Определение № 1945 от 30.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 630/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца “БАНКА ДСК” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 4293/03.07.2025 г. по в.гр.д. № 11923/2024 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б възз. състав, потвърждаващо решение № 15239/06.08.2024 г. по гр.д. № 1530/2024 г. на Софийски районен съд, 41 състав, с което са отхвърлени предявените от настоящия касатор против ответницата С. К. С. искове с правно основание на чл. 422 ГПК вр. с чл. 430 ТЗ, чл.79, чл. 86 и чл. 92 ЗЗД за признаване за установено, че същата дължи на банката сумата от 8 021,58 лева, представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит от 17.12.2007 г. и допълнителни споразумения към него от 26.09.2009 г. и от 14.03.2014 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 25.07.2023 г., до изплащането й, сумата от 5 726,92 лева, представляваща възнаградителна лихва по договора за периода от 07.03.2017 г. до 02.08.2022 г., сумата от 1042,40 лева - неустойка за периода от 07.03.2017 г. до 02.08.2022 г., сумата от 835,47 лева - лихва за забава за периода от 03.08.2022 г. до 20.07.2023 г., 120 лева - разноски по изискуемия кредит, за които суми са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по гр.д. № 41488/2023 г. на Софийски районен съд. С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорват се изводите на въззивния състав, че конкретни клаузи от общите условия към договора за кредит от 17.12.2007 г. (посочени като чл. 8 и чл.9 в решението на СГС, а според страната – т. 8.1. и т. 9.3. от ОУ) не са индивидуално договорени и са неравноправни, както и че допълнителните споразумения от 26.09.2009 г. и от 14.03.2014 г., като сключени въз основа на неравноправни клаузи в договора, са нищожни. Счита се, че въззивният състав е достигнал до това заключение, без да извърши дължимата преценка по чл. 143 ЗЗП. Развива се тезата, че с оглед предоставения на ответницата погасителен план към момента на подписване на договора, за нея е бил ясен размерът на лихвения процент (БПП от 5,19% и стандартна надбавка от 8,76 процентни пункта или лихвен процент от 13,95% - чл. 7 от договора), съответно конкретните дължими вноски, поради което посочената клауза не би могла да се разглежда като неравноправна. Счита се, че разпоредбите на т. 8.1. и т. 9.3. от общите условия ясно изразяват методиката и математическия способ за формиране на едностранно променената лихва, респ. критериите, въз основа на които длъжниците могат да предвидят произтичащите от тях икономически последици, поради което не са нищожни на основание чл.146 ЗЗП. Твърди се, че предвидените в договора санкции за длъжника зависят от неговото поведение и са съразмерни с риска, който кредиторът би понесъл в случай на неизпълнение, предвид обстоятелството, че последният по дефиниция оперира с чужд, заемен капитал. Оспорва се изводът на въззивния състав, че клаузите в допълнителните споразумения, с които се постига съглашение за капитализиране на натрупаната лихва към главницата, водят до анатоцизъм и поради това са нищожни. Изтъква се, че в случая се касае за преструктуриране на главницата по смисъла на чл. 13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и квалификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфичните провизии за кредитен риск, което е допустимо по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Не е налице анатоцизъм, когато в допълнително споразумение се уговаря преструктуриране на дълга и олихвяване на просрочената договорна лихва, прибавена по силата на допълнителните споразумения към главницата, защото включената в анюитетните вноски лихва не е мораторна, а представлява печалбата на банката по кредита. Излагат се доводи, че дори и хипотетично да се приемат за нищожни клаузите на споразумението, с които се установява размерът на задължението, това не води до недействителност на допълнителните споразумения в тяхната цялост, ако съдържат уговорка за удължаване на срока на договора за кредит. По тези съображения се счита за неоснователно заключението на въззивния съд, че вземането по процесния договор за кредит е погасено по давност. В тази насока се подчертава, че с т. 1.1. от допълнителното споразумение от 14.03.2014 г. срокът за погасяване на задължението е удължен до 07.03.2024 г., т.е. със 120 месеца. На 03.08.2022 г. е обявена предсрочната изискуемост на цялото задължение, от който момент е започнала да тече 5-годишната давност за всички вноски по кредита. По тези аргументи се иска отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове, както и присъждане на разноски по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с каузалната практика на касацията – решение № 50131/06.08.2024 г. по т.д. № 1248/2022 г. на ВКС, I т.о., по следния въпрос: “Констатираната от съда нищожност на клаузи от допълнително споразумение към договор за банков кредит, предвиждащи капитализиране на просрочените лихви, и имащи за последица недействителността на установителната част на споразумението, относно размера на дължимите суми, и на погасителния план, в частта на дължимите суми, води ли до недействителност на цялото допълнително споразумение, ако в същото се съдържа уговорка за удължаване на срока на първоначалния договор?”. Твърди се, че независимо дали първоначалният договор съдържа неравноправни клаузи, последващите споразумения не следва автоматично да бъдат считани за недействителни. Съгласно практиката на ВКС, споразуменията към договора, в който са включени неравноправни клаузи, могат да породят правни последици, ако са индивидуално договорени и изразяват действителната воля на страните. От ответника по касация С. К. С. е подаден отговор, в който се оспорва основателността на искането за достъп до касационен контрол и на жалбата. Счита се, че допълнителните споразумения съдържат клаузи за капитализиране на просрочени лихви и едностранно изменение на лихвата от страна на банката, с което се създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което същите са неравноправни и нищожни. Добавя се, че банката не е представила доказателства за водени преговори с потребителя относно спорните клаузи и те не са индивидуално договорени. Когато уговорката за удължаване срока на кредита е свързана с капитализиране на просрочени лихви и зависи от едностранната воля на кредитора, недействителността на клаузите води до отпадане на променения срок. С оглед на това се споделя изводът на въззивния съд, че за кредитното задължение е приложим първоначално уговореният падеж (17.12.2015 г.). Поддържа се тезата, че последните вноски са били изискуеми преди повече от пет години, поради което към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 25.07.2023 г., петгодишната погасителна давност е изтекла. Сочи се, че извършените от кредитополучателката частични плащания не представляват признание на целия дълг и не прекъсват давността на останалата част от задължението, освен ако кредиторът докаже, че длъжникът с такова плащане е признал цялото задължение, каквито доказателства по делото не са събрани. Счита се, че дори давността да не е текла по време на извънредното положение (ЗМДВИП), тя е изтекла към датата на подаване на заявлението. Претенцията се оспорва като недоказана, тъй като банката не е представила извлечения какви суми са платени и как е формиран посоченият остатък от дълга. Претендира се адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв в размер на 1 818 лева. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че производството е по предявени искове с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 2 и чл.124 ГПК вр. с чл. 4 и сл. ЗПК /в сила от 12.05.2006 г., отм./, чл. 92 и чл. 86 ЗЗД. Въз основа на приобщените по делото договор за потребителски кредит без обезпечение от 17.12.2007 г., общи условия и погасителен план, носещи подписите на страните, съставът на СГС е намерил за установено, че между “БАНКА ДСК” ЕАД, като кредитодател, и С. С., като кредитополучател, е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който банката се е задължила и е предоставила на кредитополучателя кредит за потребителски нужди в размер 15 000 лева, при годишна възнаградителна лихва от 13,95 %, формирана като сбор от базов лихвен процент от 5,19 % и надбавка от 8,76 процентни пункта, при годишен процент на разходи от 15,10 %, като за ответницата е възникнало задължение да върне сумата и плати възнаградителната лихва, таксите, на 96 месечни вноски (включващи част от главницата и от възнаградителната лихви), от които всяка от по 260,15 лева, първата от 100 лева и последната от 85,48 лева; неустойка за забава в размер на възнагардителната лихва, увеличена с 10 процентни пункта за просрочена главница; право на банката да обяви всички задължения за предсрочно изискуеми при неплащане на задълженията повече от 90 дни. Въззивният съд е преценил клаузите на договора в тази част като ясни, позволяващи да се разбере смисъла им, несъздаващи неравновесие в правата и задълженията на страните. Посочил е, че усвояването на кредита се установява от приетото по делото неоспорено от страните заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което е кредитирал в тази част като вярно и задълбочено, неопровергано от останалите събрани по делото доказателства. Въззивният съд е счел, че не се установява от ищеца да са индивидуално уговорени клаузите на чл. 8 и чл. 9 от общите условия в частта им, предвиждаща възможност за банката за едностранна промяна на базовия лихвен процент и вследствие на това – месечните вноски по погасителния план. Същите създават неравновесие в правоотношението между страните. Добавил е, че от заключението на експертизата се установява, че четири месеца след сключването на договора банката едностранно е увеличила размера на договорната лихва, след това - на десетия месец, както и със сключеното допълнително споразумение от 27.09.2009 г. Намерил е, че нищожността на тези клаузи от общите условия не се отразява на валидността на целия договор, като страните са останали обвързани от постигнатото съглашение в чл. 7 от него за конкретен размер на възнаградителната лихва. Извършените след сключването на договора едностранни промени на същата въззивният съд е приел, че представляват недействителна промяна на договора. Съставът на СГС е преценил, че събраните по делото писмени доказателства не сочат на постигнато съглашение между страните за ясна формула за определяне на възнаградителната лихва по кредита, поради което клаузите по договора, позволяващи банката едностранно да я променя, са нищожни. Позовавайки се на това, е счел, че допълнителните споразумения от 2009 г. и от 2014 г., сключени въз основа на тези клаузи, също са нищожни. Въззивният съд е изтъкнал, че за банката не е съществувала възможност да капитализира част от възнаградителна лихва и така да я начисли като главница по двете споразумения от 2009 г. и от 2014 г., тъй като включване на просрочените задължения за лихва към главницата, респ. даващи възможност върху тях да бъдат начислявани възнаградителни лихви (т.нар. анатоцизъм), са нищожни като противоречащи на закона – аргумент от чл. 26, ал. 1 вр. чл. 10, изр. 3 ЗЗД. Подчертал е, че преструктурирането на дълга на основание чл. 13 от горецитираната Наредба № 9/03.04.2008 г. (отм.) не предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви по смисъла на чл. 10, изр. 3 ЗЗД. Позоваването на банката на Наредба 9/2002 г. (отм.) е счетено за неоснователно, защото към момента на сключването на обследваните две споразумения същата е била отменена и съответно не е приложима за тях. При тези данни СГС е стигнал до извода, че нищожността на клаузите за капитализиране на просрочените лихви имат за последица недействителност на установителната част от споразумението относно размера на дължимите суми, както и на новия погасителен план в частта за дължимите суми. След като е намерил, че към датата на сключване на всяко от споразуменията “редовната възнаградителна лихва” е била дължима, е счел твърденията на банката, че същата не е била падежирала, за недоказани, а основаните на това доводи за неприложимост на анатоцизма – за неоснователни. Въззивният съд е приел, че по делото не е установено валидно възникнало вземане на банката към ответницата за заплащането на сумата от 120 лева, начислени като такса предсрочна изискуемост, с аргумент от чл. 19 ЗПК (отм.), че няма данни срещу тази такса потребителят да получава услуга. Констатирал е, че с въззивната жалба не са въведени оплаквания за направените от районния съд изчисления на размера на дължимите суми при съобразяване на заключението по счетоводната експертиза, и е възприел същите. По своевременно заявеното от ответницата възражение за недължимост на сумите поради погасяването им по давност, съставът на СГС е съобразил, че давността за задълженията по погасителните вноски по договора за кредит започва да тече от падежа на всяка от тях. В случая погасителните вноски по договора са ежемесечни с падеж за периода от 17.12.2007 г. до 17.12.2015 г., а заявлението по чл. 417 от ГПК е подадено на 25.07.2023 г., от което е направил извод, че всички задължения по договора за кредит са погасени по давност. Споделил е съображенията на районния съд, че извършените частични плащания не представляват признание на дълга за непогасения остатък и не се отразяват на погасителната давност. По тези мотиви СГС е потвърдил като правилно решението на първата инстанция. Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира осъществяване на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е обусловена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Поставеното от касатора питане следва да бъде уточнено и конкретизирано съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: “Констатираната от съда нищожност на клаузи от допълнително споразумение към договор за банков кредит, предвиждащи капитализиране на просрочените лихви, води ли до недействителност на цялото допълнително споразумение, ако в същото се съдържа уговорка за удължаване на срока на първоначалния договор?”. Така уточненият въпрос е материалноправен, обусловил е решаващата воля на въззивния състав и се явява релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В казуалната практика на касацията, обективирана в цитираното от обжалващия решение № 50131/06.08.2024 г. по т.д. № 1248/2022 г. на I т.о., са споделени разрешенията, дадени в решение № 146/01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г. на I т.о., решение № 290/2006 г. по т. д. № 474/2005 г. на II т.о., решение № 68/2008 г. по т. д. № 722/2007 г. на II т.о., решение № 906/2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на II г.о., с които са приложени на практика правилата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и чл. 146, ал. 5 ЗЗП, регламентиращи, че недействителността на отделна уговорка в постигнато между страните съглашение не влече неговата недействителност в цялост, ако тази уговорка може да бъде заместена от повелителна или диспозитивна правна норма, или ако може да се предположи, че съглашението би било сключено и без недействителните му части. С решенията е разяснено задължението на съда, изхождайки от интереса на всяка от страните, особено ако някоя от тях има качеството потребител, да изследва дали при отпадане на недействителните им части постигнатите съглашения продължават да притежават регулативно действие на отношенията между насрещните страни, респективно при недействителност на допълнителни споразумения дали може да бъде изпълняван първоначалния договор във вида преди изменението му. С оглед въведените от касатора доводи се налага извършване на преценка за съответствие на въззивното решение с така формираната практика на ВКС, което обосновава допускане на касационен контрол на поддържаното от страната допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В останалата част поставеното от касатора питане не е коректно зададено, тъй като предпоставя преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съответно на правилността на въззивното решение. Същото не може да получи общоважим отговор, което изключва извод за наличие на общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационна проверка. Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,