Определение № 417 от 11.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 385/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Национална здравно осигурителна каса (НЗОК), чрез гл.юрисконсулт В. Л., против въззивното решение на Пловдивски апелативен съд № 327 от 12.11.2019 г., по в.т.д. № 402/2019 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Пловдивски окръжен съд № 294 от 28.05.2019 г., по т.д. № 1034/2018 г. е уважен предявеният от МБАЛ „УРО МЕДИКС”ЕООД срещу настоящия касатор, като ответник, осъдителен иск по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл.59, ал.1 ЗЗО за сумата от 60 244 лв., представляваща неплатена стойност за извършена през м.юни 2015 г. болнична помощ по клинични пътеки по договор № 162167 от 19.02.2015 г. и допълнителни споразумения към него, ведно със законната лихва от 27.12.2018 г. до окончателното й изплащане, както и деловодни разноски за двете инстанции в общ размер на сумата 8287.76 лева. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за допуснато необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281,т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивният съд, че дължи заплащане на претендираната сума, с оглед отчетената от ищцовото търговско дружество дейност, независимо от установените лимити в Приложение № 2 и предоставените му ,ограничени по размер, бюджетни средства. Поддържа тезата, че законът предвижда достъп на всички здравноосигурени лица до гарантирания от НЗОК пакет от медицински дейности, но въвежда редица допълнителни правила и условия за достъп, съобразени с неговата спешност, която последна цели да даде и възможност за необходимата финансова обезпеченост, т.е. правото на здравноосигурените лица не е нито безусловно, нито неограничено. Изразява и несъгласие с извода на въззивната инстанция, че процесното вземане няма правната характеристика на периодично, поради което по отношение на същата не намира приложение кратката погасителна давност, установено в чл.111, б.”в” ГПК, считайки го за лишено от основание в закона, предвид безспорната повторяемост на задължението на касатора в продължение на определения договорен срок. Застъпва също становище, че в разглеждания случай, нормата на чл.86, ал.1 ЗЗД е неприложима, доколкото претендираните вземания са за извършена и отчетена медицинска дейност извън рамките на предвидената такава в Приложение № 2 към договора за съответния месец, т.е. заплащането е дължимо, но след установяване на финансов ресурс и при изрично решение на НС на НЗОК за коригиране на договорените вече стойности. В депозираното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обоснова касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право, които са доуточнени от състава на касационната инстанция, в съответствие със задължителните постановки в т.1 на КТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: І. „ Какъв е приложимият давностен срок по отношение вземанията на кредитора по индивидуалните договори, сключени между НЗОК и изпълнителите на медицинска болнична помощ по реда на чл.59 ЗЗО, вкл. за надлимитни дейности – общ или специален по чл.111, б.”в” ЗЗД ?”; ІІ.1. „ Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства?”; ІІ.2. „ Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли, тя да остане извън обхвата на съдебния контрол?”; ІІ.3. „С общата или специалната погасителна давност се погасява правото на иск за реално изпълнение по чл.79, ал.1 ЗЗД за вземането по индивидуалните договори, сключени между НЗОК и изпълнителите на болнична медицинска помощ по реда на ЗЗО, включително за заплащане на надлимитните дейности?”. Като израз на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика, поддържано по въпрос № І са цитирани решения на различни по степен съдилища в страната: № 93 от 24.06.2015 г., по т.д. № 65/2014 г. на I т.о. на ВКС, № 2049 от 08.08.2018 г., по в.т.д. № 1472/2019 г. на САС; № 97 от 18.04.2019 г., по в.т.д. № 21/2019 г. на АС-Варна; № 1771 от 09.05.2019 г., по гр.д. № 14477/2018 г. на РС-Пловдив; на ОС -Варна от 05.06.2019 г., по т.д. № 626/2018 г.; № 10 от 08.01.2018 г., по в.т.д. № 555/2017 г. на АС-Варна; № 2438 от 10.12.2018 г., по т.д. № 563/2018 г. на СГС; № 199 от 19.06.2019 г., по в.т.д. № 220/2019 г. на АС –Пловдив; № 114 от 17.05.2018 г. по т.д. № 182 / 2017 г. на ОС-Пазарджик; № 4096 от 29.11.2018 г. по гр.д.№ 20637/2017 г. на РС-Пловдив; № 217 от 01.07.2019 г. по в.т.д.№ 233/2019 г. на АС -Пловдив. По отношение на останалите правни въпроси касаторът поддържа допълнителното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, аргументирано с отсъствие на съдебна практика на ВКС по същите. Насрещната по касационната жалба страна МБАЛ „УРО МЕДИКС” ЕООД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, възразява по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на въведеното касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: За да постанови обжалваното решение Пловдивският апелативен съд е приел за установено от фактическа страна твърдяното в исковата молба валидното обвързване на страните от сключен помежду им договор за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки от 19.02.15 г., изменен с няколко допълнителни споразумения, по който НЗОК, в качеството си на възложител се е задължила да заплаща, чрез РЗОК, извършената и отчетена от ищеца МБАЛ „УРО МЕДИКС” ЕООД, като изпълнител, болнична медицинска помощ в срок до 30-то число на месеца, следващ отчетния, с изключение на плащанията, за които е предвиден друг срок, както и че претендираната, за незаплатена сума от 60 244 лв., формирана от стойността на дейността по 13 клинични пътеки за 100 пациента, е над утвърдената стойност за разходите за извършената болнична дейност по клинични пътеки за м.юни на 2015 г. по приложение № 2 към допълнително споразумение № 8 от 14.07.2015 г. - неразделна част от процесния договор. За безспорно е прието още, че по този начин утвърдената годишна стойност на болничната медицинска помощ, респ. договорената с допълнителни споразумения по договора стойност по месеци, за месец юни на 2015 г. е увеличена на 156 549 лв. за сметка на стойностите за следващото тримесечие, като тази сума, заедно със сумата от 2 037 лв. за болнична помощ, оказана на граждани на ЕС е заплатена; че с писмо от 30.11.18 г. ищцовото ЕООД е поканило ответника да му заплати исковата сума, но с писмен- отговор от 17.12.2018 г. ответното ЮЛ е оспорило дължимостта на същата, позовавайки се, както на конкретните договорени стойности, в които същата не се включва, така и на изтекла тригодишна погасителна давност по чл.111б.,”в” ЗЗД - правопогасяващо възражение, което е своевременно заявено и поддържано, като защита в образуваното исково производство. Съобразявайки така приетата за установено фактическа обстановка по делото и изменената със споразумение между страните № 3 от 06.04.2015 г. договорна клауза на чл.31, ал.13, т. 6 от процесния договор, според която не се заплаща извършена медицинска дейност, при наличие на основание за неплащане по чл.40, ал.6 и приложение № 2 към договора, т.е. когато изпълнителят отчита с финансово отчетни документи стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец по приложение № 2, както и уговорената в сочената хипотеза процедура, решаващият състав на въззивния съд е извел правен извод, че началният момент, от който вземанията на изпълнителите за надлимитна дейност стават изискуеми, е от първи януари на годината следваща тази, през която дейността е осъществена. Изложени са и съображения, че за плащането при достигане на месечни стойности, водещи до липса на капацитет за хоспитализация, което е несъмнено обусловено от наличие на бюджетни средства, законодателят е предвидил задължителен резерв в бюджета на НЗОК( чл. 25 ЗЗО). Използването му, обаче, е предпоставено от информирано писмено искане на изпълнителя, отправено до НС на НЗОК и УС на БЛС и последвалото го позитивно решение от оправомощения колективен орган на ЮЛ- ответник. Следователно доколкото процесното вземане, произтичащо от надлимитна дейност на ищеца за м. юни 2015 г. не е предварително известно за страните по възникналото договорно правоотношение, не е повтарящо се задължение, а изцяло зависи от здравноосигурените пациенти – трети за процесния индивидуален договор, лица, имащи гарантиран по закон (ЗЗО) свободен достъп до медицинска помощ, чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор по чл.4 ЗЗО с РЗОК, същото, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, не притежава правната характеристика на периодично и кратката погасителна давност по чл.111, б.”в”, пр. последно ЗЗД, на която ответникът се позовава, е неприложима. Обстоятелството, че здравноосигурените лица са избрали за лечение ищцовото болнично заведение, като след избора им са реално извършени дейности по чл.45 от ЗЗО, за които правото на възнаграждение на болничното заведение е гарантирано от закона, чрез създадения задължителен резерв в бюджета на НЗОК и уговорената с процесния индивидуален договор възможност за плащането му, дори при надвишаващ съответното приложение лимит, според Пловдивският апелативен съд, означава, че процесната сума, представляваща стойност на надлимитни дейности, е дължима от ответника и следва да бъде присъдена, съобразно искането на ищеца. Анализът на решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дава основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е основателно и следва да бъде уважено. Първият от поставените от касатора въпроси безспорно е включен в предмета на делото, поради което, обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, обосновава общия основен критерии по чл.280, ал.1 ГПК. Основателно по отношение на същия е и позоваването на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Налице е необходимост от извършване на проверка за съответствие между възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение за характера на претендираното вземане – надлимитна стойност на извършена през м.юни на 2015 г. болнична помощ по клинични пътеки, договорени с индивидуален договор между страните със задължителните за съдилищата разяснения в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС относно съдържанието на понятието „периодични плащания” и съответно приложимия давностен срок по отношение вземанията на кредитора по индивидуални договори, сключени между НЗОК и изпълнителите на медицинска болнична помощ по реда на чл. 59 ЗЗО, вкл. за надлимитни дейности. С оглед допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК останалите формулирани от касатора правни въпроси, по отношение на които се поддържа селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да бъдат обсъждани. Освен, че последното е аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, което не съответства със задължителните разяснения в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно вложеното в него съдържание от законодателя, то евентуален отговор на същите ще бъде даден при разглеждане основателността на касационната жалба в производството по чл.290 ГПК. При този изход на делото в производството по чл.288 ГПК на касатора следва да бъде указано, в едноседмичен срок от съобщението, да внесе по сметка на ВКС допълнителна държавна такса за касационното производство, съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на сумата 1204.48 лв. Следва също да бъде уведомена страната, че при неизпълнение на дадените указания в определения от съда срок, касационното производство ще бъде прекратено. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС