Определение № 481 от 26.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 454/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Р. И. Й. чрез адвокат Я. Х. обжалва определение № 2910 от 17.11.2022 г. по ч.гр.д. № 2384/22 г. на САС, 15 състав, с което е потвърдено определение на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото, поради липса на правен интерес и липса на посочени от ищеца основания за нищожност на извършена публична продан.

Излага съображения за недопустимост на обжалваното определение, поради липса на участие на необходим и задължителен другар. Необходимо било участието на „Инвестбанк“ АД като необходим и задължителен другар. Следвало съдът да обезсили определението, като постановено без участие на надлежна страна.

Освен това е посочено, че определение е неправилно, тъй като било неправилно тълкуван чл. 646, ал.1, т. 1 и т. 3 от ТЗ. Съдът не бил направил разграничение между хипотезите на тези норми.

Доколкото ВКС приел в тълкувателната си практика, че при индивидуално принудително изпълнение е налице процесуален способ за изпълнение, който протича по определен законов ред и цели изпълнение на задължение против волята на длъжника, то представлявало основание, включено в хипотезата на чл. 646, ал. 1, т.1 от ТЗ.

Оспорва изводите на въззивния съд, че възбраната от 2017 г. ползвала само „Инвестбанк“ АД, като вписването в имотен регистър след откриване на производство по несъстоятелност нямало никакво отражение върху изводите за противопоставимост и следвало да се гледа вписването в ТР, като постановено в нарушение на чл.113 ЗС. Счита, че от значение e поредността на вписванията в имотния регистър.

Уставът на дружеството – ищец не съдържал описание на апорта на процесните имоти, не бил вписан в Служба по вписвания, съгласно изискването на чл. 73, ал. 5 от ТЗ. Поради това и при преценка противопоставимостта на вещни права върху недвижими имоти, значение имало вписването в Службата по вписванията, а не в Търговския регистър. Общият запор и възбрана действали от постановяване на Решение от 31.07.2019 г. за обявяване на втория ответник в несъстоятелност. Възбраната от 25.10.2017 г. и последващото застъпване с последиците на обявяване в несъстоятелност на „Инженерконсулт“ ООД от 31.07.2019 г, създавали непротивопоставимост на предприетите способи на принудително изпълнение, като законът бил дал примат на универсалното принудително изпълнение. Индивидуалното принудително изпълнение спира по право на 31.07.2019 г., за имущество, върху което тегне непротивопоставимост на разпореждания, като се застъпва предвидения в закона общ запрет за разпореждане, с цялото или част от имуществото на несъстоятелното дружество.

Счита, че по силата на нормата на чл. 7, ал. 1 ТЗ, вписаното в ТР обстоятелство се смята, че е станало известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването, но това касае само обстоятелствата по чл. 4 от ТЗ и не е свързано с ефекта на противопоставимост относно правото на собственост върху апортната вноска, имаща за предмет недвижим имот. Поради липсата на вписване на апортна вноска, по отношение на кредиторите на несъстоятелността не следва да се счита, че собствеността е напуснала масата на несъстоятелността и поради това вещните права принадлежали на несъстоятелния длъжник. Моли да се обезсили, евентуално да се отмени като неправилно определението на Софийски апелативен съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК излага основания за допускане касационно обжалване – недопустимост на определението и очевидна неправилност, така както е дефинирана в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Посочват се следните правни въпроси:

1. Възлагането от частен съдебен изпълнител на имот, след обявяване на длъжника в несъстоятелност, за който имот се твърди, че попада изцяло или отчасти в масата на несъстоятелността, представлява ли изпълнително действие, което може да бъде атакувано с иск на кредитор на несъстоятелността по чл. 646 от ТЗ. По отношение на този правен въпрос обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. По аргумент на чл. 646, ал. 8 от ТЗ действията на индивидуално принудително изпълнение чрез ЧСИ попадали в обхвата на защита на чл. 646 от ТЗ.

2. Противопоставимо ли е на кредитор на несъстоятелността, постановление за възлагане на недвижим имот, издадено след решението за обявяване на длъжника в несъстоятелност и при действие на общ запор и възбрана, произтичащи от това решение, ако предметът на постановлението за възлагане е имот или част от имот, попадащ в масата на несъстоятелността? Налице било основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ТЗ, като въпросът бил решен в противоречие относно правилата на противопоставимост на права върху един и същи имот и действие на чл. 638 от ТЗ. Твърди отклонение от трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 219 /5.12.2016 г., гр.д. № 2215/16 г. ВКС, I ГО и решение № 55 от 20.05.2021 г. по гр.д. № 3415/20 по описа на ВКС II ГО.

3. По какъв ред може да бъде атакувано възлагане на недвижим имот от частен съдебен изпълнител, което е осъществено след постановяване на решение за обявяване на несъстоятелност на длъжника и при отказано продължение на изпълнителни действия по реда на чл. 638, ал. 3 от ТЗ. Твърди наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ТЗ.

Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да потвърди определението, с което е върната, на основание чл. 130 от ГПК, исковата молба на Р. И. Й. срещу Ш. бен З. и „Инженерконсулт“ ООД за прогласяване нищожност на Постановление за възлагане от 14.07.2020 г. по изп.д. 908/17 г., ЧСИ М. Ц., с район на действие СГС, в полза на купувача на публична продан Ш. Б. З., с което е прехвърлена собствеността на недвижим имот, представляващ апартамент 1.2, вх. В, жилищна сграда блок, находящ се в [населено място], жилищна група Южен парк, бл. 52 вх. В, ет. 3, ап. 2, като увреждащо масата на несъстоятелността и евентуален иск с правно основание чл. 496, ал. 3 от ГПК за прогласяване нищожност на посоченото Постановление за възлагане на недвижими имот, въззивният съд е приел, че вярната правна квалификация на предявения иск била по-близка до чл. 646, ал. 1 т. 1 от ТЗ, а не както бил приел първоинстанционният съд, чл. 646, ал.1, т. 3 от ТЗ, тъй като имотът бил продаден за изпълнение на задължение на несъстоятелния длъжник. Двете предвидени в закона хипотези били регламентирани като действия на длъжника. Подчертано е от въззивния съд, че актът, Постановление за възлагане на недвижим имот, бил на съдия-изпълнител и това действие не било включено в хипотезата на чл. 646 от ТЗ, поради това искът бил недопустим.

Приел е, че с оглед твърдените и установени от съда факти, дори да бъде прогласена нищожността на Постановлението на съдия-изпълнител, то решението по този иск, ще рефлектира върху правната сфера на „Инженерконсулт 2015“ ЕООД, а не върху правната сфера на „Инженерконсулт“ ЕООД. Взети са предвид твърдените от ищеца факти, че е започнало индивидуално принудително изпълнение срещу „Инженерконсулт“ ЕООД през 2017 г. Прието е също така, че на 31.07.2019 г. за това дружество е открито производство по несъстоятелност и всички заварени изпълнителни производства се считат за спрени, както и че не е разрешено продължаването на индивидуалното принудително изпълнение, на основание чл. 638, ал. 3 от ТЗ от съда по несъстоятелността. Прието е, че е извършена публична продан на недвижим имот, издадено е Постановление за възлагане на недвижимия имот след откриване на производството по несъстоятелност на 14.07.2020 г. и собствеността е прехвърлена. Но по отношение на собствеността върху недвижимия имот е прието, че не е принадлежала на длъжника в несъстоятелност „Интерконсулт“ ЕООД, а на „Инженерконсулт 2015“ ЕООД, прехвърлена чрез апорт, извършен през 2013 г. и вписан в имотния регистър с вх. № 55 677/23.08.2018 г., акт 131/18 г. том 126. Прието е, че има наложена възбрана върху имота в полза на „Инвестбанк“ АД на 17.11.2017 г. От тези факти е направен извод, че имотът (описан в исковата молба), към момента на публичната продан – издаване на Постановлението за възлагане на недвижим имот, по отношение на което е предявен иска, не е принадлежал на длъжника, за който е открито производство по несъстоятелност, „Инженерконсулт“ ЕООД, а е принадлежал на „Интерконсулт 2015“ ЕООД. Възбраната била наложена на 17.11.2017 г. и ползвала само лицето, в чиято полза била вписана „Инвестбанк“ АД. Прието е, че е извършена публична продан на имота и е издадено Постановление за възлагане на недвижим имот на сочения ответник Ш. Б. Зеви. Направено е заключение, че предявеният иск не може да постигне целените правни последици, след уважаването на този иск, имотът да се върне в масата по несъстоятелността, от която да се удовлетворят кредиторите, включително ищецът. Имотът преди атакуваната публична продан е принадлежал на трето лице. Това е обусловило извод, че искът е недопустим и за ищеца не могат да настъпят правни последици.

За да се потвърди и прекратяването на производството по евентуалния иск, е прието, че липсват посочени основания за недействителност съгласно чл. 496, ал. 3 от ГПК - невнасяне на цената на имота или до участие в наддаването да е допуснато лице, което съгласно чл. 490 от ГПК да няма такова право.

Допускането на касационно обжалване на определенията се извършва при условията, предвидени в чл. 274, ал. 3, т. 1 вр. чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания, които могат да обусловят извод за нищожност на обжалваното определение или неговата недопустимост. При определяне на иска като недопустим, поради липса на правен интерес, не подлежи на изследване обстоятелството относно задължителното участие на ответник в процеса.

По отношение на соченото основание - очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание. Съгласно трайната практика на ВКС по приложението на цитираната норма, това основание следва да е установимо само от мотивите на обжалвания акт, без да се извършва същинска проверка за неговата правилност. В случая не може да се установи грубо нарушение на правилата на формалната логика, както и приложението на несъществуващи правни норми или правни норми, в противоположен на действителния им смисъл. Също така не се установява допускането на съществени процесуални нарушения.

По отношение на формулирания първи правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че така поставения правен въпрос не е обуславящ изхода на спора, поради което не е обосновано общо основание съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че Постановлението за възлагане на недвижим имот, след извършване на публична продан, чиято недействителност се иска да бъде прогласена, е относно недвижим имот, който не е част от масата на несъстоятелността, предвид прехвърлянето му чрез апорт през 2013 г. на друго дружество и вписване на апорта в службата по вписванията през 2018 г. преди откриване на производство по несъстоятелност за длъжника на 31.07.2019 г. Въззивният съд е отчел вписването в Службата по вписвания на апорта през 2018 г., преди откриване на производство по несъстоятелност, като е преценил, че вписванията в Службата по вписвания, имат значение относно противопоставимостта на вписаните основания и защита правата на лицата, които са вписали акта по-рано, но е приел, че собствеността е преминала с извършване на апорта, така както е възприето, с оглед официалното удостоверяване в Търговския регистър, за извършен през 2013 г. Изрично е подчертано, че вписаната възбрана на недвижим имот от „Инвестбанк“ АД, ползва единствено този кредитор, но не и всички кредитори на длъжника. Основание за допускане касационно обжалване представлява посочен от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора. Въззивният съд е посочил, че не може Постановление за възлагане на недвижим имот, издадено на основание чл. 496, ал. 1 от ГПК, да представлява действие или сделка, по отношение, на която да са налице някои от предвидените в чл. 646 и чл. 647 от ТЗ основания за отмяна, като увреждащи масата на несъстоятелността. За да обуслови крайния извод за недопустимост на иска, поради липса на правен интерес, е приел, че недвижимият имот, предмет на посочената публична продан, не принадлежи на длъжника „Интерконсулт“ ЕООД към момента на извършването на проданта. Направен е извод, че обявяването на недействителност на Постановлението за възлагане на недвижимия имот, не би рефлектирало върху връщане на имота в патримониума на длъжника. Определено е, че към момента на проданта, имотът е на „Интерконсулт 2015“ ЕООД. Кредиторите на несъстоятелността, сред които е и ищецът, не биха могли да се удовлетворят за вземанията си от стойността на имот, който е в патримониума на лице, различно от длъжника. С оглед посоченото, посоченият правен въпрос макар и разгледан в мотивите на въззивния съд, не може сам по себе си да обуслови промяна на крайния изход на спора, поради това не може да обоснови основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че и с така поставения правен въпрос, касаторът не е обосновал наличието на общата предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1 от ГПК. Касаторът излага в посочения правен въпрос своята теза, че имотът е собственост на длъжника, за когото е открито производство по несъстоятелност, без да отчита изложените от самия него, в качеството му на ищец твърдения в исковата молба, че недвижимият имот, по отношение на който е проведено индивидуално принудително изпълнение, не принадлежи на длъжника по силата на извършен апорт и е била учредена от длъжника преди апортирането му ипотека, която е в полза на „Виктория банк“ АД, праводател на „Инвестбанк“ АД. Въззивният съд не е приел тезата на касатора, че имотът принадлежи на длъжника. Съдът е приел за установено, че имотът не принадлежи на длъжника и не би могъл да се върне в патримониума на длъжника (дори и да би се обявила за относително недействителна публичната продан), поради това, че с апорт е прехвърлена собствеността върху имота и принадлежейки на трето лице, не може да се счита за имот на длъжника, от чиято стойност да се получи удовлетворение. В посочения правен въпрос, касаторът изхожда от твърдението си, че имотът принадлежи на длъжника, поради това, че не следва да се зачита направения апорт. Съдът е приел, че апортът провежда действие и не може да не е противопоставим на всички трети лица от извършването му, с изключение на „Инвестбанк“ АД, ползаща се от вписана възбрана преди вписване на апорта в службата по вписванията. Въззивният съд е приел, че производството по несъстоятелност е открито след вписване на апорта през 2018 г. и е обобщил, че имотът към момента на извършване на публичната продан не е принадлежал на длъжника, а на трето лице. Това е обусловило извод, че липсва правен интерес от предявяване на посочения иск, поради това, че не могат да настъпят последици за ищеца, дори и да се обяви за недействително Постановлението за възлагане на недвижим имот. Поради това се налага извод, че не е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставения трети правен въпрос, същият не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въпросът е поставен теоретично и не изхожда от възприетите от въззивния съд, твърдени от самия касатор, в качеството му на ищец, факти. Съгласно задължителната практика по приложение на чл. 280, ал. 1 от ГПК, Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос, следва да е конкретен, разрешен от въззивния съд, не правен въпрос по принцип, като освен разрешаването му трябва да е и обуславящ изхода на спора. Поставеният правен въпрос е теоретичен и не съответства на мотивите на обжалвания акт, като такъв не представлява основание за допускане касационно обжалване съгласно изискването на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

Следва отново да се посочи, че принудителното изпълнение (за което се твърди, че следва да се счита спряно по силата на чл. 638, ал. 1 от ТЗ и при липса на разрешение за продължаването му от съда по несъстоятелността, на основание чл. 638, ал. 3 от ТЗ), макар и извършено след откриване на производство по несъстоятелност на длъжника, е извършено действително за дълг на длъжника, но е реализирана отговорността на ипотекарен гарант. Извършена е публична продан върху имот, за който се твърди, че е ипотекиран от длъжника, но след учредяване на ипотека е прехвърлена собствеността чрез апорт, в полза на трето лице-ипотекарен гарант, преди откриване на производството по несъстоятелност. Това принудително изпълнение върху недвижимия имот представлява изпълнение срещу ипотекарния гарант, който е различно от длъжника в открито производство по несъстоятелност лице. Поради това поставеният въпрос три не е обуславящ изхода на спора и не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Р България