Определение № 189 от 21.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 754/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № по регистъра на ВАС /Варненски апелативен съд - 655/04.02.2020 г. на Н. З., гражданин на Федерална Република Германия против определение № 56 от 23.01.2020 г. по ч. гр. дело № 32/2020 г. на ВАС. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена при наличието на правен интерес, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, с оглед на които се претендира допускане касационно обжалване на въззивното определение. Предмет на жалбата е цитираното определение на второинстанционния съд, с което е потвърдено определение № 3692 от 19.12.2019 г. по гр. дело № 2226/2019 г. на ВОС /Варненски окръжен съд/ за връщане на искова молба и прекратяване на производството. В мотивите на определението ВАС е приел, че предявените от Н. З. срещу К. В. З. искове с правно основание чл. 439 ГПК - за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищцата не й дължи заплащане на сумите от 29916.25 лв. и 4164.86 лв., представляващи част от суми, присъдени с решение № 1079/15.07.2018 г. по гр. дело № 2361/2017 г. на ВОС, за които е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело № 657/2019 г. по описа на ЧСИ с рег. № 717 са процесуално недопустими. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът Н. З. поддържа, че определението следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: „1. Допустим ли е иск за установяване несъществуването на съдебно присъдено вземане, т.е. че изпълняемото право не съществува, ако след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издаден изпълнителния лист е постановено и влязло в сила друго съдебно решение, с което е установено, че материалното право на взискателя, от което произтича присъденото вземане е отпаднало (погасено) и длъжникът по изпълнителното дело не е извършил плащане на сумите по изпълнителния лист, респективно няма издаден в негова полза обратен изпълнителен лист ?“; „2. Ако с последващо съдебно решение е отречено правото на собственост на съделителите има ли това съдебно решение правопогасяващо действие по отношение на признатото и присъдено с решението по извършване на делбата право на съделителя да получи уравнение на дяловете ?“; „3. Ако се приеме, че последващото решение има правопогасяващо действие, то същото представлява ли нов факт по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК?”. Поддържа, че по последните два въпроса липсва съдебна практика, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Без да са обвързани с конкретен правен въпрос, в изложението са цитирани определение № 266/07.03.2011 г. по гр. дело № 1082/2010 г. на ВКС и решение № 129/30.05.2013 г. по гр. дело № 475/2012 година. Първият поставен въпрос не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, общото основание е правен въпрос, която страната следва да изведе от решаващите мотиви на съдебния акт, обусловили изхода на делото – в случая от съображенията на ВАС, обосноваващи разбирането на състава, че решение № 1408/26.07.2018 г. по гр. дело № 486/2017 г. на ВОС не е нов факт по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК. Видно от цитираното съдържание на въпроса, твърдението за нов факт се свързва от касатора със становището му, поддържано пред предходните инстанции, че посоченото решение установявало погасяване на право, от което произтичало присъденото с решение по гр. дело № 2361/2017 г. на ВОС вземане. В обжалваното определение, въззивният съд е приел, че силата на пресъдено нещо, формирана с решение по гр. дело № 486/2017 г. на ВОС не се разпростира върху отношенията между ответниците по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, а фактите, обусловили отричане на правата им на собственост върху процесния апартамент № 80 – извършено разпореждане с имота, са се осъществили преди завеждане на иска за делба, респективно преди предявяване на иска за възстановяване на запазената част в полза на К. З.. Първият въпрос не е изведен от тези мотиви. Не е налице и допълнителния критерий за селектиране на касационната жалба. В изложението са цитирани определение № 266/07.03.2011 г. по гр. дело № 1082/2010 г. на ВКС на ІІІ г.о. и решение № 129/30.05.2013 г. по гр. дело № 475/2012 г. на ВКС, ІV г.о., без тези актове да са обвързани с някой от цитираните въпроси, както и без да са съпоставени разрешенията, приети от съставите на ВКС и въззивния съд. Следователно страната не е мотивирала изложението чрез обосноваване наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Друг аргумент в подкрепа на изложения извод е неотносимостта на посочената от касатора З. практика към поставения въпрос. Касационното определение е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не съставлява задължителна или казуална практика /в този смисъл са разрешенията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 2 и т. 3, а също така и в ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т. дело № 2/2010 г. на ОСГКТК на ВКС, които не са съобразени при изготвяне на изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК от жалбоподателя З./. Касационното решение е постановено по въпрос, който не е идентичен с първия поставен въпрос, тъй като третира значението на решение за извършване на делба по отношение право на ползване на трето лице върху имотите, предмет на делбата. Фактическият състав на иска е породил въпроси, различни от тези по настоящия спор. Вторият и третият поставени въпроси, подобно на предходния, не релевират предпоставки за допускане на касационен контрол. И в двата въпроса е игнорирана хипотезата, възникнала по спора в частта, засягаща придобиването на процесния имот от трети на делбеното производство лица, преди извършване на делбата, като третият последен въпрос е формулиран извън решаващите мотиви на въззивния съд, който не е приел, че „последващото решение има правопогасяващо действие“, а е определил като релевантен факта на продажба на апартамент № 80 от Н. З. на Д. А. и Г. М., настъпил преди завеждане на иска за делба. Следователно тези въпроси не удовлетворяват изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са свързани със становище на касатора, без да са съобразени с разрешенията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които, правните въпроси трябва да се извеждат от решаващите мотиви на въззивната инстанция. Освен това в изложението не са мотивирани допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно т. 4 от същото ТР на ОСГКТК на ВКС, изискваща обосноваване на допълнителното основание, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от касатора разпоредби, когато съдържащата се в тях правна уредба е непълна, неясна или противоречива, за да се създаде практика по приложението им. Доводите в изложението, изразяващи несъгласие с изводите на въззивния съд са оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които се разглеждат, само ако бъде допуснат касационен контрол. Затова същите не релевират основания за допускане на определението на второинстанционния съд до касационно обжалване. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение