Определение № 125 от 24.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 92/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 68 от 29.05.2020г. по гр.д. № 110/2020г. на Сливенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 86 от 05.12.2019г. по гр.д. № 163/2019г. на Районен съд Котел в частта за отхвърляне на предявения от Г. А. П., А. А. И. и Х. А. Т. против А. Х. К. установителен иск за собственост на основание давностно владение върху поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община], с площ 3527 кв., заедно с построените в него: селскостопанска сграда на един етаж с площ 9 кв.м., заснета с идентификатор № ****, еднофамилна жилищна сграда на един етаж със застроена площ 55 кв.м., заснета с идентификатор № **** и селскостопанска сграда на един етаж със застроена плащ 35 кв.м, заснета с идентификатор № **** за разликата над 3/15 ид.ч. до пълния обем на правото на собственост. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта за уважаване на предявения от всеки от ищците установителен иск за собственост на 1/15 ид.ч. / общо за 3/15 ид.ч./ от гореописания имот. Жалбоподателите Г. А. П., А. А. И. и Х. А. Т. намират решението за неправилно. Изтъкват както допуснати процесуални нарушения, така и нарушения на материалния закон. Молят да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС по въпроса: длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения, твърдения и доводи на страните. Визира се и противоречие с Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК по въпроса да приложението на презумпцията на чл.69 ЗС в отношения между съсобственици когато съсобствеността не произтича от наследяване и за необходимостта от изясняване дали има съсобственост и съвладение или само един владелец на целия съсобствен имот. Ответницата А. Х. К. чрез процесуалния си представител застъпва становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по установителен иск за собственост на поземлен имот и намиращите се в него сгради на основание давност и наследство. Ищците са наследници на А. Х. Т., починал 2016г. Твърди се, че родителите му Е. Т. и Х. Т. са му оставили неформално в собственост спорния имот. От 1988г. баща им, а след смъртта му ищците, упражняват фактическа власт необезпокоявано - ползват и владеят имота, като от 1998г. наследодателят го е декларирал пред данъчните власти. Спорът за собствеността възникнал през 2019г. с ответницата - тяхна леля, когато разбрали, че тя се е снабдила с констативен нотариален акт по давност на 1/2 ид.ч. от имота. Ответницата поддържа, че е собственик на 1/2 от имота и че нито ищците, нито наследодателят им са владели целия имот. Според нея в имота е установено съвладение още преди 1988г. като тя и наследодателя на ищците са получили от родителите си владението; разпределили са ползването и спорове помежду им не е имало; наследодателят на ищците е живял в имота, но с нейно съгласие. По отношение на фактическата обстановка въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК към установеното в решението на първата инстанция. Наследници на Х. Х. Т. /Х. Х. Т./, починал 1988г., са петте му деца: А. Х. Т., А. Х. Т. / баща на ищците/, З. Х. Т., Ф. Х. К. и А. Х. К. - ответницата. Преди смъртта си Х. Т. изявил воля къщата да остане за ответницата; тя взела документите за къщата и след смъртта на баща си я заключила. По-късно, през 1989г. бащата на ищците А. поискал ключовете от сестра си и заживял в къщата с две от децата си, тъй като поради развод и делба със съпругата си нямало къде да живее. А. и семейството му обработвали двора, друга част от двора сеела ответницата и сина й. Две-три години преди А. да почине /2016г./ отношенията със сестра му се влошили и той гонил нея и сина й от имота. След смъртта му ответницата и сина й продължили да обработват двора, но ключовете от къщата се държат от ищците. Горните обстоятелства се установяват при преценката на многобройните свидетелски показания. Писмените доказателства сочат, че данък сгради за имота за 1999 и 2000г. е плащан от А. Т.. Въз основа на тези факти решаващият съд е приел, че след смъртта на общия наследодател ответницата е заключила имота, само тя е имала достъп до него, при което е започнала да упражнява фактическа власт върху целия имот за себе си с намерение да придобие собствеността от този момент. Тя е препятствала достъпа на останалите наследници и е установила владение както върху наследствената квота, така и върху наследствените квоти на братята и сестрите си. Това владение, започнало от смъртта на бащата през 1988г., е продължило по-малко от година, тъй като брат й А. се нанесъл и заживял в наследствения имот със съгласието на ответницата през 1989г. В този момент А. Т. е установил владение върху своята наследствена част, която е 1/5ид.ч., а на останалите 4/5ид.ч. е бил държател. За придобиване по давност на чуждите идеални части е необходимо съсобственикът, който не е техен владелец, да превърне с едностранни действия държането им във владение и тези действия да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане на владението на останалите съсобственици. Доказателства, че наследодателят на ищците е започнал да владее и останалите 4/5 ид.ч. за себе си, се съдържат в показанията на сина на ответницата, който сочи, че две - три години преди да умре, А. Т. започнал да го гони от имота и да иска целия имот за себе си. Завладяването на целия имот е било ясно манифестирано на ответницата, поради което правилно районният съд приел, че владението от този момент вече не е скрито. След смъртта на А. Т. тримата ищци са установили владение върху имота - оставили в имота да живее за известно време съжителката на баща им, след това пуснали квартиранти, а към момента имотът не е постоянно обитаем, но ищците са тези, които единствени имат достъп до къщата. И след 2016г. ответницата и синът щ продължили да ходят да сеят двора и да го косят, тъй като достъпът до двора не бил ограничен; заключена била само къщата. Така че, ответницата е упражнявала владение за себе си по отношение на идеалните части от имота, които считала за свои от 1988г. до 2013г. и е продължила след 2016г.; наследодателят на ищците е започнал да упражнява владение от 2013г. когато се е противопоставил на ответницата като е препятствал тя лично и чрез сина си да обработва земята. След смъртта му през 2016г. ищците не са доказали, че са продължили владението върху целия имот, освен върху къщата. Поради това наследодателят ищците не е могъл да придобие целия имот по давност, тъй като не го владял в продължение на десет години. Не е изтекъл срокът и по отношение на неговите наследници. Поради това е отхвърлена претенцията им по отношение собствеността на целия имот. При преценка на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива не са налице. Процесуалният въпрос: длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения, твърдения и доводи на страните, е обоснован с оплакване, че съдът не е обсъдил данъчното деклариране на имота и плащането на данък за него, както и че се е доверил на интерпретацията на свидетелските показания, извършена от първоинстанционния съд. Необсъждането от въззивния съд на приложените писмени доказателства за заплатени данъчни задължения за имота от наследодателя на ищците за две години, не представлява процесуално нарушение, предопределило изхода на спора. Приема се в практиката на Върховния касационен съд, че декларирането на имота и заплащането на данъци за него няма самостоятелно и решаващо значение при преценката дали върху един имот се упражнява давностно владение. Действията, изразяващи се в заплащането на данъци за целия имот и на разходите за неговото ползване, могат да съставляват проявна форма на обективиране на намерението за своене, но само наред с други доказателства в същата насока. Несъмненият характер на владението върху един имот се преценява според това дали в него са извършвани явни действия по стопанисването му, а не по това дали е бил деклариран в данъчната администрация. В този смисъл са решение № 635/25.10.2010 г. по гр.д. № 1405/2009 г. на ВКС, І г.о. Решение № 302 от 24.06.2011г. на ВКС по гр.д. № 1168/2010 г., I г.о., Решение № 73 от 3.08.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2244/2017 г., I г.о., Решение № 197 от 7.12.2017 г. на ВКС по гр.д. № 1024/2017 г., I г.о. Що се отнася до преценката на свидетелските показания видно, че подробна такава е извършена от първоинстанционния съд. Той е изследвал налице ли са противоречия между свидетелите, на какво се дължат, доколко съществени са те, кои свидетели са заинтересовани. По отношение показанията на свидетеля А. К. - син на ответницата съдът е приложил критичен подход с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК, но също така е счел, че изнесеното от него не противоречи на останалите показания. Следва да се вземе предвид и че голяма част от изнесеното от него касае факти, неизгодни за майка му - изгонването им от имота от А. и заявеното от последния, че иска всичко да бъде негово. Въззивният съд е извършил препращане съгласно чл. 272 ГПК към възприетата от първата инстанция фактическа обстановка и поради това не е излагал свои самостоятелни съображения по изнесеното от свидетелите. Във въззивната жалба не се съдържат конкретни оплаквания във връзка с възприемането на гласните доказателства, а са изложени само твърденията на жалбоподателите. Предвид горното не е налице противоречие с посоченото от касаторите Решение № 169 от 07.10.2019г. по гр.д. № 2430/2018г. на ІІІг.о. и липсва основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Вторият правен въпрос е за приложението на презумпцията на чл.69 ЗС в отношения между съсобственици когато съсобствеността не произтича от наследяване и за необходимостта от изясняване дали има съсобственост и съвладение или само един владелец на целия съсобствен имот. Визира се противоречие с Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК. В случая въззивният съд, съобразявайки се с постановките на тълкувателния акт и очертаните в него различни хипотези, е извършил разграничение на характера на фактическата власт, упражнявана от наследодателя на ищците и от ответницата в различните периоди от време. Така, за определен период е признал, че само ответницата е била владелец, след това наследодателят на ищците е установил фактическа власт съвместно с ответницата; в следващ период е извършил отблъскване на правата на ответницата и е установил свое самостоятелно владение, което обаче по продължителност не е достатъчно за придобиване на имота по давност; в крайна сметка е установил, че понастоящем всяка от страните упражнява фактическа власт - ищците върху къщата, а ответницата - върху двора. Поради тези съображения е приел, че изцяло самостоятелно владение от наследодателя на ищците и от самите тях в предвидения от закона десетгодишен срок не е осъществено; затова е отхвърлил претенцията им за собственост по давност на дела от имота, надхвърлящ наследствената квота на прекия им наследодател. Наведените са изложението доводи, че съдът не е отчел възникнала съсобственост още през 1983г. когато е починала Е. Т. - съпруга на Х. Т. и за произтичащите от това различни дялове на наследниците с оглед разпоредбата на чл.14, ал.7 СК от 1968г., приложим към онзи момент. Тези съображения не могат да бъдат разглеждани. Те се сочат за първи път пред касационната инстанция. В исковата си молба настоящите касатори се позовават на давностно владение с начало 1988г., упражнявано от прекия им наследодател, без да сочат възникнала по-рано съпружеска имуществена общност върху имота между Е. и Х. Т. и наследствено правоприемство от Е. Т.. Освен това, по делото не е представено удостоверение за наследници на Е. Т., което изрично е отбелязано от районния съд, като за момента на смъртта й съдът е съдил от посоченото от свидетелите. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалвания въззивен акт. В полза на ответницата А. К. следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.