Определение № 61 от 10.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1196/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“ срещу решение №686/13.11.23г. по т.д.№546/23 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение №6420/18.05.23г. по т.д. №824/22 г. на Софийски градски съд, с което изпълнителната агенция е осъдена на основание чл.79 ЗЗД вр. чл.266 и чл.258 ЗЗД да заплати на „Ауреус инвест“ ЕООД сумата 55 000 лв.,представляваща част от неплатено възнаграждение в твърдян размер от 112 341,12 лв. по договор от 03.10.2019г., сключен между нея и „Агрон груп“ЕООД, което вземане е придобито от ищеца с договор за цесия от 04.10.2019г., ведно със законната лихва, както и на основание чл.86 ЗЗД - сумата 14 916,40 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане за период от 13.01.2021г. до 05.05.2022г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради неговата материална незаконосъобразност и постановяването му при допуснато нарушение на процесуалните правила. Твърди се, че неправилно съдът е приел,че изпълнителят не е признал извънсъдебно начислените му неустойки за забавено и некачествено изпълнение и своевременно ги е оспорил; че изпълнителят не следва да отговаря за това си неизпълнение; че е налице кредиторова забава с липса на оказано съдействие за изпълнението; че клаузата на чл.22 ал.2 от договора - за неустойка за некачествено изпълнение е нищожна,поради противоречие с добрите нрави. Касаторът поддържа,че при формиране на тези изводи съдът е приложил материалния закон в несъотвествие с неговия смисъл и е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е обсъдил събрани по делото доказателства, а други е тълкувал превратно и не се е произнесъл по всички въведени в предмета на спора доводи и възражения. Поискано е атакуваното решение на апелативния съд да бъде допуснато до касационен контрол и, след отмяната му, касационната инстанция да отхвърли предявените срещу агенцията искове.Претендират се разноски за всички инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение. В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 2 ГПК касаторът, позовавайки се на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, навежда твърдения,че при формирането на изводите си във връзка с начисляването на неустойката по чл.22 ал.1 от договора въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС въпросите: 1. Длъжен ли е кредиторът /възложителят/ да оказва съдействие, когато то не е поискано, както и когато не е договорено?; 2. Липсата на съдействие, което не е поискано от страна на длъжника /изпълнителя/, както и липсата на договорено задължение за такова съдействие, което да обуславя насрещната престация на длъжника /изпълнителя/ във връзка с упражненото договорно право за възлагане на допълнителни дейности от страна на кредитора /възложителя/, може ли да доведе до забава на кредитора /възложителя и да освободят длъжника /изпълнителя/ от последиците на собствената му забава?; 3. Упражняването от страна на кредитора /възложителя/ на договорени между страните права в рамките на сключеното между тях действащо правоотношение, могат ли да доведат като последица до изпадането в забава на упражняващия ги кредитор /възложител/?; 4. Липсата на каквото и да било възражение от страна на длъжника /изпълнителя/ спрямо кредитора /възложителя/ за несъгласие с допълнително възложените дейности или за невъзможност да извърши същите в срок, в състояние ли е да постави кредитора /възложителя/ в забава и да освободи длъжника /изпълнителя/ от последиците на собствената му забава?; 5. Може ли кредиторът /възложителят/ да бъде в забава, след като е налице забава на длъжника /изпълнителя/? /по отношение на всички тези въпроси се твърди противоречие с решение №206/15.09.2014г. по т.д.№569/12г. на ІІ т.о. на ВКС и с решение №237/29.03.1989г. по гр.д.№114/89г. на ІІ г.о. на ВС/. Считайки,че е налице допълнителната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, касаторът поддържа,че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било касационната инстанция да даде разрешение на въпросите /обусловили изводите на въззивния съд във връзка с приложението на клаузата за неустойка по чл.22 ал.2 от договора/: 6.Следва ли преценката за накърняване на добрите нрави и на принципа за справедливост при неустойка за некачествено изпълнение по сключен договор за изработка да се направи към момента на неизпълнението на правоотношението, чрез съпоставяне с вече настъпилите от некачественото изпълнение вреди?; 7.Може ли към момента на сключване на договор за изработка да се прецени,че договорената неустойка за некачествено изпълнение излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции?; 8.Елементите на фактическия състав на договора за изработка различават ли се от тези на визираните приватизационни и търговски договори в ТР №1/15.06.2010. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС, като в случай че се различават, допустимо ли е разрешенията в посоченото тълкувателно решение да се прилагат по отношение на сключени договори за изработка, както и по отношение на правните последици при некачественото им изпълнение?; 9.Правните разрешения по отношение преценката за нищожност на неустойката, намерили израз в ТР №1/15.06.2010. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС, следва ли да се прилагат при договорени неустойки за некачествено изпълнение по сключен договор за изработка? С оплакването,че съдът не е обсъдил нито едно от доказателствата, установяващи ,че е налице забава и констатирани некачествено изпълнени работи, както и наведените в тази връзка възражения в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, касаторът счита,че съдът е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС /решение №110/18.07.2019г. по т.д.№2029/18г. на ІІ т.о. на ВКС и решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/09г. на ІV г.о. на ВКС/ по въпросите: 10.Необходимо ли е обсъждането на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и на всички доводи на страните, свързани с твърденията им по смисъла на чл.236 ал.2 ГПК в мотивите на решението?; 11. След обсъждането на доказателствата относно неизпълнените 64 броя позиции от акт обр.19, които не са били предмет на замяна, следва ли длъжникът /изпълнителят/ да не отговаря за начислената му неустойка по чл.22 ал.1 от процесния договор за забавено изпълнение?; 12. Констатираната забава на кредитора /възложителя/, с оглед неосигуряване на фронт за работа вследствие на допълнително възложените дейности, освобождава ли длъжника от собствената му забава за дейностите, които са били първоначално заложени, не са били заменени, както и не са били изпълнени към момента на приемане на изпълнението?; 13.След обсъждане на доказателствата,обосноваващи извод за значителен брой, вид и количество некачествено изпълнени дейности, а не за незначително некачествено изпълнение, които не са били отстранени от страна на длъжника /изпълнителя/ след предоставените за целта указания, следва ли да се приеме, че начислената неустойка по чл.22 ал.2 от процесния договор противоречи на добрите нрави и на принципа на справедливостта?. По същите тези въпроси касаторът поддържа искане касационната инстанция да се произнесе при предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, считайки,че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В искането си да бъде предоставен достъп до касационен контрол на обжалваното от него въззивно решение касаторът се позовава и на самостоятелното основание, предвидено в чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, с наведени от него твърдения за очевидна неправилност на същото, поради нарушаване на императивни разпоредби на чл.84 ал.1 изр.1 ЗЗД, чл.92 ЗЗД, чл.236 ал.2 ГПК вр. чл.4 ал.1, чл.6 ал.2 и чл.121 от Конституцията на Република България. Ответникът по касация „Ауреус инвест“ЕООД в представен от процесуалния му представител писмен отговор оспорва наличието на законоустановените предпоставки за провеждане на селекцията,а по същество счита изложените в касационната жалба оплаквания, доводи и искания за неоснователни по подробни съображения, като моли въззивното решение да не бъде допуснато до контрол по същество, евентуално – касационната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на разноски за касационното производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и е насочена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е намерил за безспорно между страните,че по силата на сключен на 03.10.2019г. между „Агрон груп“ЕООД и ответната изпълнителна агенция договор последната е възложила на дружеството извършване на ремонтни дейности на хотелската част на Военно почивен дом „Несебър“ със срок за изпълнение 90 дни от откриването на строителната площадка /което е станало на 28.10.2019г./ и при уговорено възнаграждение в размер на 561 705,80 лв. с ДДС, платимо на два пъти – авансово и в 30-дневен срок след приемане на обекта с акт обр.15, подписване на сметка обр.22 и издаване на фактура. Съдът е приел за установено, след подробен анализ на ангажираните по делото писмени доказателства, че предвиденото авансово плащане е извършено своевременно; че в резултат на спиране и възобновяване на работата по взаимно съгласие на страните срокът е бил продължен с още 32 календарни дни, като същият окончателно е изтекъл на 27.02.2020г.; че със заповеди на възложителя, включително непосредствено преди изтичането на посочения срок, са извършвани замени на едни работи с други; че изпълнителят е поискал продължаване на срока, обосновано с обявеното в страната извънредно положение и необходимост от допълнителни финансови средства, което искане не е било удовлетворено; че към м.октомври 2020г. обектът все още не е бил готов за приемане с акт обр.15, поради наличие на недовършени работи, а такъв е съставен едва на 10.12.2020г. /но при несъгласие на изпълнителя с констатациите в него и отказ да го подпише/; че в същия е отразено,че след 27.02.2020г. изпълнителят е изпаднал в забава от 277 дни, което дава основание на възложителя да претендира неустойка за забава в размер на 46 808,80 лв.; че с договор за цесия от 04.10.2019г. цялото вземане на изпълнителя по договора е прехвърлено на ищеца „Ауреус инвест“ЕООД. Съдът е анализирал подробно показанията на разпитаните по делото свидетели, които е възприел като установяващи от една страна обстоятелства във връзка със забавеното и некачествено изпълнение на възложените на изпълнителя ремонтни работи, а от друга – че след откриването на строителната площадка в хода на изпълнението на договора възложителят /по разпореждане на неговия представител/ едностранно заменил повече от 50 % от ремонтните работи, както и,че достъпът до част от помещенията, които трябвало да се ремонтират, бил ограничен за известно време, което затруднявало последователността на извършваните ремонтни дейности. Кредитирайки съставения и подписан от двете страни по правоотношението протокол обр.19, съдът е приел за установено,че страните са постигнали съгласие относно обема на изпълнените работи и стойността на окончателно дължимото от възложителя възнаграждение в размер на 471 946,11 лв. с ДДС, като е приел,че до този размер цесията е породила действието си. От съставения на 10.12.2020г. констативен протокол обр.15 е приел,че с него са констатирани зле изпълнени в качествено отношение СМР, както и такива, които са изпълнени значително след изтичането на срока за изпълнение, което е послужило на възложителя като основание да начисли неустойки по чл.22 ал.1 и ал.2 от договора /за забава и компенсаторна - за некачествено изпълнение/. Съдът е отказал да сподели като доказано твърдението на ответника,че изпълнителят е признал извънсъдебно начислените в негова тежест вземания за неустойки, подписвайки съставената сметка обр.22, по съображения,че констатациите на възложителя за забавено и некачествено изпълнение на СМР, послужили му като основание за начисляването им, са били неколкократно оспорени от него. Поради това е намерил за необходимо да обсъди фактите, относими към възникването на вземанията за неустойки,чрез които ответникът е упражнил съдебно възражение за прихващане. По отношение на първата от двете неустойки /за забава по чл.22 ал.1 от договора/ е отказал да приеме за доказано твърдението на ищеца,че причина за закъснението при изпълнението на възложените работи е отказът на възложителя да даде необходимото съдействие след откриването на строителната площадка, намиращо конкретен израз в затруднен достъп до обекта и липса на осигурени складови помещения за съхранение на строителните материали, техника и инструменти, в която връзка се е позовал на показанията на разпитаните в първата инстанция свидетели. Не е споделил и твърдението,че причина за закъснението при изпълнението е неоснователното възлагане на изпълнителя да определя и извършва анализни изчисления на допълнително възлаганите чрез замените строителни дейности, като е посочил,че единствено изпълнителят би могъл да остойности изработката въз основа на влаганите от него средства и материали. Като основателно е счетено от въззивния състав възражението на ищеца,че непосредствена причина да не може да се завърши в срок обекта е многократното изменение в предмета на договора с отпадане на част от възложените СМР и замяната им с други, които не са били предвидени първоначално.Позовал се е на установения по делото факт, че последната замяна е извършена само няколко дни преди изтичането на крайния срок за изпълнение и макар да има своето основание в чл.3 от договора,предвиждащ възможност да се признават и заплащат допълнително възникнали в процеса на изпълнение ремонтни работи, това е станало пряка и непосредствена причина изпълнителят да не може да приключи навреме възложената му с договора работа. Определил е това поведение на ответника като неоказване на необходимото съдействие от негова страна за постигане в срок на дължимия резултат, предвид това,че същият е дължал да изчерпи своевременно изискванията си какви ремонтни работи да бъдат извършени на обекта; квалифицирал го е като забава на кредитора, последицата от която е освобождаването на изпълнителя от риска, както и от последиците на собствената му забава, включително от отговорността за неустойка по чл.22 ал.1 от договора. По отношение на предвидената в чл.22 ал.2 от договора неустойка, съставът е посочил,че преди да се произнесе по въведените в предмета на спора възражения на ответника за наличие на некачествено изпълнение, което е основание за начисляването й, следва да извърши преценка за валидността на клаузата, с оглед въведеното от страна на ищеца възражение за нейната нищожност, поради противоречието й с добрите нрави. Отчел е,че по характера си неустойката е компенсаторна и служи за обезщетяване на вредите от некачественото изпълнение. Констатирал е,че същата е предвидена като процент /10%/ от цялата стойност на договора, без да държи сметка за характера, степента и обема на засегнатите от недостатъци СМР. От това съдържание на клаузата е извел,че то създава предпоставки, дори при малки по обем и характер недостатъци на изработеното, да се начисли голяма по размер сума на неустойка - 10% върху цената на договора, обхващаща и изпълнената без недостатъци работа. Като е приложил постановките на ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС, съдът е приел,че с това й съдържание, клаузата на чл.22 ал.2 от договора е нищожна,поради противоречие с добрите нрави, тъй като възприема подход, който не е адекватен на принципа за справедливост /каквото и да било неизпълнение,включително незначителното, ще дава правото на възложителя да получи неустойка, дължима и при пълно неизпълнение/ и излиза извън присъщите й функции, като не държи сметка за засегнатия интерес на кредитора и поставя изпълнителя в по-неблагоприятно положение. При този извод съдът е заключил,че възраженията на ответника за некачествено изпълнение биха могли да породят единствено право за намаляване на възнаграждението, но тъй като възложителят не е направил материално-правно възражение по чл.265 ал.1 предл.3 ЗЗД, а отбив от възнаграждението съдът не може да извърши служебно, въззивната инстанция не дължи произнасяне дали е налице действително некачествено изпълнение и каква е стойността на некачествено изпълнените СМР, които да бъдат прихванати от стойността на дължимото възнаграждение. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато на сочените в изложението на касатора основания. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в приложението към касационната жалба един или повече процесуалноправни или материалноправни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Лишени от правен характер са въпросите, свързани с правилността на обжалваното решение, с възприемането на фактическата обстановка от страна на въззивния съд и с обсъждането на събраните по делото доказателства. Процесуално-правните въпроси следва да касаят такова процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд, което пряко да е довело до постановения по делото резултат. От първите пет въпроса, поставени във връзка с приложимостта на клаузата за неустойка за забава на чл.22 ал.1 от договора между страните, кореспондиращ с извода на съда, че кредиторът е изпаднал в забава с непредоставяне на необходимото съдействие /заменяйки в хода на изпълнение на договора едни СМР с други/, независимо, че е упражнявал правото си за допълнително възлагане, предвидено в чл.3 от договора, е само третият от въпросите. Останалите четири не са намерили разрешение в решаващите мотиви на въззивната инстанция, която не е квалифицирала поведението на ответника-кредитор като отказ да бъде дадено съдействие, каквото ищецът е трябвало да поиска, доколкото фактически твърдения в този смисъл няма по делото, а са били наведени доводи за действия на възложителя, препятстващи изпълнението в срок. Освен това изрично съдът е посочил,че към момента на последната замяна на СМР /дни преди изтичането на крайния срок/, обуславяща възникването на забавата на кредитора, ищецът все още не е бил изпаднал в забава, поради което последният от въпросите е поставен и некоректно. Третият от въпросите,приет от настоящия състав за обуславящ, се свързва от касатора с допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, но нито едно от сочените от него съдебни решения на касационната инстанция не съдържа разрешения, които да са в противоречие с посочения извод на въззивния състав. Първото от двете решения – по т.д.№569/12г. на ВКС ІІ т.о. касае първия от въпросите, който обаче не е релевантен за изхода на делото, тъй като въззивният съд не се е произнасял по него. Същото важи и по отношение на второто решение – по гр.д.№114/89г. на ІІ г.о., което дава отговор на последния – петият от въпросите. Следващите четири въпроса – от 6 до 9 включително, са поставени в контекста на възприетата от съда нищожност на клаузата за компенсаторна неустойка по чл.22 ал.2 от договора, поради противоречието й с добрите нрави, поради което се явяват обуславящи крайния изход на делото. По отношение на тях не е налице соченият допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно разясненията в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, разрешаването на въпросите от касационната инстанция би било от значение за точното прилагане на закона – когато то би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване,а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви. Касаторът не сочи конкретна правна норма, нуждаеща се от тълкуване по причините и с целите, посочени в тълкувателното решение, нито се позовава на несъвършенство на закона, налагащо отстраняването му чрез създаване на съдебна практика по въпросите. От друга страна отговор на първите два въпроса 6 и 7 Върховен касационен съд е дал с постановеното от него задължително ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС, чиито принципни разрешения въззивният състав е съобразил и приложил. Във връзка с останалите два въпроса константно и безпротиворечиво в практиката си ВКС приема, че задължителните постановки на тълкувателното решение се прилагат към всички договори, включително търговските договори за СМР, какъвто разглежданият в исковото производство договор е. Десетият от формулираните от касатора въпроси е от процесуално-правен характер и, доколкото касае задълженията на въззивния съд при разрешаването на делото,като инстанция по същество, е принципно обуславящ крайния изход на делото, но не може да бъде направен извод, че при постановяване на решението си въззивният съд е действал в отклонение както от цитираната от касатора практика на ВКС, така и от друга, служебно известна на настоящия състав релевантна такава, според която при произнасянето си въззивният съд действа като инстанция по същество и следва да обсъди и анализира всички относими към предмета на спора и допустимо събрани в производството доказателства, както и да се произнесе по всички релевантни доводи и възражения на страните. Неизпълнението на това задължение при поставен съответен процесуален въпрос, е основание да се допусне проверка по същество от касационната инстанция, но само доколкото това неизпълнение е довело като пряка последица до постановения от съда правен резултат. В случая касаторът свързва въпроса с оплакванията си за липса на обсъждане и анализ от страна на въззивния съд на доказателства, доводи и възражения на страната, касаещи твърдените от него обстоятелства – наличие на забава и на некачествено изпълнение. Въззивната инстанция е обсъдила относимите към изложените твърдения за забавата доказателства, от които е намерила за установено,че със замените на СМР, извършени едностранно от възложителя непосредствено преди изтичането на срока за изпълнение, последният е изпаднал в кредиторова забава, поради което ищецът се е освободил от последиците на неизпълнението си след 27.02.2020г. /респ. релевираните във връзка с негова забава след тази дата документи и доводи не биха могли да обосноват изводи за възникване на отговорността му/. Вярно е,че въззивната инстанция не е подлагала на анализ и кредитиране ангажираните по делото доказателства за некачествено изпълнение на част от извършените от ищеца СМР, но това не е неин процесуален пропуск, който е довел до обжалвания резултат, а е обосновано с тяхната ирелевантност, предвид преюдициално формирания извод за нищожност на клаузата за компенсаторна неустойка, който изключва необходимостта от установяване налице ли е некачествено изпълнение, щом липсва договорно основание за начисляването й при констатирано такова. Допълнително безпредметното обсъждане на доказателствата /респ. на възраженията и доводите/ за некачествено изпълнение съдът е обосновал и с липсата на направено от страна на ответника по делото материално-правно възражение за намаляване на възнаграждението по чл.265 ал.1 предл.3 ЗЗД. Останалите въпроси – от 11 до 13 включително са от фактически характер, а не от правно естество, каквото е изискването на закона, съгласно задължителното тълкуване в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поради това не може да им бъде признато качеството на общо основание за достъп до касация. Не е налице и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване, визирано в чл.280 ал.2 предл.3 ГПК/. Съгласно възприетата от Върховен касационен съд практика, за да е очевидно неправилно, решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. Наведените от касатора в обосноваване на това основание за достъп твърдения по същество представляват повторение на оплакванията за неправилно приложение на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила, които са основания по чл.281 ГПК за касиране на решението,но не и за обосноваване на благоприятен за касатора изход на делото от настоящата първа фаза на касационното производство. Изложеното мотивира настоящия състав на Върховен касационен съд да постанови определение, с което да откаже допускането на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. При този изход на делото, на основание чл. 78 ал. 3 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 5000 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховен касационен съд Търговска колегия в състав на Второ отделение