Определение № 3417 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3678/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото М. Н. Е. срещу решение № 2863/01.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 2769/2023 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 14469/13.12.2022 г. по гр. дело № 13296/2022 г. на Софийския районен съд, жалбоподателката е осъдена да заплати на ищеца „Уникредит Булбанк“ АД, на основание чл. 203, ал. 2, пр. 1, във вр. с чл. 211 от КТ и с чл. 45 от ЗЗД, сумата 6 609.36 USD, представляваща обезщетение за умишлено причинена вреда на 23.09.2009 г. и на 18.11.2009 г. чрез извършване на банкови операции без нареждане и/или съгласие на титуляря на сметката, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.08.2012 г. до погасяване на вземането; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноски по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Мария Е., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните; 2) задължителна ли е присъдата на наказателния съд за гражданския съд; допустимо ли е гражданският съд да възприема в мотивите на решението си твърдения, които се намират в противоречие с правните изводи в присъдата на наказателния съд; 3) за да намери приложение разпоредбата на чл. 203, ал. 2 от КТ, следва ли да се установи от работодателя при пълно и главно доказване наличие на умисъл както при извършване на съответното деяние, така и по отношение на вредоносния резултат от това деяние; 4) каква е формата на вина (умисъл или непредпазливост) при извършване на парични преводи (тегления) от касиер, за които се твърди, че са извършени в нарушение на вътрешните правила на банката; 5) когато в мотивите на решението се достига до извода, че приложима е разпоредбата на чл. 203, ал. 2 от КТ поради наличие на умисъл у работника, длъжен ли е съдът да конкретизира формата на умисъл за конкретния случай – пряк или евентуален; и 6) когато в мотивите на решението се достига до извода, че е налице умишлено противоправно поведение, следва ли съдът да посочи кои конкретни норми са нарушени. По отношение на първите три правни въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първия въпрос – в противоречие с решение № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на IV-то гр. отд., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на IV-то гр. отд. и т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 19.12.2013 г. на ОСГТК; втория въпрос – в противоречие с решение № 115/11.11.2014 г. по търг. д. № 1542/2013 г. на II-ро търг. отд. и третия въпрос – в противоречие с решение № 870/24.02.2011 г. по гр. д. № 137/2010 г. на IV-то гр. отд. По отношение на останалите три правни въпроса жалбоподателката сочи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Насрещната страна „Уникредит Булбанк“ АД в отговора си на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че с влязла в сила присъда от 25.04.2018 г. на СРС, потвърдена с окончателно решение от 30.2019 г. на СГС, жалбоподателката-ответница е призната за виновна за това, че през периода 12.05.2010 г. - 21.05.2010 г., в условията на продължавано престъпление и в качеството `и на длъжностно лице „специалист обслужване на клиенти“ при банката-ищец, е присвоила чужди пари, като за улесняването на това престъпление е извършила и други такива – използвала е неистински документи – 3 бр. нареждания/разписки (различни от процесните по настоящото дело), като лично е съставила две от тях – престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК. С присъдата жалбоподателката е оправдана за това, на процесните по настоящото дело дати 23.09.2009 г. и 18.11.2009 г. да е присвоила процесната сумата 6 609.36 USD. В мотивите към присъдата е прието за доказано, че подсъдимата (жалбоподателката-ответница), като касиер, е оторизирала преводите на каса, без съгласието на титуляря Б. П., починал в хода на наказателния процес. Недоказано е останало преведените суми да са взети от подсъдимата, т.е. да е извършила акт на незаконно юридическо или фактическо разпореждане и да е осъществила обективния признак от състава на длъжностно присвояване, за което е било повдигнато обвинението.

При така установеното, въззивният съд е изложил съображения, че съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Съдът е приел още, че задължителната сила на присъдата не е пречка за независимо реализиране на гражданската отговорност по чл. 203, ал. 2 от КТ – за увреждащите работодателя действия на работника или служителя, като имуществената отговорност по чл. 203, ал. 2 от КТ може да се търси, дори и в случаите, когато работникът или служителят бъде оправдан в наказателното производство поради това, че деянието не представлява престъпление, но са налице една от останалите две хипотези за възникването `и – вреда, причинена умишлено, или причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, в които случаи отговорността се определя от гражданския закон. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал и че чл. 203, ал. 3 от КТ изрично регламентира възможността, имуществената отговорност на работника или служителя да се прилага независимо от дисциплинарната, административнонаказателната и наказателната отговорност за същото деяние.

По-натам в мотивите си въззивният съд е установил, че по силата на трудов договор от 30.01.2009 г. и допълнително споразумение от 04.01.2010 г. жалбоподателката-ответница е заемала при банката-ищец длъжността „специалист обслужване клиенти“, регион „Банкиране на дребно“, звено „Клиентски операции“. Въз основа на съдебно-счетоводната експертиза по делото, СГС е приел за установено и че ответницата е извършила операциите по теглене на сумите от откритата в банката сметка за срочен влог на Б. П., възлизащи общо на процесните 6 609.36 USD, на процесните дати 23.09.2009 г. и 18.11.2009 г., като в регистъра на потребителите на системата „flex cube“ потребителското име „ВТ035435“ e генерирано именно за ответницата на същите дати. Съдът е изтъкнал и че по делото не са представени доказателства, в дните на преводите, титулярят Б. П. да се явявал лично пред ответницата, в качеството `и на счетоводител/касиер, подписала нарежданията. Съдът е установил и че нарежданията и за двете банкови операции са оформени като подадени и подписани персонално (лично) от титуляря, а не от негов пълномощник, както и че положените подписи върху нарежданията не принадлежат на титуляря, като подписът върху нареждането от 18.11.2009 г. е положен от В. В. – също според мотивите към присъдата. Въззивният съд е приел за установено още, че подписите в двете нареждания не съвпадат както помежду си, така също със спесимена от месец ноември 2006 г., представен пред банката, и в пълномощното от 25.10.2006 г. с нотариално заверен подпис на титуляря.

При така установените обстоятелства СГС е приел, че след като нарежданията са подадени като изходящи и подписани лично от титуляря на сметката Б. П., а не от негово име – чрез пълномощника В. В. или друго овластено лице, то без значение за спора са обстоятелствата, доколко В., въз основа на пълномощното от 25.10.2006 г., е разполагала с представителна власт. Въззивният съд е достигнал до извода, че релевантно по делото е това, че при обслужване на двата превода ответницата не е извършвала задължителната проверка за самоличност спрямо приносителя на нарежданията, като изиска съответен персонифициращ личен документ, каквото основно трудово задължение и е вменено с длъжностната характеристика и се потвърждава от свидетелските показания, т.е. – извършила е банковите операции без съгласие на титуляря. СГС е приел и че това е умишлено противоправно поведение на ответницата, свързано с обективирано в действителността съзнателно и волево нарушение на трудовите и задължения по повод извършване на възложената `и работа, и се намира в пряка причинна връзка с вредоносния резултат за работодателя. Относно последния въззивният съд е приел и че причинената имуществена вреда е съразмерима с процесната сума 6 609.36 USD, която изцяло е възстановена от банката-ищец на титуляря, съобразно установеното със съдебно-счетоводната експертиза. В заключение съдът е намерил, че искът по чл. 203, ал. 2 от КТ за ангажиране на пълна имуществена отговорност е основателен в предявения размер.

При така приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, по наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Съгласно константната практика на ВКС, правните изводи на въззивния съд, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те следва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезиса на приложимите материалноправни норми (чл. 235, ал. 2 от ГПК). За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Това разрешение на първия поставен от жалбоподателката процесуалноправен въпрос е възприето в изрично цитираното в изложението `и решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, като в същия смисъл са и останалите посочени от нея решения на ВКС, както и разясненията в мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013 от 19.12.2013 г. на ОСГТК. Настоящият съдебен състав намира, че видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното решение, въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС, а се е съобразил с нея. В тази връзка следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните му оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС (т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Също неоснователно жалбоподателката поддържа, че вторият поставен от нея процесуалноправен въпрос бил разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираното в изложението `и решение № 115/11.11.2014 г. по търг. д. № 1542/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, в което е прието, че влязлата в сила присъда е задължителна съгласно чл. 300 от ГПК за гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последиците от деянието, относно това дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен, като задължителната сила на присъдата се разпростира досежно всички признаци на престъпния състав и досежно правната квалификация на деянието. В мотивите към обжалваното въззивно решение СГС е възприел същото разрешение, като и сам се е позовал на приетото за установено от наказателния съд с влязлата в сила присъда. Съображенията и изводът на въззивния съд, че задължителната сила на присъдата не е пречка за независимо реализиране на пълната имуществена отговорност (по гражданския закон – чл. 45 от ЗЗД) на работника или служителя при умишлено причинена вреда на работодателя, когато не е извършено престъпление – съгласно чл. 203, ал. 2, пр. 1 и ал. 3 от КТ, не са в противоречие с това разрешение на въпроса, а напротив – също са в съответствие с трайно установената практика на ВКС – решение № 116/15.05.2013 г. по гр. д. № 745/2012 г. на ІV-то гр. отд., решение № 9/31.01.2018 г. по гр. д. № 1504/2017 г. на ІV-то гр. отд., решение № 8/01.02.2018 г. по гр. д. № 1111/2017 г. на ІV-то гр. отд., решение № 224/04.04.2024 г. по гр. д. № 924/2023 г. на ІV-то гр. отд. и др.

Също съгласно константната практика на ВКС (посоченото от жалбоподателката решение № 870/24.02.2011 г. по гр. д. № 137/2010 г. на IV-то гр. отд., както и решение № 8/01.02.2018 г. по гр. д. № 1111/2017 г. на ІV-то гр. отд., решение № 224/04.04.2024 г. по гр. д. № 924/2023 г. на ІV-то гр. отд. и др.), в тежест на работодателя-ищец е при условията на пълно главно доказване да установи наличието на елементите, включени във фактическия състав на чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ, а именно – наличие на трудово правоотношение с ответника към момента на причиняване на вредите, деяние, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и че ответникът я е причинил умишлено. В случая, като е приел за установени по делото тези материалноправни предпоставки за реализиране отговорността по чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ на жалбоподателката-ответница, въззивният съд не е разрешил и третия поставен от нея процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, на която тя се позовава. Освен това пред въззивната инстанция не е имало процесуалноправен спор относно това, че тежестта за доказване на тези материалноправни предпоставки е за ищеца-работодател. В тази връзка отново следва да се посочи, че в изложението към касационната жалба, както и относно предходните два процесуалноправни въпроса, жалбоподателката не обосновава противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а изразява несъгласие с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, като преповтаря касационните си оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В цитираната по-горе практика на ВКС – решение № 9/31.01.2018 г. по гр. д. № 1504/2017 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 224/04.04.2024 г. по гр. д. № 924/2023 г. на ІV-то гр. отд., са дадени и разяснения относно установяването на формата на вината – дали е налице умисъл в неговите две разновидности (пряк или евентуален) или се касае до непредпазливост (съзнавана или несъзнавана), се определя от обективните обстоятелства във всеки конкретен случай. От така дадените разяснения в практиката на ВКС следва, че на четвъртия правен въпрос, формулиран от страна на жалбоподателката (каква е формата на вина – умисъл или непредпазливост, при извършване на парични преводи/тегления от касиер, за които се твърди, че са извършени в нарушение на вътрешните правила на банката), не може да бъде еднозначен и общозначим отговор, който да е приложим при всички случаи, попадащи в постановката на въпроса, тъй като формата на вината се определя от конкретните обективни обстоятелства, установени по делото във всеки отделен случай (така например в решение № 224/04.04.2024 г. по гр. д. № 924/2023 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС – при подобни обстоятелства, като визираните в постановката на въпроса, също е прието наличието на умисъл, както това е прието и в обжалваното въззивно решение по настоящото дело). По така изложените съображения, четвъртият правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и по последните два правни въпроса в изложението на жалбоподателката. В съдебната практика никога не е имало съмнения и колебания, че конкретната проявна форма на умисъла – пряк или евентуален, е без значение за реализирането на имуществената отговорност по чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ – достатъчно е вредата да е причинена умишлено, т.е. – съзнателно, като е ирелевантно дали ответникът е целял (искал е) да я причини или само е допускал настъпването `и (арг. от чл. 11, ал. 2 от НК, от която дефинитивна наказателноправна разпоредба изхожда и цитираната по-горе практика на ВКС). В съдебната практика няма съмнения и че препращайки към „гражданския закон“, разпоредбата на чл. 203, ал. 2 от КТ препраща към деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД, при която противоправността на поведението на делинквента не се свързва задължително с нарушаването на конкретна правна норма – достатъчно е да е нарушено общото правило „не вреди другиму“, като в хипотезите по чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ е достатъчно ответникът-работник/служител съзнателно да е нарушил вменени му служебни (трудови) отговорности и задължения, с което свое противоправно поведение да е причинил имуществена вреда на работодателя си, както това е прието и в обжалваното въззивно решение, и в част от посочените по-горе решения на ВКС. Освен това, пред въззивния съд последните два правни въпроса не са поставяни изрично, поради което той не е давал изрично разрешение на тези въпроси – каква е конкретната проявна форма на умисъла в случая – пряк или евентуален, и дали с противоправното си поведение ответницата е нарушила конкретна правна норма, респ. – тези въпроси не осъществяват и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ответница дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, а именно – сумата 1 800 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение