Определение № 20 от 24.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4924/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1 вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ответника Я. Г. Д. чрез адв. К. срещу определение № 197/03.09.2021 г. по ч. гр. дело № 473/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив.

Ответникът по жалба – Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (Комисията, КПКОНПИ) чрез процесуалния си представител М. И. – инспектор в ТД – Бургас на същия орган е подала отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище единствено за нейната неоснователност.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационен контрол Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира следното:

Предмет на жалба е горното въззивно определение в частта, с която е отменено определение № 776/27.08.2021 г. по ч. гр. д. № 2196/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта за отхвърляне искането на Комисията за допускане на обезпечение на бъдещия й иск против касатора Д. за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество от лицето, чрез налагане на запор върху 20 дружествени дяла от капитала на „Фуд сток“ ЕООД с ЕИК[ЕИК], всеки с номинална стойност от 10 лв. и е допуснато обезпечението.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че искането за обезпечение на бъдещ иск е подкрепено с достатъчно доказателства по смисъла на чл. 117, ал. 2, т. 2 ЗПКОНПИ, от които да се направи обосновано предположение, че проверяваното лице Н. М. притежава или контролира незаконно придобито имущество – в частност визираните 20 дружествени дяла от капитала на посоченото търговско дружество. Посочил е, че в това производство (за разлика от производството по разрешаване на материалноправния спор) се извършва непълно доказване – доколкото преценката на писмените доказателства в подкрепа на извода за вероятната основателност на бъдещия иск е най - обща, без да се навлиза в подробното им обсъждане. За обосновано е счетено предложението, че се касае за незаконно имущество, което попада в хипотезата на чл. 143, т. 2 ЗПКОНПИ. Според решаващият състав за това свидетелстват извършените в хронологичен порядък динамични и твърде нелогични действия по прехвърляне на дружествените дялове от капитала на дружеството и то след задържането на проверяваното лице по досъдебно производство. Прието е за вероятно осъществила се възмездна сделка с трето лице С. Н. А., която е недействителна по отношение на държавата и даденото по нея подлежи на отнемане от приобретателя на правата - ответника Я. Д., доколкото последният е знаел или е могъл да предполага, че неин предмет е незаконно придобито имущество. Направен е извод, че е налице и обезпечителна нужда, тъй като без налагането на искания запор ще е възможно последващо отчуждаване на процесните дружествени дялове, при което би било невъзможно или ще бъде затруднено осъществяване на правата на държавата (молителя) по решението за отнемане на имуществото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, както и че обжалваното определение е очевидно неправилно – основания за селекция на частната касационна жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се прави по следните въпроси:

1. „Може ли гражданският съд в обезпечителното производство да преценя вероятната основателност на бъдещ иск въз основа на доказателства, събрани в хода на досъдебната фаза на наказателното производство?“

По питането се твърди отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 133/04.04.2012 г. по гр. д. № 1243/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 110/02.11.2020 г. по гр. д. № 2152/2019 г. на ВКС, III г. о. и решение № 1605/21.06.1979 г. по гр. д. № 320/1979 г. на ВС, I г. о.

2. „Може ли съдът, разглеждащ искане за обезпечение на бъдещ иск при преценката на неговата вероятна основателност да се позове на факти и обстоятелства, които не са изтъкнати от молителя?“

Тук се поддържа противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, изразена в ТР № 4/17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 200/23.12.2019 г. по гр. д. № 3779/2018 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 230/11.02.2013 г. по т. д. № 1090/2011 г. на ВКС, на II т. о.; решение № 264/21.03.2017 г. по гр. д. № 2060/2016 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 305/11.01.2013 г. по гр. д. № 674/2012 г. на ВКС, II г. о.; решение № 315/7.12.2010г. по гр. д. № 3555/2008 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 4/05.02.2016 г. по т. д. № 3480/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 50/16.05.2018 г. по гр. д. № 2104/2017 г. на ВКС, III г. о.; решение № 83/03.11.2017 г. по гр. д. № 2383/2016 г. на ВКС, II г.о.; решение № 97/15.09.2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 116/07.10.2020 г. по гр. д. № 3896/2019 г. на ВКС, III г. о.; решение № 133/19.11.2020 г. по т. д. № 2306/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, IV г. о.

3. „Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които приема едни факти за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди подробно всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност (а не изолирано едни от други), които имат значение за решението по делото. Следва ли също така въззивната инстанция при осъществяване на своята решаваща дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите и правните й изводи да са обосновани? – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

По този въпрос се сочи отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 189/14.01.2016 г. по т. д. № 3672/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 134/19.11.2015г. по т. д. № 3495/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 283/14.11.2014г. по гр. д. № 1609/2014 г. и решение № 92/22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г., и двете по описа на IV г. о. на ВКС.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Селектирането на частната касационна жалба срещу определенията на въззивните съдилища по обезпечение на иска (бъдещ или вече предявен), постановени в хипотезата на отмяна на отхвърлително първоинстанционно определение и допуснато за първи път от въззивния съд обезпечение се извършва при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на спора и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед на изложеното поставените въпроси не са релевантни и не осъществяват общо основание за допускане на касационен контрол. Това е така, защото за да допусне обезпечение на бъдещия осъдителен иск на държавата за отнемане на незаконно придобитото имущество чрез запор на процесните дружествени дялове въззивният съд е приел, че сделката по прехвърлянето им попада в хипотезата на чл. 143, т. 2 ЗПКОНПИ. Вероятната основателност на това твърдение, обусловило бъдещата претенция по чл. 153 и сл. ЗПКОНПИ, чието обезпечение се претендира, е изведено от анализа на хронологията на извършените сделки по прехвърляне на дружествените дялове (незаконно придобито имущество). Преценката на тази фактология е наложила решаващ извод за динамично осъществилите се и нелогични по своята същност действия по прехвърляне на дяловете на ответника Д. и то в период след задържането на притежателя им (проверяваното лице М.), действащ чрез трето лице (С. А.). В случая съставът на апелативния съд е установил наличие на предпоставките на чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК като е съобразил трайната съдебна практика, че в обезпечителното производство при преценка на основателността на молбата по чл. 389 и чл. 390 ГПК се извършва непълно доказване (определение № 60299/17.08.2021 г. по ч. гр. д. № 2402/2021г. и определение № 290/09.07.2020 г. по ч. гр. д. № 3978/2019 г., и двете по описа на III г. о. на ВКС, определение № 328/24.09.2020 г. по ч. гр. д. № 1902/2020 г. на ВКС, IV г. о.) - че за да се уважи тя е достатъчно да се формира извод за вероятна основателност, а не за доказаност на исковата претенция. Преценката на сезирания съд за вероятната основателност на иска въз основа на писмените доказателства в негова подкрепа се извършва в пределите, очертани от чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК и следва да е най-обща, без да се навлиза в подробното им обсъждане. Конкретната преценка на представените писмени доказателства, доказателствените и правни изводи, следващи се от тях, са в правомощията на съда, разглеждащ материалноправния спор по същество.

Непоставянето на значим правен въпрос само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за това – така мотивите към разясненията към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Затова достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по повдигнатите въпроси не може да се осъществи.

Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното определение.

Очевидно неправилен по смисъла на цитираната разпоредба е въззивния съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наличието на предпоставките от състава на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да се обосноват от страната и не предполагат служебното им установяване от съда. В случая разглежданото основание е аргументирано с доводи за приложение на нормите на чл. 138, ал.2 и чл. 140, ал. 2 ЗПКОНПИ в противоположен на съдържанието им смисъл – относно липсата на проверено „разграничение между материалноправните и процесуалноправните последици на решенията на Комисията и кой акт води до приключване на проверката“. Така релевирано обаче оплакването не покрива съдържанието на понятието за „очевидна неправилност“ според изложената по – горе и разбирана от настоящия състав негова дефинитивност. Ето защо, отсъстват предпоставки за достъп до касация и на това основание.

В заключение следва да се посочи, че не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което касационен контрол не следва да се допуска.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.