Определение № 1036 от 07.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3470/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. В. М. против решение № 625 от 09.02.2023 г., постановено по въззивно гражданско дело № 12557 по описа за 2022 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 6584 от 15.06.2022 г. по гр. д. № 28386 по описа за 2021 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу Държавен фонд „Земеделие“ иск по чл. 439 ГПК за установяване недължимост на вземанията, признати със заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 165/2013 г. на Девинския районен съд, поради погасяването им по давност. Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса дали запорните съобщения, които не са довели до реален запор, както и насрочването на опис и оценка, които не са били осъществени, са изпълнителни действия, прекъсващи давността. Твърди, че разрешението на въззивния съд противоречи на решение № 265792/17.09.2021 г. по гр.д. № 7143/2020 г. на СГС, IV-д въззивен състав и на решение № 20161790/22.07.2021 г. по гр.д. № 6535/2021 г. на СРС, 44 състав. Ответникът по касационната жалба Държавен фонд „Земеделие“ не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Х. В. М. е сезирал Софийския районен съд с иск по чл. 439, ал. 1 ГПК срещу Държавен фонд „Земеделие“ за недължимост на следните суми: 24 446,00 лева, представляваща главница, и 538,06 лева - мораторна лихва за периода от 22.01.2013 г. до 10.04.2013 г., произтичащи от договор № 21/112/03032/09.10.2009 г., за които са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр. д. № 165/2013 г. на Девинския районен съд. За принудително събиране на процесните суми по молба на взискателя е образувано изпълнително дело № 20148810400917 по описа на ЧСИ П. М.. Заповедта за изпълнение е влязла в сила на 23.5.2014 г. Въззивният съд е приел, че от тази дата е започнала да тече нова петгодишна давност на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. По това изпълнително дело взискателят е поискал насрочване на опис на движими вещи съответно на 17.09.2014 г. и на 26.02.2018 г. Съдът е посочил, че давността се прекъсва с предприемането на което и да е изпълнително действие в рамките на определения изпълнителен способ – насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, насрочване на извършване на продан и др. Поради това е приел, че с подаването на молба от взискателя за насрочване на опис на движими вещи е прекъснат давностният срок. В периода след 17.09.2014 г. в продължение на две години не са поискани от взискателя и не са предприемани изпълнителни действия, включени в конкретни изпълнителни способи, поради което съдът е приел, че изпълнителното дело е прекратено на 17.09.2016 г. по силата на закона – на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с изтичането на две години от датата, на която е извършено последното изпълнително действие. На 02.08.2018 г. за събиране на процесните вземания е образувано изпълнително дело № 20189160400222 по описа на ЧСИ З. Т. и на 04.09.2018 г. е наложен запор на вземания на длъжника, с което отново давността е прекъсната. В следващите две години не са искани и не са извършвани изпълнителни действия по посоченото изпълнително дело. На 16.01.2021 г. за събиране на сумите е образувано изпълнително дело №20219160400161 по описа на ЧСИ З. Т., като в молбата за образуване не е поискано извършване на конкретни изпълнителни действия. На 17.01.2022 г. обаче е наложен запор на вземания на длъжника, което действие е прекъснало давността. В крайна сметка въззивният съд е приел, че от всяко прекъсване на давностния срок започва да тече нов, който е петгодишен и към настоящия момент не е изтекъл. Ето защо процесните вземания не погасени по давност, поради което първоинстанционното решение за отхвърляне на иска е законосъобразно. При тези мотиви на въззивния съд поставеният от касатора въпрос е от решаващо значение за изхода на спора, но даденото от въззивния съд разрешение съответства на приложимата практика на ВКС, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно ТР № 2/26.6.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС искането на взискателя за предприемане на валидно изпълнително действие прекъсва давността, доколкото течението на давностния срок е изцяло обусловено от бездействие на кредитора. В т. 10 от тълкувателното решение е прието, че нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В мотивите е разяснено, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Следователно от значение за прекъсване на давността е действието на взискателя/отправеното искане до съдебния изпълнител/, а не резултата от изпълнителното действие. Тоест и неуспешните изпълнителни действия - действия, които не са довели до реално събиране на имущество на длъжника, също представляват предприемане на действия по принудително изпълнение, които прекъсват давността на основание чл.116, б. „б“ от ЗЗД. Противното твърдение, застъпено от касатора, че само резултатните изпълнителни действия могат да прекъснат давността, е в противоречие с принципа, че прилагането на погасителната давност е санкция за бездействието на кредитора, а не за невъзможността вземането да бъде събрано. В този смисъл е решение № 68 от 01.02.2024 г. по гр. д. № 1924/2023 г. на IV ГО на ВКС. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение