Определение № 1044 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4672/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М., подадена чрез назначения от съда процесуален представител адв. И. Ю., против решение № 4838 от 23.07.2025г., постановено по в.гр.д. № 12666/2024г. на Софийския градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав. С това решение, след потвърждаване на решение № 15759/16.08.2024г. по гр. дело № 23618/2024г. на СРС, 175 състав, е отхвърлен искът на касатора по чл. 2в ЗОДОВ, предявен против Върховния касационен съд, за заплащане на сумата 23 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени през периода от 16.04.2020г. до 29.12.2021г., вследствие на допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз – правото на достъп до ефективни средства за защита, установено в чл. 47 ХОПЕС, чрез постановяване на решение от 16.04.2020г. по кнохд № 1018/2019г. на III наказателно отделение на ВКС. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора по делото е безспорно установено противоправното поведение на ответника – ВКС, тъй като липсва каквото и да е тъждество между обвинителния акт и процесното решение на касационната инстанция. В тази връзка оспорва извода на въззивния състав на СГС, че ищецът бил признат за виновен и осъден за престъпление, което било идентично с описаното в обвинителния акт. Излага съображения, че ответникът ВКС е „конструирал“ ново обвинение, изцяло променящо кръга на участниците, конкретните извършители и техните действия, по това ново обвинение ищецът не е имал възможност да организира и осъществи адекватна защита. Това според касатора представлявало „брутална правна аберация“, произволно лишаване от свобода, чрез осъждане по непредявени и неповдигнати обвинения. Предвид изложеното, касаторът счита, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 от ГПК за допускане на оспореното решение до касационен контрол. Насрещната страна – Върховният касационен съд на Република България, чрез процесуалния си представител, излага съображения за отсъствие на предпоставките за допускане до касационен контрол. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по предварителния въпрос относно допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Разгледан е осъдителен иск с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС вр. чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ за осъждането на Върховния касационен съд да плати на ищеца сумата 23 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени през периода от 16.04.2020г. до 29.12.2021г., вследствие на допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз – правото на достъп до ефективни средства за защита, установено в чл. 47 ХОПЕС, с решение от 16.04.2020г. по кнохд № 1018/2019г. на ВКС, III НО. За да намери за неоснователен предявения иск, въззивният съд е приел от фактическа и правна страна следното: решението, с което ищецът твърди, че било допуснато съществено нарушение на правото на ЕС, е постановено от последната съдебна инстанция по кнохд № 1018/2019г. на ВКС, като предмет на исковата претенция е частта от съдебния акт, с който обжалваната присъда на въззивния съд е била потвърдена и Е. М., Е. Д. П. и Л. Т. Л. са окончателно признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК – ищецът за това, че на 12.03.2010г. в град София, пред „Прокредит банк България“ АД, клон Люлин, като извършител, в съучастие с Е. Д. П. и Л. Т. Л. – извършители и други неустановени лица – извършители, отнел чужди движими вещи-сумата 136 072 лева, собственост на „Прокредит банк България“ АД и огнестрелно оръжие, марка „Байкал“ № 442 ХАН 2793 с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на О. Б. Б., от владението на Б., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, движимите вещи са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с огнестрелно оръжие, като е осъден на наказание „лишаване от свобода“ (17 години и 6 месеца). Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 353, ал. 5 НПК в касационното производство не се провежда съдебно следствие (освен при повторно разглеждане на делото от ВКС, какъвто не е бил случаят по кнохд № 1018/2019г.), тоест при постановяване на процесното решение ответникът не се е произнасял по фактите, а е бил обвързан от очертаната и приета за установена от апелативния съд фактическа обстановка; ВКС не е събирал нови доказателства и не е установил незаконосъобразно нови фактически положения, а е възприел изцяло установените от въззивния съд факти и обстоятелства и след преценка за наличието на наведените в жалбите касационни основания е приел, че обжалваната присъда е правилна в посочената част и я е потвърдил. Предвид това СГС е счел, че предприетите от ответника действия при постановяване на решението по кнохд № 1018/2019г. не разкриват описаното в исковата молба противоправно поведение, изразяващо се в установяване на нови фактически положения и осъждане на ищеца по непредявено обвинение и е направил извод, че не е налице основание за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване на евентуално претърпени от ищеца неимуществени вреди. Въззивният състав е посочил, че с присъдата на въззивната инстанция, която е била оставена в сила с процесното решение на ВКС, ищецът е признат за виновен и е осъден за престъпление, което е идентично на описаното в обвинителния акт; при постановяване на решението си ответникът се е съобразил с действащите процесуални разпоредби на българското законодателство, които не са в противоречие с норми на общностното право; не е допуснато съществено нарушение на правото на ЕС или на практиката на СЕС, което да обоснове ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ, тъй като не се констатира очевидно (явно) осъждане на лицето по непредявено обвинение. В този смисъл не са нарушени правата на Е. М. на свобода (същият е лишен от свобода въз основа на влязла в сила законна присъда на наказателния съд), на равенство пред закона и липса на дискриминация (производството е протекло по предвидения в българския процесуален закон процесуален ред, приложим за всяко подсъдимо лице), на ефективни правни средства за защита и справедлив съдебен процес, гарантирани от цитираните в исковата молба норми на ХОПЕС (чл. 6, ал. 20 и чл. 21, чл. 47). Следователно, при липсата на доказано противоправно поведение на ответника отговорността на последния като процесуален субституент на държавата по реда на чл. 2в ЗОДОВ за причинени на ищеца неимуществени вреди не може да бъде ангажирана, поради което предявеният иск за обезщетяването им е отхвърлен. При тези мотиви на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.2 от ГПК за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция. Въззивното решение е валидно и допустимо и не съществува вероятност да е нищожно. Постановено е от надлежния съдебен орган, в предвидения в чл. 20 ГПК тричленен състав, в който се разглеждат въззивните дела; то е в правораздавателната власт на съда, в писмена форма е и е подписано. Разгледан е спор, подведомствен на съдилищата и подсъден на районен съд, съответно на окръжен съд, като въззивна инстанция; решението е постановено при надлежно упражнено право на иск от ищеца, по редовна искова молба (чл.127 и чл.128 ГПК) и не се установява липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна такава за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.3 от ГПК. За да постави акта си, съставът на СГС е приложил относимите към спора разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според дадените разяснения в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело (общо основание за допускане до касационен контрол). Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба. Той може само да го уточни и конкретизира. В случая липсва поставен от жалбоподателя материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на ВКС. Касаторът не сочи в изложението си и конкретни решения на касационната инстанция, на които постановеното въззивно решение да противоречи. Не е мотивирано и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - точно прилагане на закона, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия. Не е мотивирано допълнителното основание и в другата хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - развитие на правото, чрез твърдения за липса на съдебна практика или обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени норми, когато съдържат правна уредба, която е непълна, неточна или неясна. Наведените доводи за неправилност на въззивния съдебен акт не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване. Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на четвърто ГО