Определение № 709 от 16.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 819/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от ищеца Б. Д. С., чрез адвокат М. Д., срещу решение № 1372 от 22.11.2024 г. по в.гр.д.№ 1869/2024 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 242 от 02.05.2024 г. по гр.д.№ 1015/2022 г. на Асеновградския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Б. Д. С. срещу С. Л. С., И. К. И., К. И. И., Е. И. А. и Д. В. А. искове, както следва: 1/ положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК - за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място] и на 1/2 идеална част от построената в имота стопанска сграда с идентификатор ***; 2/ иск с правно основание чл. 109 ЗС - за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост върху 1/2 идеала част от поземлен имот с идентификатор ***, изразяващи се в следното: в преграждане с метално ограждение и врата задната част на двора; в срутване на каменния зид пред къщата, изливането на бетонен фундамент и подготовка за строителство на гараж без съгласие на съсобствениците; в подготовка на материали за извършване на дейности по разрушаване на дърварника под стълбата за промяна на предназначението му в санитарен възел, както и за възстановяване положението на имота преди извършването им; 3/ искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт № 142/30.11.2018 г. на нотариус К. Б., с който С. С., И. И. и К. И. са признати за собственици на процесния имот и на нотариален акт за покупко-продажба № 143/30.11.2018 г. на нотариус К. Б., с който С. С., И. И. и К. И. са продали същия имот на Е. И. А. и Д. В. А.. В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Подаден е отговор на касационната жалба от ответниците И. К. И., К. И. И. и С. Л. С., чрез адвокат Л. К. и адв.В. К., с който се излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като извърши проверка за наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е собственик, на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 1859/23. 11. 1993 г., на първи жилищен етаж (втори етаж над полувкопан избен етаж) с идентификатор ***, който етаж е бил придобит от прехвърлителя Д. П. С. и съпругата му К. Н. С. на основание договор за отстъпено право на строеж, сключен с н.а. № 245/23. 06. 1964 г., и договор за доброволна делба от 03.08.1966 г. Твърди се, че ответниците С. Л. С., И. К. И. и К. И. И. (последните двама наследници на Г. Л. С.) са били собственици, на основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с н.а. № 1859/23. 11. 1993 г., на втория жилищен етаж, а прехвърлителите Л. П. С. и съпругата му В. И. С. са били придобили етажа на основание договор за отстъпено право на строеж, сключен с н.а. № 245/23. 06. 1964 г. от Л. П. С., и договор за доброволна делба от 03.08.1966 г. Твърди се, че през 2018 г. ответниците С. С., И. И. и К. И. се снабдили с констативен нотариален акт № 142/30.11. 2018 г. за собственост на поземления имот, на основание придобивна давност, а с нотариални актове № № 143 и 144 от 30. 11. 2018 г. продали на ответниците Е. и Д. А. поземления имот, втория жилищен етаж от жилищната сграда и стопанската постройка. Твърди се, че от 1993 г. до предявяване на иска поземленият имот, в който е построена жилищната сграда, се ползва както от ищеца, така и от ответниците, а стопанската постройка е строена от ищеца и ответниците и ползвана от тях, също при равни права, поради което ищецът е придобил по давност 1/2 идеална част от поземления имот и 1/2 идеална част от стопанската постройка. Иска се да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик по давност на 1/2 идеална част от поземления имот и на 1/2 идеална част от построения в имота стопанска постройка с идентификатор ***, да бъде отменен, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 142/2018 г., както и да бъдат осъдени ответниците да преустановят действията си (индивидуализирани по-горе), с които пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост върху 1/2 ид.ч. от имота и построената в него стопанска сграда, както и да възстановят положението на имота отпреди осъществяването на пречещите действия. С подадения от ответниците С. С., И. И. и К. И. отговор на исковата молба същите оспорват установителния иск за собственост като неоснователен. Твърдят, че ищецът и неговите праводатели са били собственици само на първия жилищен етаж от къщата, но никога не са притежавали идеални части от правото на собственост върху поземления имот и стопанската постройка. Ответниците Е. и Д. А. също оспорват изцяло предявените искове като неоснователни. За да достигне до извод за неоснователност на предявените искове, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт от 08.08.1925 г. И. Н. И. е купил от В. И. С. имот с площ от 215 кв.м., представляващ част от бивше лозе, находящ се на [улица], [населено място] (понастоящем А.). Установено е, че И. Н. И. е починал на 27.04.1959г. и е оставил за свои наследници преживяла съпруга Г. И. И., починала на 17.06.1984г., дъщеря В. И. С. - починала на 02.04.2018г. и оставила за наследници дъщеря си С. Л. С. (ответница) и внука си К. К. И. (по право на заместване на дъщеря й Г. Л. И., починала на 28.06.2016г. и оставила за свои наследници съпруга си И. К. И. и сина си К. И. И.), както и дъщеря си Р. Н. Т., починала на 25.10.1964г. и оставила за наследници Н. А. Т. – съпруг,поч 2007 г., и децата си А. Н. Т. и И. Н. Т.. През 1978 г. Г. И. И. и наследниците на Р. Н. Т. са вписали отказ от наследството на И. Н. И.. Въз основа на заключението на вещото лице инж.М. Г. е признато за установено, че по КРП от 1959 г. е предвидено образуване на парцел ***за три имота – имот пл. № ***, имот пл. № ***и имот пл. № ***, кв.***по плана на [населено място]. При действието на този план, с н.а. № 245/23. 06. 1964 г., собствениците на имоти 1960, 1961 и 5246, за които е отреден един общ парцел ***- Г. И. И., В. И. С., Л. П. С., Д. П. С., Р. И. Т., А. И. Г., С. Х. Т. сключват договор за учредяване на право на строеж по силата на който Г. И. И., Р. И. Т., А. И. Г., С. Х. Т. отстъпват право на строеж на В. И. С., Л. П. С. и Д. П. С., а последните трима учредяват право на строеж помежду си, на двуетажна жилищна сграда в имот пл. № ***. При сключване на договора са били представени следните документи за право на собственост: н.а. № 23/1938 г., н.а. № 313/1923 г. и решение от 3. 10. 1962 г. по гр. д. № 437/1962 г. През 1966 г. е сключен договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите от 3. 08. 1966 г., по силата на който Л. П. С. получава в дял втория жилищен етаж, а В. И. С. и Д. П. С. получават в дял първия жилищен етаж от къщата. Според вещото лице дворищнорегулационният план от 1959 г. не е бил приложен, трите имота, за които е бил отреден парцел ***по плана от 1959 г. не са били придобити в съсобственост при равни права и по следващия КРП от 1973 г. имотите са регулирани самостоятелно, като за имот пл. № ***, в който е осъществен процесното строителство, е отреден самостоятелен парцел ***– ***, в кв. ***. В разписния лист към плана като собственик на дворното място е записана само В. И. С., а Г. И., С. С. и Б. С. са отразени единствено като собственици на двуетажната жилищна сграда и на по 1/2 идеална част от общите й части, но не и на дворното място. В. И. С. е била записана като единствен собственик на дворното място и в разписния лист към следващия КРП от 1994 г., по който процесният имот съставлява парцел ***– ***, в кв. ***. По одобрената КККР имотът е нанесен като поземлен имот с идентификатор ***. Въз основа на показанията на свидетелите на ищеца Н. и П. е прието за установено, че ищецът със семейството си дошли в имота от [населено място]. Построили двуетажна къща, като долният етаж бил на родителите на ищеца Б. С. – Д. С. и К. С., а горният – на чичо му Л. С.. Ищецът и чичо му ползвали поравно дворното място и стопанската постройка в него. Стопанската постройка била построена отдавна от двамата братя - бащата и чичото на Б. С.. След като Л. С. и съпругата му В. С. починали, вторият етаж от къщата останал необитаем. Ответниците С. С., съпругът й И. И. и синът им К. И. не живеели в имота. Идвали понякога, на гости Въз основа на показанията на свидетелите на ответниците е прието за установено, че. С. С. обявила за продан дворното място и втория етаж от жилищната сграда. Свидетелката С. С., брокер във фирма за недвижими имоти, ходила на огледи в имота. Разговаряла с живущите на първия етаж, които знаели, че цялото дворно място и вторият етаж се продават. Не заявили да имат някакви претенции към дворното място. Процесният имот бил собственост на В. С. и само тя имала ключ за стопанската постройка в задната част на двора. През годините Б. С. и семейството му ползвали двора само за преминаване до жилищната сграда. Свидетелите никога не били чували, че ищецът счита половината от двора за свой. Той никога не бил вършил нищо по двора. От баща си и дядо си свидетелят знае, че родителите на Б. С. са купили само първия етаж от къщата, но не и част от двора. Само В. С. и семейството й ползвали двора и стопанската постройка. Ищецът и баща му никога не били заявявали претенции за двора. От правна страна съдът е приел, че ищецът Б. С. е придобил, на основание договор за покупко-продажба от 23. 11. 1993 г., правото на собственост върху жилището на първия етаж от процесната жилищна сграда, а баща му Д. С. е бил собственик на жилището на основание договор за учредяване право на строеж и договор за доброволна делба. Не е доказано обаче ищецът или баща му да са придобили собствеността върху поземления имот по давност. И ищецът и баща му са ползвали дворното място като суперфицияри, доколкото това е необходимо за достъп до жилищната сграда. Не е установено в периода от 1993 г. до предявяване на иска ищецът да е демонстрирал намерение за своене на 1/2 идеална част от поземления имот по отношение на ответниците и/или техните праводатели. С оглед на изложеното, предявеният положителен установителен иск за собственост, претенцията по чл. 537, ал. 2 ГПК и негаторният иск са приети за неоснователни и подлежащи на отхвърляне. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ар. 1, точки 1, 2 и 3 ГПК, но не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос обусловил решаващите изводи на въззивния съд и от значение за изхода на делото. Касационната жалба и изложението към нея съдържат множество оплаквания за неправилност на решението поради постановяването му при съществени процесуални нарушения, поради необоснованост на фактическите изводи и поради противоречие с материалния закон, но не е поставен за разглеждане правен въпрос. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Решението не страда от тежък порок, който може да бъде констатиран от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката. За яснота следва да се посочи, че изводът на въззивния съд, според който не е доказано ответникът да е установил владение върху 1/2 идеална част от процесния имот е обоснован, съответен на събраните по делото доказателства и установените с тях факти. А изводът, че в полза на ищеца не се е осъществил заявеният придобивен способ не противоречи на нормата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Недоказването на посоченото от ищеца придобивно основание е достатъчно за отхвърляне на иска, без да се налага обсъждане на заявените от ответниците придобивни основания. При този изход на делото жалбоподателят Б. Д. С. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на К. И. И. сумата 1000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция, в равностойността им в лева – 511, 29 лв., изчислена по правилото на чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,