Определение № 307 от 06.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 723/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. С. Т., Я. С. Т., Н. С. К., Ц. С. Т., С. Д. Т., В. В. Т., А. А. Н., Е. А. Д., С. М. Т., А. А. Т. и Г. И. Т. срещу решение от 09.01.2009 г. по гр.д.№ 3186 от 2006 г. на Софийския градски съд, II-Г състав, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 4449 от 19.06.2012 г. по същото дело, с което е отменено решение от 30.06.2006 г. по гр.д.№ 6439 от 1999 г. на Софийския районен съд, 40 състав и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от Е. С. Т., Я. С. Т., Н. С. К., Ц. С. Т., С. Д. Т., В. В. Т., А. А. Н., Е. А. Д., С. М. Т., А. А. Т. и Г. И. Т. срещу Г. Д. К., Н. К. З.-Х., Ц. С. К., Е. С. Д., Д. С. Г., М. А. К. и К. Ц. Г. установителен иск за собственост на УПИ III-..., кв.6 по плана на [населено място], м.”Панорамен път-Специални нужди-Б. път” с площ от 1 415 кв.м. при граници: имоти с пл.№ ..., ...,....,..., ... и ....

В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди се противоречие на решението със следните решения на ВКС: решение № 3035 от 27.01.2006 г. по гр.д.№ 2253 от 2004 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 614 от 05.06.2003 г. по гр.д.№ 508 от 2002 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 3789 от 17.02.1997 г. по гр.д.№ 4147 от 1995 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 320 от 15.03.1995 г. по адм.д. № 595 от 1994 г. на ВС, Трето отделение, Тълкувателно решение № 2 от 30.12.1994 г. по гр.д.№ 2 от 1994 г. на ОСГК на ВС, решение № 762 от 1992 г. по гр.д.№ 835 от 1992 г. на ВС, Трето г.о., решение № 1805 от 1995 г. по гр.д.№ 2384 от 1993 г. на ВС, Четвърто г.о. по въпроса: активно легитимирано ли е трето лице, противопоставящо на ищеца претендирани права върху имота преди неговото одържавяване, да прави възражение за материална незаконосъобразност на административния акт за отмяна на отчуждаването.

Освен това се твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е произнасянето на ВКС по следните правни въпроси: 1. Допустимо ли е с едно съдебно решение да се достигне до забранен от основния принцип на правото резултат на неоснователно обогатяване на държавата за сметка на ищците, 2. Необходимо ли е доказателствата по делото да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, 3. Допустимо ли е съдът да приеме материална незаконосъобразност или нищожност на един влязъл в сила стабилен административен акт и да признае права на държавата в случай, че областният управител не е използвал правомощието си по чл.32 от З. с оглед приетото в ТР № 2 от 1994 г. на ОСГК на ВС и в случай, че държавата чрез своите органи по закона е приела, че са налице предпоставките за възстановяване на собствеността, 4. Дали когато гражданският съд се произнася по валидността и материалната законосъобразност на административен акт е длъжен да мотивира своя извод- нищожност или материална незаконосъобразност е приел, 5. Допустимо ли е граждански съд да се позове на практика на административен съд, 6. Как се определя понятието мероприятие с оглед преценката дали същото е осъществено или не, 7. Каква е правната логика при отчужден застроен имот при последващо разширяване на сградата да е допустима отмяна на отчуждаването за незасегнатата от строителството част от имота, а в случай на отчужден незастроен имот да не е допустима частична отмяна на отчуждаването, 8. При възстановяване на собственост с нарочен акт на компетентен според реституционния закон орган и при очевидна липса на спор относно настъпили реституционен ефект между държавата и възстановените собственици може ли съдът да отрече този реституционен ефект по възражение на трето лице, което не се легитимира с права върху имота.

В писмен отговор от 03.08.2009 г. ответниците М. А. К. и Г. Д. К. оспорват жалбата.

Останалите ответници Н. К. З.-Х., Ц. С. К., Е. С. Д., Д. С. Г. и К. Ц. Г. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за отхвърляне на предявения от касаторите установителен иск за собственост, въззивният съд е приел, че те не са собственици на процесния имот, тъй като заповедта за отмяна на отчуждаването на имота била материално незаконосъобразна /с нея е постановена отмяна на отчуждаване на имот, върху който било осъществено мероприятие, в нарушение на чл.2 от Закона за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС/ и като такава нямала реституционен ефект. Фактически съдът е приел за основателно направеното от ответниците възражение за незаконосъобразност на административния акт за отмяната на отчуждаването.

С оглед на тези изводи на съда съществен за решаване на делото е поставения от касаторите правен въпрос дали е допустимо гражданският съд да осъществява инцидентен съдебен контрол за материална незаконосъобразност на административен акт по възражение на трето лице- неучаствало в административното производство. По този въпрос обаче няма противоречие със закона /чл.17, ал.2, изр.2 от ГПК/ и с постановената към настоящия момент задължителна практика на ВКС /т.4 от Тълкувателни решения № 6 от 2006 г. по гр.д.№ 6 от 2005 г. и № 5 от 2013 г. по т.гр.д.№ 5 от 2011 г. на ОСГК на ВКС/.

Не е налице противоречие между обжалваното решение и посочените от касаторите решения на ВКС:

1. В решение № 3035 от 27.01.2006 г. по гр.д.№ 2253 от 2004 г. на ВКС, Четвърто г.о. е прието, че легитимирано да възрази срещу валидността или материалната незаконосъобразност на акта за отмяна на отчуждаването е само лице, което претендира самостоятелни права върху имота, но спрямо държавата отмяната на отчуждаването не може да бъде предмет на косвен съдебен контрол. Няма противоречие с обжалваното решение на СГС, в което съдът е упражнил косвен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт не спрямо държавата, а по възражение на ответниците, които са трети лица, претендиращи самостоятелни права върху имота.

2. В решение № 614 от 05.06.2003 г. по гр.д.№ 508 от 2002 г. на ВКС, Четвърто г.о. е прието, че решението на административния съд за възстановяване на собствеността върху отчужден по благоустройствените закони имот е задължително за гражданския съд, а неучаствалото в административното производство лице може да оспори това решение само с молба за отмяна, ако то има сила по отношение на него. Няма противоречие на обжалваното решение и с това решение на ВКС, тъй като по настоящото дело няма решение на административен съд за отмяна на отчуждаването /а само заповед на Областния управител за такава отмяна/ и тъй като ответниците не са лица, спрямо които решението на административния съд се ползва със сила на пресъдено нещо.

3. В решение № 3789 от 17.02.1997 г. по гр.д.№ 4147 от 1995 г. на ВКС, Четвърто г.о. е прието, че третите лица не могат по общия исков ред да оспорват решението на кмета за възстановяване на собствеността, когато съществува самостоятелен ред за това- чл.32 от З., поради което предявяването на отрицателен установителен иск за собственост върху реституиран по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС имот е недопустимо. Това решение не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по разгледания в него въпрос има нова законодателна уредба /чл.17, ал.2 от ГПК от 2008 г./ и нова задължителна практика на ВКС /ТР № 6 от 2006 г. и ТР № 5 от 2013 г. на ОСГК на ВКС/, на която обжалваното решение напълно съответства.

4. В решение № 320 от 15.03.1995 г. по адм.д. № 595 от 1994 г. на ВС, Трето отделение е прието, че по реда на чл.2 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС подлежат на възстановяване отчуждени имоти, които не са засегнати пряко от извършеното строително мероприятие. Това решение е неотносимо към настоящия случай, при който отчужденият имот е засегнат, макар и частично от извършеното строителство.

5. В Тълкувателно решение № 2 от 30.12.1994 г. по гр.д.№ 2 от 1994 г. на ОСГК на ВС е прието, че третите лица, които не са страни в административното производство по постановяване на заповедта за отмяна на отчуждаването, не са страни в това административно производство и нямат право да искат отмяна на тази заповед по реда на чл.32 от З.. Това не противоречи приетото в обжалваното решение, което е в съответствие с настоящата правна уредба в чл.17, ал.2, изр.2 от ГПК, съгласно която неучаствалите в административното производство лица имат право в гражданското производство да възразяват срещу материалната незаконосъобразност на административния акт за реституция.

6. В решение № 762 от 1992 г. по гр.д.№ 835 от 1992 г. на ВС, Трето г.о. и решение № 1805 от 1995 г. по гр.д.№ 2384 от 1993 г. на ВС, Четвърто г.о. е прието при какви условия и по какъв процесуален ред могат да бъдат отменяни или изменяни влезлите в сила административни актове. В тези решения обаче не е разгледан и няма произнасяне по относимия към настоящото дело въпрос допустим ли е инцидентен съдебен контрол върху валидността и материалната законосъобразност на административни актове по възражение на лице, което не е било страна в това административно производство.

Поради това липсва основанието на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Налице е обаче основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по седмия посочен от касаторите правен въпрос, който доуточнен от съда е: подлежи ли на отмяна на основание чл.2 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС отчуждаването на незастроената част от отчужден незастроен имот, който е бил частично застроен след отчуждаването. По този конкретен въпрос няма съдебна практика, а е налице неяснота в правната уредба, което поражда необходимостта от тълкуване.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение