Определение № 2829 от 03.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4120/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №12925/17 .0 7.2024г. на „ПЛАМС - 2001" ЕООД, ЕИК[ЕИК], представлявано от П. Н., чрез адв. В. Д., срещу решение №541/18.06.2024г. по в. гр. д. №558/2024г. на Окръжен съд Бургас, с което първоинстанционното решение е обезсилено поради липсата на правен интерес. Според касатора решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост с установените по делото факти и обстоятелства - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди, че ответникът не е възразил срещу недопустимостта на иска; признава извършеното от ищеца мероприятие, както и незаконосъобразността на административното производство по възстановяването на процесния имот, като е изразил становище за възможно разделяне на възстановения имот, като в един от така разделените имоти да попадне сградата и изградената към нея инфраструктура, собственост на ищеца. Касаторът излага, че ответникът е въвел възражения за недопустимост на иска едва с въззивната си жалба, каквото възражение е направено и от третото лице - помагач на ищеца- Министърът на земеделието, храните и горите едва с въззивната жалба. С оглед задължението на съда да следи за наличието на правен интерес във всеки момент, въззивният съд е следвало да предупреди ищеца и да му даде указания да изложи твърдения и ангажира доказателства, обосноваващи правния му интерес, и като не го е направил, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение на чл. 273, вр. чл. 140, ал. 1 от ГПК, състоящо се в процесуалния пропуск да постанови определение по преюдициалния въпрос за недопустимостта на иска. Касторът счита, че с произнасянето си за допустимостта на иска едва с обжалваното решение, въззивният съд е нарушил принципа за равнопоставеност на страните и в този смисъл е нарушил и материалния закон, доколкото не се е съобразил с относима практика на ВКС - ТР №8/2013 г. по т. д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, и Решение №136 от 27.10.2023г. по гр. д. №3893/2022г. на ВКС и с Решение №18 от 28.01.2019г. по гр. дело №978/2018г. Излага също, че в подадения отговор на въззивните жалби по повод на оплакването за недопустимостта на иска, се е позовал на правната му възможност да придобие процесния имот по реда на чл. 44, ал. 3 от общия Закон за държавната собственост, доколкото такава не е предвидена в специалния Закон за горите, което изобщо не е било коментирано от въззивния съд в решението. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и това по чл.280, ал.2, пр.3-то ГПК, а именно очевидна неправилност, тъй като въззивният съд изобщо не е обсъдил доводите му в отговора на въззивните жалби досежно възможността му да закупи процесния имот по реда на чл. 44, ал. 3 от общия Закон за държавната собственост доколкото в специалния Закон за горите не е предвиден ред за закупуване поземлен имот от горския фонд, върху който има постройки на трети лица. Счита, че непроизнасянето и необсъждането във въззивното решение по всички, своевременно заявени възражения и доводи на въззиваемата страна, когато е приет за основателен един от доводите на въззивника за неправилност на първоинстанционното решение и спорът се разглежда по същество от въззивния съд, е съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и е основание за неговата отмяна, в който смисъл се позовава на решение №136 от 27.10.2023г. по гр. дело №3893/2022г. Касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване за проверка по въпроса възможно ли е собственик на законно построена сграда върху земя от държавния горски фонд да я закупи по привилегирования ред на чл. 44, ал. 3 от Закона за държавната собственост и обвързана ли е държавата да му продаде тази земя, който въпрос твърди, че не е бил разгледан от въззивния съд, въпреки направеното искане от въззиваемия в отговора, и който въпрос според касатора е от съществено значение за крайния изход на спора. Касаторът счита, че като не е разгледал посочената законова възможност, както и установеното от приетата по делото СТЕ пълно застрояване на процесния ПИ със сгради и обслужваща ги инфраструктура, собственост на ищеца - касатор, въззивният съд е постановил обжалваното решение в противоречие с ТР №1/2010 г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в частност в разрез с императивната разпоредба на чл.5 от ГПК, задължаваща го да разгледа и реши делото според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви - според общия им разум, а при липса на закон да основе решението си на основните начала на правото, обичая и морала. Като не е взел предвид обстоятелството, че постройките и съоръженията, изградени в процесния имот са законни, въззивният съд е постановил решението си и в противоречие с ТР №8/2013г. по т. д. №8/2012г. на ОСГТК на ВКС, като не е съобразил, че това мотивира наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск. Твърди, че правният му интерес се обуславя и от обстоятелството, че за него не е без значение кой е собственик на поземления имот, върху който са построени сградите и съоръженията му, тъй като законът задължава държавата да му продаде имота, но не и третите лица, който извод произтича от разпоредбите на чл.63 - чл.67 от Закона за собствеността. Формулирани са следните въпроси: 1.Задължен ли е въззивният съд да разгледа и да се произнесе по всички изразени доводи и направени възражения от страните както в подадената въззивна жалба, така и в отговора й? Касаторът поставя този въпрос във връзка с твърдението си, че въззивният съд въобще не е обсъдил наведения в отговора на въззивната жалба довод за възможността той да закупи процесния имот по реда на чл. 44, ал. 3 от ЗДС, който обуславя правния му интерес от иска, и което процесуално бездействие на съда е в противоречие с решение №136 от 27.10.2023 г. по гр. д. №3893/2022г. на ВКС. 2.Служебният контрол по чл. 269 от ГПК за допустимостта на първоинстанционното решение включва ли задължението на въззивния съд да разгледа всички установени по делото факти и всички приложими законови хипотези /правни възможности/, които обуславят потестативното право на иск и съставляват положителни процесуални предпоставки за завеждането му или съдът е обвързан само с очертания в исковата молба правен интерес, който в случая е правото да закупи поземления имот - частна държавна собственост преимуществено? - Този въпрос според касатора е решен от въззивния съд в противоречие с цитираните ТР на ВКС. 3.Когато очертания от ищеца в исковата молба правен интерес от завеждането на иска е свързан с възможността да придобие процесния имот на правно основание, посочено в конкретна законова разпоредба и съдът установи, че такова правно основание не съществува, задължен ли е съдът да предупреди и даде възможност на ищеца да се позове на друга законова норма и/или на друг факт или фактическо състояние, с които да обуслови правния си интерес преди да прекрати производството по делото? - Този въпрос касаторът твърди, че е решен в противоречие с решение №18 от 28.01.2019г. по гр. д. №978/2018г. на ВКС. 4.Обвързана ли е държавата от разпоредбата на чл. 44, ал. 3 от ЗДС във всички случай на установено законно строителство от трето лице в имот - частна държавна собственост да го продаде на собственика на сградата и има ли значение предназначението-на територията по смисъла на чл. 8 от Закона за устройство на територията, в която попада имота, за продажбата му? Този въпрос се поставя на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК при изложени твърди за липсата на формирана съдебна практика и за значението му за развитието на правото. Държавата чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството оспорва касационната жалба, като излага, че липсват основания за допускане до касационно обжалване. Счита, че не е налице очевидна неправилност на решението, нито при постановяването му въззивният съд е разреши поставените правни въпроси в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Ответникът – Сливенска Митрополия, чрез писмения си отговор изразява становище за липсата на основания за допускане до касационен контрол. Счита, че решението не е очевидно неправилно доколкото въззивният съд, след като е анализирал всички възможности на касатора да придобие имота на твърдяното от него основание – собственост на сгради, ги е намерил за неприложими. Излага, че липсват и основанията по чл. 280, ал1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като не се установява разрешенията на въззивния съд да са в противоречие с посочената от касатора практика. Чрез депозирания писмен отговор, ответникът – министърът на земеделието и горите чрез гл. юрисконсулт А. също оспорва касационната жалба. Счита, че липсва сочените от касатора основания. Твърди, че касаторът няма правен интерес, доколкото не се установява започване на процедурите в сроковете по пар. 123 ПЗР на ЗИД на ЗГ. До настоящия момент има единствено издадено предварително съгласуване за изключване, чийто срок обаче е изтекъл. Излага, че така формулираните въпроси не отговарят на изискванията по чл. 280 ГПК, поради което не обуславят допускането до касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. При произнасяне по допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по отрицателен установителен иск, предявен от “Пламс - 2001“ ЕООД против С. митрополия на БПЦ. Ищецът твърди, че през 2006г. придобил от „Войнтех“ ЕООД – в ликвидация, собствеността върху сграда „Школа за подготовка на водолази“ с идентификатор [№] по КККР на [населено място],[жк], лесопарк „Р.“, заедно с прилежащите и извършени в ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място] съоръжения. Излага, че държавната земя с площ от около 20дка, върху която е построена школата, била предоставена за изпълнение на това мероприятие със Заповед №720/04.08.1987г. на Председателя на Асоциация „Горско стопанство и горска промишленост“, като предаването на земята на Организацията за съдействие на отбраната – ЦС, [населено място] е станало по реда на чл.94 НДИ. Според ищеца при изпълнени мероприятия и към настоящия момент, теренът няма характеристики на гора, а представлява прилежаща площ към сградата – „Централна школа за подготовка на водолази“, на което основание той е инициирал процедура по изключване на гори и земи от ДГФ, за да я закупи. Въпреки реализираното мероприятие, с поредица от решения на ОС „З“ - [населено място], процесният терен бил възстановен по реда на ЗВСГЗГФ на Сливенска Митрополия на БПЦ. Ищецът счита решението за неправилно и незаконосъобразно, като се позовава на чл.4, ал.1, т.1 ППЗВСГЗГФ, според която гори и земи от горския фонд не могат да бъдат възстановени на бившите им собственици в съществуващи или възстановими стари граници, когато са им предоставени за строителство, заедно с прилежащите към тях сервитутни зони и/или територии. Моли в производството по предявения иск, след като бъде упражнен инцидентен съдебен контрол, да се отрече правото на собственост на Сливенска Митрополия на БПЦ върху спорния терен, представляващ ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място],[жк], лесопарк „Р.“. Ответникът Сливенска Митрополия на БПЦ, с писмения си отговор, оспорва иска. Излага, че е допустим, признава извършването на мероприятие, както и незаконосъобразността на административното производство по възстановяване на имота в негова полза. Счита, че е възможно разделянето му на отделни поземлени имоти, като в един от тях да попадне сградата на Централна школа за подготовка на водолази, ведно с изградената инфраструктура. Българската държава, конституирана с определение №260650/04.09.2020г. по гр.д.№ 4064/2020г. на БРС по реда на чл.31, ал.2 ГПК, в качеството на трето лице-помагач на ищеца, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, изразява становище за недопустимост на иска. Позовава се на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013г. по т.д.№ 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, в контекста на изтекъл преклузивен срок по § 123 от ПЗР на Закон за горите /отм./ Счита, че правото на изкупуване подлежи на доказване от ищеца. Излага, че при извършена справка в КККР е установено, че процесният ПИ се намира в [населено място], м. „Ченгене скеле“ и е с трайно предназначение на територията – горска. Искането за упражняване на инцидентен съдебен контрол върху постановеното решение на ОС „З“ за възстановяване на спорния ПИ в полза на ответника счита за основателно. Позовавайки се на ТР №5/2011г. от 14.01.2013г. по т.д. №5/2011г. на ОСГТК излага, че възстановяването на процесния имот е резултат от множество успешно проведени от Сливенска митрополия на БПЦ съдебни производства, като Държавата е обвързана от съдебните решения, но не и от това на ОС „З“, която е административен орган, и чието решение подлежи на косвен съдебен контрол. С депозирания писмен отговор Министърът на ЗХГ оспорва иска. Оспорва предоставянето на процесния терен на МО, като заявява, че от самите заповеди за предоставяне на горски територии за „Школа за подготовка на водолази“ изрично е посочено, че предназначението на земята не се променя и съответно – при отпаднала необходимост тези земи се връщат под управлението на МЗХГ. Оспорва твърденията за статута на имота като „прилежащ терен“, като излага, че това следва да се докаже с подробен устройствен план, а такъв няма. Също се позовава на недопустимост на иска, поради липса на иниицирана процедура преди изтичането на преклузивен срок по § 123 от ПЗР на Закон за горите /отм./ Заявява, че дори и при започнала процедура по изключване на горите и земите от горския фонд по реда на § 5 ПЗР ЗГ, няма пречка Министърът на ЗХГ да се разпореди със същия имот, докато тече процедурата. Освен това сочи, че предварителното съгласуване за изключване на горите и земите от горския фонд е със срок от 1 година, който е изтекъл. Оспорва възможността за извършване на косвен съдебен контрол, а също и правилността на конституирането на Държавата, чрез Министъра на ЗХГ в качеството на трето лице-помагач на ищеца, понеже Държавата няма интерес дружеството-ищец да спечели делото. Преди да разгледа предявения иск по същество, Бургаският окръжен съд е изложил, че с оглед въведеното с двете въззивни жалби възражение за недопустимост на иска, и на осн. на чл.269, предл.І ГПК първо следва служебно да се произнесе по валидността и допустимостта на обжалваното решение. От фактическа страна е приел за установено, че със заповед №720 от 4 август 1987г., Председателят на Асоциация „Горско стопанство и горска промишленост“ е разрешил, на основание чл.9 от Закон за Горите /отм./ на Организация за съдействие на отбраната – Централен съвет, [населено място], да построи Централна школа за подготовка на водолази върху 20 дка залесена и незалесена площ в землището на [населено място], без площта да се изключва от държавния горски фонд и без право на ползване на дървесината. В заповедта изрично е посочено, че Организация за съдействие на отбраната – Централен съвет, [населено място] си запазва правото на собственост върху извършения от нея строеж, като е предвидено предаването и приемането на площта по установения ред да се извърши в срок от 6 месеца, след изтичането на който заповедта следва да се счита за невалидна. Видно от съставения протокол за приемане и предаване на площи от държавния горски фонд, съгласно заповед №720/4.VІІІ.1987г. на Председателя на Асоциация „Горско стопанство и горска промишленост“ на същата дата – 4.VІІІ.1987г., теренът е предаден на представител на Организация за съдействие на отбраната Предвид съдържанието на цитираната заповед на Председателя на Асоциация „Горско стопанство и горска промишленост“, въззивният съд е приел, че теренът не е изключен от държавния горски фонд и не е предоставен по реда на чл.89 Наредба за държавните имоти на МО, в подкрепа на който извод е възприел и съставеният АДС №11 599/13.05.1995г. на [община], в който на Управление „Предказармена подготовка на младежта“ – МО е актувана само сграда, но без терен, т.е. счел е, че не се обоснова твърдяното от ищеца предаване на процесната земя в полза на МО по реда на чл.94 НДИ /отм./. От приложените актове за държавна собственост на [община] също не се установява предаване на терен за стопанисване и управление, липсва и стар ген.план за отреждането му за мероприятие на МО, на което съответства и Заповед №РД 09-715/17.05.1999г. на Министерство на Земеделието, горите и аграрната реформа и №ОХ–355/14.05.1999г. на Министерство на отбраната за установяване на границите и площите на войсковите имоти, на които е предоставено право на ползване на територията на гори и земи от горския фонд. От АЧДС №918/05.05.1997г. на Областен управител Б., възвивният съд е приел, че школата за подготовка на водолази – учебен корпус, с изброени 4 бр. кабинети, 16 бр. спални помещения, 4 бр. складови помещения, 3 бр. канцеларии, кухненски блок с 2 столови, санитарно-битови помещения, кафе-сладкарница, лавка и др. са актувани на Регионален център за предказармена подготовка на младежта – Б., със забележка от 1999г., че съгласно заповед ОХ-47/22.01.1999г. на Министъра на отбраната имотът е включен в капитала на „Войнтех“ ЕООД, [населено място], но това касае само сградите. С договор, обективиран в н.а. №29, т.ІV, рег. №9553, д. №499/04.12.2006г. ищцовото дружество е закупило школата за подготовка на водолази, включваща изброените по-горе помещения, и описана като брегово съоръжение, построено през 1987г. в залесена територия. Въззивният съд е цитирал разпоредбата на § 123 от Закон за горите /отм./, обнародвана в ДВ бр.16 от 18.02.2003г., според която лице, построило сгради, постройки, мрежи и съоръжения в държавен горски фонд - частна държавна собственост, до влизането в сила на този закон или е придобило собственост върху такива, може да закупи застроената и нормативно определената прилежаща площ, като заявление за закупуване се подава до министъра на земеделието и горите в едногодишен срок от влизането в сила на този закон. Посочил е, че продължаване на срока не е предвидено, предвид което с изтичането му се погасява правото за закупуване, а по делото е безспорно, че ищецът е закупил школата за подготовка на водолази на 04.12.2006г., т.е. не е могъл да заяви желание за закупуване в едногодишния срок по §123. Въззивният съд е приел, че този извод не се променя и от приетия §5 от Закон за горите, обн. ДВ. бр.19 от 8.03.2011г., в сила от 9.04.2011г., според който заявленията за изключване на площи от горския фонд, за предоставяне право на ползване и сервитути върху гори и земи от държавния горски фонд, както и тези по § 123 ПЗРЗИДЗГ /обн. ДВ. бр.16 от 2003г./, подадени до влизането в сила на този закон, се разглеждат по досегашния ред, доколкото следва молбата за закупуване да е била подадена в преклузивния едногодишен срок по § 123, а по настоящото дело не се установява молба в този срок да е подавана и следователно дружеството не би могло успешно да закупи процесния терен. Във връзка с евентуалната възможност за изключване на терена от ДГФ по реда на чл.14б ЗГ /отм./, въззивният съд е посочил, че подобни действия са под въпрос, поради липса на ПУП и останалите изискуеми условия за изключване на земи от ДГФ за процесната територия. По изложените съображения въззивният съд е достигнал до извода, че отричане на правото на БПЦ на възстановяване на процесния имот в полза на ответника не би довело до възможност за „Пламс 2001“ ЕООД, [населено място] да го придобие, предвид което искът е лишен от правен интерес. Постановеното от БРС решение е било обезсилено, производството по делото – прекратено. При така изложените мотиви от въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че липсват сочените основания за допускане на касационно обжалване по следните съображения: Допускането на въззивното решение до касационно обжалване е предпоставено от разрешаването на правен въпрос - материалноправен или процесуалноправен, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. По първите три въпроса, в обобщен вид касаещи задължението на въззивния съд да прецени наличието на правен интерес от завеждането на отрицателния установителен иск, като обсъди всички аргументи на страните, включително във връзка с възможността процесният имот да бъде придобит на правно основание, посочено в конкретна законова разпоредба, не се констатира разрешението на въззивния съд да противоречи на тълкувателно решение №8 от 27.11.2013г. на ВКС по тълк. дело № 8/2012г. на ОСГТК, както и на посочените от касатора решение №136 от 27.10.2023г. по гр. д. №3893/2022г. на ВКС и решение №18 от 28.01.2019г. по гр. д. №978/2018г. на ВКС. Според разясненията, съдържащи се в посоченото ТР №8 от 27.11.2013г., при отрицателния установителен иск за собственост ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право. Именно в съответствие с тези разяснения е процедирал въззивният съд. Изпълнявайки задължението си по чл. 269 ГПК, съдът е осъществил контрол за допустимостта на иска съобразно доводите, изложени във въззивните жалби, и след като е преценил липсата на установен от ищеца правен интерес, е прекратил производство по предявения отрицателен установителен иск, и е обезсилил постановеното първоинстанционно решение. При осъществяването на тази своя дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доводите и възраженията на страните в контекста на спора, с който е бил сезиран. Не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с посочените от касатора решение №136 от 27.10.2023г. по гр. д. №3893/2022г. на ВКС и решение №18 от 28.01.2019г. по гр. д. №978/2018г. В тази връзка следва да се отбележи, че въззивният съд е развил мотивирани съображения за недопустимостта на предявения иск, като е изпълнил подробно е обсъдил релевантните за спора доводи и възражения на страните. Не може да бъде споделено твърдението на касатора, че равнопоставеността на страните в процеса е била нарушена, тъй като не му били дадени изрични указания да изложи твърдения и ангажира доказателства, обосноваващи правния му интерес. Както сам е посочил, в отговор си на въззивните жалби и предвид развитите в тях аргументи за липсата на правен интерес, касаторът е развил подробни съображения защитавайки тезата си за наличие на такъв, но същите не са били споделени от въззивния съд. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията му не могат да бъдат разгледани в настоящия етап от производството, което е само за преценка на наличието на основанията за допустимост на касационно обжалване. Изложените аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд не са предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респективно в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. По последния формулиран въпрос, касаещ тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 44, ал. 3 от Закона за държавната собственост, следва се посочи, че съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Той трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства докато в случая въпросът цели извършването на преценка на съответствието на изводите на въззивния съд с конкретната фактическа обстановка по делото, предвид което се налага изводът, че така формулиран въпросът не отговаря на общия селективен критерий. Независимо от изложеното, следва да се посочи, че въззивният съд е извърши преценката за наличието на правен интерес с оглед изложените от ищеца в исковата молба твърдения и факти. Разпоредбата на чл. 44, ал.3 от Закона за държавната собственост регламентира възможността за продажба на земя или съответни идеални части от земя - частна държавна, но същата не би могла да мотивира наличието на правен интерес за предявяването на отрицателния установител иск. Евентуалното уважаване на така предявения иск няма да има за пряка последици възникването на собственост в негова полза, а само хипотетичната възможност да закупи имота, което не може да обуслови наличието на правен интерес, тъй като преценката за извършване на подобна продажба е изцяло в правомощието на Държавата в лицето на съответните компетентни органи. Следва да се посочи, също, че в сега действащия Закон за горите е предвидена специална хипотеза за изкупуване на горски територии - частна държавна собственост, и на поземлени имоти, находящи се в горски територии. Предвид което по отношение на този въпрос не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице такъв порок като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Въззивният съд след като подробно е обсъдил всяка една от предвидените в закона възможности - § 123 от Закон за горите /отм./, §5 от Закон за горите, обн. ДВ. бр.19 от 8.03.2011г., и евентуалната възможност за изключване на терена от ДГФ по реда на чл.14б ЗГ /отм./, е посочил, че нито една от тях не мотивира наличието на правен интерес предвид липсата на заявления, подадени в преклузивния, установен в закона срок, обуславящи невъзможността дружеството да закупи процесния терен. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, ответникът по касационната жалба има право на разноски, които съдът с оглед представения договор за правна помощ и пълномощно, определя в размер на сумата от 4800 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за производството пред настоящата инстанция. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение