Определение № 1662 от 29.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 541/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „САУЛЕ“ ООД чрез процесуалния му пълномощник – адв. Ч., срещу въззивното решение № 435/29.11.2024г., постановено по в.т.д. № 376/2024г. на Апелативен съд - Пловдив, с което след отмяна на решение № 164 от 09.05.2024 г. по т.д. № 416/2023 г. на Окръжен съд - Стара Загора, е отхвърлен предявения от касатора против “ПИР - ИМПЕКС” ЕООД иск за заплащане на сумата от 77 783,10 лв., с ДДС, представляваща цена на продаден варовик фракция 10-60 мм. по фактура № 142/31.08.2022г., ведно със законната лихва върху сумата.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Поддържа, че въззивният съд необосновано е приел, че процесната фактура не доказва извършена доставка, след като същата е осчетоводена от ответника. Твърди, че съставеният на 01.09.2022г. протокол, с който по реда на чл. 126 ЗДДС е анулирано извършеното от ответника осчетоводяване на фактурата през август 2022г., доказва, че предходният месец фактурата е постъпила и е била осчетоводена. Счита, че неправилно въззивният съд е приел, че е недоказано по делото сключването на неформалния договор за продажба на варовик, като не е обсъдил всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, включително представената електронна кореспонденция между страните и гласните доказателства. Поддържа, че съгласно чл. 116, ал. 4 ЗДДС е недопустимо едностранно страна по облигационното правоотношение да сторнира фактури и това да има действие спрямо другата страна. Твърди, че съдът не е изследвал реалността на извършената доставка, като не е обсъдил представените отчети от електронна везна и товарителници, както и свидетелските показания. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на предявения от него иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?“, по който въпрос твърди, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС по решение № 17/23.07.2014г. по т.д. №811/2012г., 2 т.о., решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г.,2 т.о., решение №216/04.01.2011г. по т.д.№87/2010г.,2 т.о. и др.

2. „Приема ли се фактурата като доказателство за сключен договор за търговска продажба и установява ли задължението, ако отразява съществени елементи от съдържанието на сделката – вид на закупената стока, нейната цена, начина на плащане, имена на купувача и продавача, време и място, но не е подписана от страните?“, по който въпрос сочи, че е налице противоречие с решение № 92/07.09.2011г. по т.д. №478/2010г., 2 т.о. на ВКС, решение № 71/08.09.2014г. по т.д. №1598/2013г., 2т.о., решение №2011/2012г. по т.д. №1120/2010г. на 2 т.о., решение № 42/15.04.2010г. по т.д. №593/2009г., 2 т.о. и др.;

3. „Осчетоводяването на фактурата в счетоводството на ответника, сторнирана впоследствие едностранно от ответника, без да е съставян и подписван двустранен протокол между страните, доказва ли наличието на облигационно отношение между страните, свързано с договор за търговска продажба, получаването на стоката и признание на длъжника за задължението му и неговия размер?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 59/10.09.2010г. по т.д. № 511/2009г., 2 т.о. и опр. № 488/12.06.2024г. по т.д. № 4690/2013г., 1 т.о.;

4. „Представлява ли своевременно противопоставяне от страна на купувача едностранното сторниране на счетоводна операция след повече от два месеца от получаване и осчетоводяване на фактурата от негова страна?“, по който касаторът поддържа, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в опр. №705/11.11.2011г. по т.д. № 226/2011г., 1 т.о.

Ответникът по касационната жалба – „ПИР - ИМПЕКС“ ЕООД оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. С. Т., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 07.02.2025г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и при условията на евентуалност, оставянето му в сила. Претендира разноски – адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие от 23.01.2025г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че фактура № 142 от 31.08.2022 г., на която се позовава ищецът за твърдяното договорно правоотношение, не е двустранно подписана. Апелативният съд е счел, че по делото не са доказани осчетоводяването на фактурата в счетоводството на ответника и ползването на данъчен кредит по нея. Съдът е посочил, че фактура № 142/31.08.2022 г. първоначално е била осчетоводена в счетоводните регистри на “Пир - Импекс” ЕООД през месец август 2022г., но на 01.09.2022г. е съставен протокол за анулирането й с основание “неправилно издадена фактура”. Съдът е отчел, че процесната фактура е намерила отражение в месечна справка - декларация по ЗДДС за периода 01.08 - 31.08.2022г., с вх. №ДДС 2400-2613423 от 13.09.2022 г. в НАП, но след това е анулирана с протокол от 01.09.2022г., съдържащ констатацията за неправилно издадена фактура, намерил отражение в месечната справка - декларация по ЗДДС за периода 01.09.2022 г. - 30.09.2022 г. с вх. № ДДС 2400-2637417 от 11.11.2022 г. Въззивният съд е приел, че по този начин по реда на чл. 126 ЗДДС е извършено от ответника коригиране на грешно отразяване на фактурата в неговото счетоводство.

Въззивният съд е приел, че не е доказано наличието на неформален, сключен в устна форма, договор за търговска продажба на процесната стока. Посочил е, че твърденията на страната, че на проведена през месец юли 2022г. в офиса на “Строй комерс 2008” ЕООД в базата в [населено място] среща на управителите на “Пир-Импекс” ЕООД и “Сауле” ООД, както и представител на “Строй комерс 2008” ЕООД, било договорено “Сауле” ООД да достави на “Пир-импекс”ЕООД около 5000 - 5500 тона варовик фракция 10-60 мм. и те да му бъдат платени, не били надлежно установени, тъй като свидетелите М. и Д. не присъствали на уговорката и нямали преки впечатления, а свидетелят М. Й. не давал ясни показания за постигнатите договорки. С оглед горното е счел, че не се установява сключването на неформален договор за продажба на варовик, не е налице двустранно подписана и надлежно осчетоводена фактура, по която да е ползван данъчен кредит, поради което не се следва плащане по същата на ищеца. С тези мотиви е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил исковата претенция.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора процесуален въпрос за задълженията на въззивния съд е процесуален и съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд в случая е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е и доводите на страните по въззивната жалба и отговора. Съобразно разпределената доказателствена тежест, апелативният съд е отчел, че именно ищецът е този, който следва при пълно и главно доказване да установи твърдяното правоотношение по договор за доставка и извършването й, като е приел при цялостна преценка на всички доказателства, включително свидетелските показания и изслушаните експертизи, че не се установява сключването на неформален договор за продажба на варовик между двете дружества, за да е основателна претенцията за заплащане на цена на същия. Въззивният съд е обсъдил доводите по жалбата, а това, че направените от него фактически и правни изводи не съответстват на тезата на касатора, не може да аргументира извод за неизпълнение на процесуалните му задължения по чл. 235, ал.2 ГПК и чл. 236, ал.2 ГПК. Въззивният съд не е разглеждал обстоятелствата относно доставката на процесната фракция, но е посочил изрично, че предвид извода му за липса на доказателства за постигнато съгласие за сключване на договор за покупко-продажба между ищеца и ответното дружество, не следва да бъдат обсъждани доводите относно предаване/извозване на стоката. Апелативният съд не е допуснал нарушение на практиката на ВКС, тъй като е счел доказателствата за неотносими, а правилността на изводите му не могат да бъдат предмет на разглеждане в селекционната фаза на производството по чл. 288 ГПК.

Вторият и третият поставени от касатора въпроси, свързани с неподписаната фактура, нейното осчетоводяване и последващото й сторниране, макар да отговарят на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, не удовлетворяват допълнителните селективни основания, нито по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, нито на бланкетно соченото и необосновано основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Даденият от въззивния съд отговор на въпроса за доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги е изцяло в съответствие с многобройната и последователна практика на ВКС, включително посочена от касатора. Съобразно същата вписванията в счетоводните /търговските/ книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи, независимо от разпоредбите на чл. 182 ГПК, респективно чл. 55 ТЗ. Осчетоводяването на даден документ няма обвързваща съда доказателствена сила, а при оспорване подлежи на доказване и на преценка, с оглед всички обстоятелства по делото. Въззивният съд е процедирал съобразно константната практика на ВКС, като е приел, че само фактът, че първоначално фактурата е била осчетоводена, но впоследствие анулирана поради грешка, не може да обоснове извод за наличие на доказан сключен и надлежно изпълнен неформален договор за продажба между двете дружества. Съобразяването с горната практика изключва допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а наличието й - необоснованият надлежно критерий по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

Последният поставен от касатора въпрос - дали представлява своевременно противопоставяне от страна на купувача, едностранното сторниране на счетоводна операция повече от два месеца след получаване и осчетоводяване на фактурата, не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не отговаря нито на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, нито на допълнителните такива. За да удовлетвори общото основание за достъп до касация, правният въпрос следва да е от значение за правните изводи на съда, а не да се отнася до конкретно приетите факти и доказателства по делото. Невъзприемането на твърдението на касатора, че т. нар. противопоставяне е след повече от два месеца, при изложени мотиви от въззивния съд, че протоколът за анулиране на фактурата, издадена на 31.08.2022г., е от дата - 01.09.2022г., касае фактическите изводи на въззивния съд, които са свързани с обосноваността на решението, но не могат да бъдат обект на обсъждане в селективната фаза по допускане на касационно обжалване. Въпросът е свързан с правилността на въззивното решение и преценката от съда на доказателствата по делото, поради което не съставлява значим правен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд, и не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Не е обоснован и допълнителният критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на който се позовава касатора с доводи за противоречие на въззивното решение с посочения акт на ВКС - определение, постановено по реда на чл. 288 ГПК, с което не се дава отговор на правен въпрос по реда на чл. 290 ГПК, поради което не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, изр. последно ГПК.

Не е налице и соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но без да може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от ВКС само при допуснато касационно обжалване. Изложените от касатора доводи относно необосновност на фактическите констатации и изводи на съда представляват оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. Ответникът претендира и е представил доказателства за сторени разноски / договор за правна защита и платежно нареждане/, поради което следва да му се присъди заплатеното адвокатско възнаграждение, възлизащо на сумата от 2400 лв., с включен ДДС.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение