Определение № 2761 от 02.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 353/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 518 от 10.10.2024 г. по в. гр. д. № 505/2024 г. на Великотърновски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 49 от 15.03.2024 г. по гр. д. № 198/2023 г. на Свищовски районен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на земеделски производител С. К. М. сумата от 20 572 лв. с ДДС – главница по фактура №[ЕГН]/31.05.2022 г. по договор № 94-Д600/06.07.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба – 13.12.2022 г. до окончателното й изплащане и сумата от 908, 60 лв., представляваща мораторна лихва за периода 08.07.2022 г. - 12.12.2022 г. Решението на въззивния съд е влязло в сила като необжалвано в частта, с която главният и акцесорният иск са отхвърлени съответно за разликата над 20 572 лв. до 21 372 лв. и за разликата над 908,60 лв. до 937, 99 лв. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът излага доводи, че въззивният съд неправилно е квалифицирал предявения иск по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, тъй като спорното материално право се извежда от договор за продажба на родово определени вещи, а не от договор за изработка. Сочи, че в случая ищецът не е твърдял, че е изпълнил надлежно обвързващия страните договор, като това не било установено по делото /ищецът да е доставил уговорените по договора цветя под формата на разсад/. Касаторът поддържа, че на ищеца като производител е известно, че цветята по договора се засаждат от второто десетдневие на май до края на този месец, и той се е отклонил от задълженията си по договора като прави опит за доставка на цветята на 31.05.2022 г. В касационната жалба се прави позоваване на клаузата на чл. 14, ал. 2, т. 1 от договора на страните, според която изпълнителят има право да получи дължимото по представена фактура заплащане за действително извършени доставки и на обстоятелството, че в случая ищецът не е извършил дължимата доставка. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 ГПК. Касаторът поставя следните въпроси: 1. „Дължи ли се заплащане на изпълнителя възнаграждение в пълен обем за недоставена стока - родово определени вещи?; 2. „Може ли съдът да задължава страните да изпълнят нищожно споразумение?“; 3. „Допустимо ли е съдът да постановява необосновано разместване на блага в гражданския оборот със свое решение при липса на престация?“; 4. „Следва ли изпълнителят по доставка на разсад на цветя да е добросъвестен и да предупреди възложителя за биологично необходимия срок за засаждане на цветята за тяхното правилно развитие и да предупреди възложителя за по-ранен срок на доставка?“; 5. „Кога възниква връзката между чл. 266, ал. 1 и чл. 79, ал. 1 ЗЗД - поръчващият трябва ли да е приел работата, за да изпадне в забава поради неизпълнение, ако няма други договорки между възложител и изпълнител?“; 6. „Когато поръчващия поръчва на производител доставка на произвеждана от него стока по занятие, налице ли е договор за поръчка по Раздел VIII от Особената част на ЗЗД или е налице договор за продажба по Раздел I от Особената част на ЗЗД, респ. търговска продажба по Част III, Глава XXII от Търговския закон?“; 7. „Кога изпълнителят по договор за поръчка ще се освободи от задължението си да предаде изработеното или ще е изпълнил надлежно задължението си за предаване при липса на съдействие от страна на поръчващият?“; 8. „Когато взаимната насрещна воля на страните по един договор е за доставка на стоки, а не изработка, допустимо ли с решаващият съд да дава правна квалификация на договора за изработка?“; 9. „Земеделският производител по занятие по отношение на своето производство приема поръчки за доставка или за изработка?“; 10. „Представлява ли изработка земеделието? Природата ли е производител или земеделският стопанин? Земеделецът преработва ли семената, когато ги засажда с цел добив на растенията израснали от тях?“ Поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, като цитира практика по тълкуването и приложението на чл. 266, ал. 1 ЗЗД, без да я свързва с някой от формулираните в изложението въпроси. Счита, че въведените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по касация земеделски производител С. М. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение, респ. – че решението е правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд e приел, че предмет на сключения от страните договор е „доставка на разсад за цветя, храсти, широколистни и иглолистни дървесни видове през 2021/2022 година“ по обособена позиция № 1 „Доставка на разсад за цветя“, в съответствие с техническата спецификация, част от документацията за участие в обществена поръчка и с техническото и ценовото предложение на изпълнителя, представляващи приложения към договора. В решението е установено, че: срокът на договора е 12 месеца или до изчерпване на стойността му, а срокът за доставка - 15 календарни дни от получаване на заявка; посоченият адрес за доставка е складова база на ОП „Чистота - С.“; в договора е установен срок за заплащане на доставени цветя - до 30 календарни дни след представяне на оригинална фактура и приемно-предавателен протокол. Решаващият състав на окръжния съд е посочил, че според признанията на страните и събраните по делото писмени доказателства по договора е реализирана една доставка по устна заявка и същата е заплатена. Приел е, че в деня на тази доставка – на 17.11.2021 г., на електронен адрес на изпълнителя е получена нова заявка, като подателят е електронен адрес [електронна поща], съвпадащ с посочения в процедурата по провеждане на обществената поръчка, като са заявени летни цветя, посочени по видове и брой; в допълнително писмо от същия адрес на 01.12.2021 г. е уточнена дата на доставката – след 24 май 2022 г. Съдът е констатирал, че е налице заявка за цвете – циния дребноцветна, което не фигурира в спецификацията към договора. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства съдът е установил, че ищецът е изготвил заявения разсад и с електронно писмо от 25.05.2022 г., което е изпратил на адреса за обществени поръчки и на общия електронен адрес на [община], е поискал да бъде уговорен точния ден и час на доставка, като е приложил предходната кореспонденция. Приел е, че с второ писмо /поради неполучен отговор от общината/, доставено на 26.05.2022 г., ищецът е заявил, че ще достави цветята на 31.05.2022 г. Въззивният съд е посочил, че с писмо от 26.05.2022 г. до С. М. кметът на [община] е заявил на съконтрахента си, че не е упълномощавал трето лице да представлява общината при изпълнение на договора и на основание чл. 301 ТЗ се е противопоставил на извършената заявка на цветя от лице, което не е надлежен представител на общината. Установил е, че според посоченото писмо общината не може да приеме изпълнение, тъй като няма надлежна заявка, алтернативно - изпълнението е забавено и се явява безполезно, поради което на основание чл. 87 ЗЗД общината разваля договора без да дава срок за изпълнение. В атакуваното решение е прието, че ищецът е доставил цветята на посочения в договора адрес на 31.05.2022 г. с оглед посоченото в заявката на общината, че доставката следва да се извърши след 24.05.2022 г., но доставката не е приета – не са се явили служители на общината, които да приемат разсада за цветя; на 06.06.2022 г. с електронно писмо ищецът е изпратил на ответника фактура за сумата от 21 372 лв. с ДДС, като е предложил доставката да бъде извършена – на 09.06.2022г., като крайна дата, в която цветята биха могли да бъдат засадени. Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение с източник договор за изработка от 30.06.2021 г. със срок от една година, по отношение на който на основание чл. 120 ЗОП за всички неуредени въпроси във връзка със сключването, изпълнението и прекратяването на договора се прилагат разпоредбите на ТЗ и ЗЗД. Решаващият състав е извършил преценка, че обсъдената заявка на цветя е валидно волеизявление на възложителя, като се е позовал на предвидената в договор /чл. 18/ възможност за комуникация между страните чрез електронна поща и на Закона електронния документ и електронните удостоверителни услуги. Формирал е извод, че заявката е изпълнена в съответствие с посочения в нея период за доставка /след 24.05.2025 г./ и цветята са доставени на уговорения адрес съобразно естеството на престацията, а именно разсад, който има кратък живот преди присаждане. Въззивният съд е посочил, че възложителят изрично писмено е отказал да приеме изпълнението, както и фактически не е приел доставените цветя, въпреки многократните уведомления и предложена втора дата за доставка. Намерил е, че като не е изпълнил задължението си по чл. 264, ал. 1 ЗЗД да приеме извършеното съгласно договора, а именно всички цветя без доставената извън заявката „цинерария“, рискът е преминал върху възложителя и доколкото не се установява да е направил възражения за неточно/некачествено изпълнение, той следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 20 572 лв., представляваща стойността на цветята, които е отказал да приеме /с изключение на цветето „цинерария“, което не е заявено/. В решението е направено заключение, че изявлението на ответника за разваляне на договора не е породило действие поради пълното и точно изпълнение от страна на ищеца. С оглед доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение, оплакванията, че съдът неправилно е квалифицирал спорното материално право, тъй като същото се извежда от договор за продажба, а не от договор за изработка и дължимата служебна проверка в стадия по селекция на касационните жалби, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за достъп до касация – вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г., IV г. о., решение № 124 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г., решение № 131 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1120/2010 г., II г. о., решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г., III г. о., решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г., I т. о. и цитираните в него решения на ВКС, решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г., I т. о., решение № 163 от 24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г., II т. о. и др./, се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, а правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. В практиката на ВКС е направено ясно разграничение между недопустимост и неправилност на решението с оглед дадена правна квалификация. Утвърдено е разбирането, че правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, т. е. когато съдът се е произнесъл извън предмета на спора и обхвата на търсената защита. Дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. В случая липсват твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявените искове, както и за десезиране на съда. Не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса, доколкото съдът се е съобразил с искането на ищеца и с фактите и обстоятелствата, които са въведени с исковата молба, а именно за сключен между страните договор за обществена поръчка с предмет „доставка на разсад за цветя през 2021/2022 година“, за изпълнение на задълженията на ищеца по договора и за неоправдан отказ на ответника да приеме доставения му разсад. Доводите на касатора, че страните по делото са сключили договор за продажба, съответно предявеният главен иск погрешно е квалифициран по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД нямат отношение към допустимостта на произнасянето на съда. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да се допусне по въпроса по т. 1 от инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за достъп до касация, тъй като не съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не отразява особеностите на конкретния случай, като при формулирането му не се държи сметка за изложеното от въззивния съд, че в случая възложителят изрично писмено е отказал да приеме изпълнението на ищеца, както и фактически не е приел доставения по процесната доставка на ответника разсад за цветя, който има кратък живот преди присаждане, въпреки многократните уведомления и предложената втора дата за заявка, поради което рискът е преминал върху кредитора – възложител по обвързващия страните договор. Макар и въззивният акт да не съдържа подробни мотиви във връзка с посочения извод, съдът е отчел последицата от забавата на кредитора по чл. 96, ал. 1 ЗЗД, а именно преминаване на риска върху кредитора, когато той неоправдано не е приел предложената му съобразно договора престация. В този смисъл заключението на съда, че ответникът възложител дължи заплащането на стойността на неприетия от ответника /кредитор/ разсад е основано на забавата на кредитора и на една от нейните последици – преминаването на риска върху кредитора, което не намира отражение в първия въпрос на касатора. Въпросите по т. 5 и т. 7, въпреки неяснотата при формулирането им, могат да бъдат свързани с решаващите аргументи на въззивния съд за забава на кредитора и за преминаването на риска върху кредитора като последица от забавата му. Поради това посочените въпроси покриват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. По тези въпроси не са обосновани обаче въведените допълнителни основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението на касатора липсва позоваване на акт на ВКС, относим към приложението на нормите на чл. 95 – чл. 98 ЗЗД, на който произнасянето на въззивния съд да противоречи. Не може да се приеме за обосновано и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая касаторът не релевира такива доводи, като в изложението му липсват твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. От друга страна посочените предпоставки не са налице, тъй като разпоредбите на чл. 95 ЗЗД, уреждаща предпоставките за забава на кредитора, и на чл. 96 ЗЗД относно последиците на забавата на кредитора са ясни и липсват данни при прилагането им да се достига до противоречиви разрешения. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по въпросите по т. 2, т. 3 и т. 4 от изложението на касатора. Въпросът по т. 2 не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, доколкото по делото не е въвеждано възражение за нищожност на процесния договор и въззивният съд не е констатирал служебно невалидността на сделката. Питането по т. 3 се явява пряк израз на оспорване на правилността на заключението на съда, че ответната община следва да заплати стойността на доставените и неоправдано неприети от нея цветя, заявени по процесния договор. Поради това същото е относимо към общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/, които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване и се контролират с решението по съществото на спора по чл. 290, ал. 1 ГПК. В този смисъл са задължителните разяснения в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и въпросът по т. 4 „Следва ли изпълнителят по доставка на разсад на цветя да е добросъвестен и да предупреди възложителя за биологично необходимия срок за засаждане на цветята за тяхното правилно развитие и да предупреди възложителя за по-ранен срок на доставка?“, тъй като такъв въпрос не е обсъждан в атакуваното решение. Въпросите по т. 6, 8 и 9 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като нямат характера на въпроси по тълкуване и приложение на относима към спора на страните материална или процесуална норма, а налагат преценка на доказателствата по делото и по конкретно на съдържанието на договора, от който ищецът извежда правото си. Като фактологично обусловени отговорите на поставените въпроси са свързани с преценка правилността на изводите в обжалваното решение относно вида на сключения между страните договор и правната квалификация на предявения главен иск, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и се извършва едва след допускането на касационното обжалване при разглеждане на касационната жалба /290, ал. 1 ГПК/. Не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и въпросите по т. 10 от изложението на касатора, които отново са свързани с тезата на касатора, че договорът, от който се извежда спорното материално право, не е договора за изработка, а договор за продажба, съответно с оспорване правилността на въззивния акт. Извън това въпросите са абстрактно формулирани и нямат характера на правни въпроси. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на атакуваното решение на Великотърновски окръжен съд в обжалваната част. С оглед резултата по делото и на основания чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 2300 лв., чието договаряне и извършване се установява от договор за правна защита и съдействие от 17.12.2024 г. и платежно нареждане от 05.01.2025 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение