение за забава за времето от 09.12.2019 г. до 09.12.2022 г. За да постанови решение № 440/13.04.2024 г., въззивният съд е посочил, че е бил сезиран с молба вх. № 9533/09.04.2024 г. от Прокуратурата на РБ за отстраняване на очевидна фактическа грешка, съдържаща твърдения, че в мотивите на съдебното решение като период за дължимост на законната лихва е приет период, различен от този посочен в диспозитива на решението. Прието е, че претенцията е да се коригира в диспозитива на решението датата на недължимост на лихви, в качеството им на обезщетение за забавено парично плащане. Посочено е, че при зачитане направеното от въззивника- ответник възражение за изтекла погасителна давност, същата е съобразена, като в решението правилно е посочен моментът, от който Прокуратурата на РБ не дължи лихви /според съда - след 09.12.2022 г./. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение № 327/24.03.2024 г. е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на същото в тази му част, по поставените въпроси, които се свеждат до обобщения от съда въпрос: как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотеза на иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. С оглед посоченото в ППВС № 4/23.12.1986 г. и практиката на ВКС, напр.: решение № 79/17.07.2018 г. по гр.д. № 2034/2017 г. на IV г.о.; решение № 165/16.06.2015 г. по гр.д. № 288/2015 г., III г.о.; решение №149/02.05.2011 г. по гр.д. №574/2010 г. на ВКС, III г.о. и др., съдът съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е длъжен да извърши преценка на всички установени обстоятелства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, а също така и да посочи какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. Правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В настоящия случай въззивният съд е изложил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си, без да се обоснове. В случая въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата и е формирал е свои фактически и правни изводи по спора. Предвид това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е посочвал, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното. В настоящия казус въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на решението в обжалваната му част. Посоченото от въззивния съд, че медийното огласяване на случая не е в причинна връзка с действията на ответника, в случая не е обусловило присъждане на обезщетение за пострадалите лица в размер, който да не е в състояние да компенсира в пълен размер претърпените от тях неимуществени вреди, установени по делото. По отношение на решение № 440/13.04.2024 г., постановено по реда на чл.247 ГПК. Същото е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос. Въпросът е обусловил решението, постановено в производството по чл.247 ГПК образувано по молба на Прокуратурата, за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото въззивно решение и е релевантен. Той обаче не удовлетворява допълнителното основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се открива заявеното от жалбоподателя отклонение с практиката на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл.247 от ГПК, съдът по своя инициатива или по молба на страните може да поправи допуснатите в решението очевидни фактически грешки. Всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението представлява явна фактическа грешка. Такава грешка е пропускът да се отрази в диспозитива на съдебното решение волята на съда личаща от мотивите му. Не представляват такива грешки, грешките които съдът е допуснал при формиране на своята воля, като е недопустимо, чрез искане за поправка на очевидна фактическа грешка да се замести формулираната воля на съда. При формиран в мотивите на въззивното решение извод за дължимост на обезщетение за забава само за периода 09.12.2019 г. - 09.12.2022 г., върху присъдения размер на обезщетенията на всеки от ищците, и формиран диспозитив за потвърждаване на първоинстанционното решение в тази му част, както и за отмяната на същото в частта му присъждаща законната лихва след 09.12.2022 г. и отхвърляне на претенцията за лихви след тази дата, приетото от въззивният съд, че в случая не е налице очевидна фактическа грешка, е в съответствие с даденото разрешение по приложението на разпоредбата на чл.247 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение