Определение № 50751 от 21.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 364/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД, чрез адв. С. и адв.Ш. против решение № 265860 от 23.09.2021 г., постановено по в.гр.д. № 7886/2020 г. на Софийския градски съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение от 24.04.2020 г., поправено с решение от 08.12.2020 г. по гр.д. № 14987/2017 г. на Софийски районен съд, касаторът е осъден да заплати на Р. Х. И., на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД сумата от 640 евро, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 10.03.2017 г. до изплащането й; сумата от 4037,83 евро, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 12.11.2019 г. до изплащането й, представляващи платени без основание суми за възнаградителна лихва за периода от 20.022015 г. до 20.02.2017 г. по договор за банков кредит № TR............/........... г., както и разноски по делото в размер на 1 298,84 лв. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушения на материалния закон – чл.20 ЗЗД и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора съдът след като неправилно е приел, че клаузата на т.11.1.3 от договора е изцяло нищожна, е подменил ясно изразената воля на страните относно размера на уговорения в чл.4.1.а от договора годишен лихвен процент и е въвел задължение на банката да намалява възнаградителната лихва под първоначалния размер на непредвидено в договора основание. Поддържа се, че направеното от въззивния съд тълкуване на договора противоречи на трайната съдебна практика на ВКС по аналогични казуси, даващи разрешение на въпроса за начина на изчисляване на възнаградителната лихва - според първоначалния погасителен план, съответно първоначално договорената лихва, която е фиксирана, както и че нищожността на клаузата за едностранна промяна на лихвата, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на сключването на договора размер в проценти и договорна надбавка. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните материалноправни въпроси: 1/ При наличие на клауза в договор, съдържаща две части /правило и изключение/ едната от които – изключението е недействителна, следва ли да се възприема за недействителна и другата част от клаузата и 2/ Следва ли при тълкуване на волята на страните по смисъла на чл.20 ЗЗД, съдът да приложи първоначално договорения размер на възнаградителната лихва, след като клаузата за промяна е приета за нищожна. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по двата въпроса противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 9 от 27.02.2020 г. по т.д. № 62/2019 г. на I т.о., решение № 92 от 09.09.2019 г. по гр.д. № 2481/2017 г. на II т.о. и решение № 87 от 06.11.2019 г. по гр.д. № 848/2017 г. на I т.о. Насрещната страна – Р. Х. И., чрез пълномощника си адв. К. е депозирала отговор, в който заявява становище, че поставените въпроси не обуславят допускане на касационна обжалване, тъй като са неотносими към спора, доколкото не кореспондират на фактите по делото. Поддържа се и неоснователност на изложените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение. За да отмени решението на първоинстанционния съд и да уважи иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 4 677,83 евро, представляваща платена без основание сума за възнаградителна лихва за периода от 20.02.2015 г. до 20.02.2017 г. по договор за банков кредит от 12.11.2007 г., въззивният съд е приел от фактическа страна следното: съгласно чл.4, ал.1.а от договора годишния лихвен процент се формира като сбор от надбавката от 2,593 % и от базисния лихвен процент по т.10.3 и 10.4 от Условията за кредити на физически лица – ипотечни кредити /ОУ/, определен по чл.11.1.1 от Условията за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит от 12.11.2007 г. /Условията/, който базов лихвен процент към сключване на договора е 4,157% и така към сключване на договора годишния лихвен процент е 6,75 %; съгласно чл.11.1.1 от раздел II на Условията базовият лихвен процент се определя от УС на банката въз основа на посочения в чл.10 от ОУ лихвен индекс, като съгласно чл.11.1.2 от Условията, с промяна на базисния лихвен процент се променя автоматично и лихвата по договора; според чл. 11.1.3 от Условията, при договорите с анюитетни вноски ГЛП не се променя, а се фиксира на посочения в чл.4.1.а размер, освен ако пазарните условия водят до необходимост от увеличението му с поне 1 пункт, като кредитополучателят дава съгласие банката да го променя едностранно; съгласно чл.10.3 от ОУ за базисен лихвен процент за съответния период на олихвяване се прилага утвърдения от УС на банката лихвен процент за кредити в съответната валута, който за кредити в евро е едномесечния Юрибор, публикуван два работни дни преди първия работен ден на съответния месец на олихвяване; съгласно приетия по делото лихвен план от 19.09.2011 г., възнаградителната лихва е формирана като сбор от базовия лихвен процент и надбавка от 2,593% към момента на сключване на договора, като начисляваната от банката лихва е била в рамките от 5,351% до 7,823%. При съобразяване на посочените клаузи от договора, на протоколите от заседанията на УС на банката и на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което доколкото през целия период на договора надбавката от 2,593% не е била променяна, а месечният лихвен индекс Юрибор е започнал да намалява от 10.12.2008 г., то дължимата възнаградителна лихва за процесния период би била 2 561,37 евро, а ищцата е платила 7 239,20 евро при лихва от 6,75% /базов лихвен процент от 4,157% + надбавка от 2,5935/, както и на факта, че с решение от 14.10.2008 г. банката е въвела нов компонент при определяне на базовия лихвен процент – т.нар. „премия“, въззивният съд е приел, че доколкото договорения размер на лихвения процент е в зависимост от едномесечния лихвен индекс Юрибор, който е единствената променлива величина във възнаградителната лихва, страните са уговорили плаващ лихвен процент, поставен в зависимост от лихвения индекс Юрибор към съответния лихвен процент. Приел е, че при така постигнатото съглашение, промяната е извън волята на страните по делото и без да е нужно изявление на някоя от тях, защото начина за определянето на лихвения процент е съобразно действащия към съответния момент лихвен индекс, което се потвърждава и от факта, че към момента на сключване на договора месечния индекс Юрибор е бил 4,157 % и точно толкова е и посоченият в договора базов лихвен процент по чл.4.1.а от договора. На следващо място съдът е приел, че клаузата на чл.11.1.3 от Условията не е индивидуално уговорена по смисъла на чл.146 ЗЗП и същата е неравноправна, като създаваща значително неравновесие между страните по договора, доколкото в договора не е предвидена ясна и конкретно разписана процедура и формула, по които ще се определя възнаградителната лихва и не се сочи причина за отклонение от общото правило лихвата да е формирана само от месечния лихвен индекс и надбавката. Според въззивния съд ползваното условие „промяна на пазарни условия“ е понятие, което не позволява извод за конкретност, яснота и разбираемост и съответно предвижда възможности, които са само в полза на банката, тъй като независимо от намаляването на месечния лихвен индекс, клаузата не предоставя възможност за намаляване на лихвения процент, а същевременно предвижда възможност само за увеличаването му и то при неясни условия, оставени на преценката на банката. Прието е, че в конкретния случай не са налице и изключенията на чл.144, ал.2 и ал.3 ЗЗП, както и че не намира приложение и нормата на чл.145, ал.2 ЗЗП. На последно място съдът е изложил съображения, че нищожността на клаузата на чл.11.1.3 от Условията не влече нищожност на целия договор, доколкото касае само промени в лихвения процент в отклонение на правилото по чл.4.1.а от договора във вр. чл.10.3 от ОУ, т.е. липсата на тази клауза не лишава договора от съществен негов елемент, защото остава да действа чл.4.1.а от договора. При така изложените съображения, съдът е приел, че банката не е имала право да начислява възнаградителна лихва над определения с чл.4.1.а от договора лихвен процент, т.е. над съответния за периода едномесечен лихвен индекс Юрибор, увеличен с надбавка от 2,593%, като въвеждането на допълнителен елемент „премия“, считано от 01.11.2008 г. при формирането на базовия лихвен процент, както и замразяването на лихвения индекс на стойностите му към 01.04.2009 г. съгласно решение на УС на банката от 01.04.2009 г., е било без основание. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Съгласно разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е приел, че клаузата за определяне на договорната лихва – чл.4.1.а от договора за банков кредит е неравноправна, а за такава е приел единствено клаузата, уреждаща едностранното изменение на размера на възнаградителната лихва, предвид липсата в договора на ясни и конкретни условия, при които банката има възможност едностранно да променя лихвата и то в посока само на увеличение, без предвидена възможност за отказ от договора от страна на кредитополучателя. Вторият въпрос, макар и да отговаря на общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, също не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като при разрешаването му въззивният съд се е съобразил с трайната съдебна практика на ВКС, според която при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Предвид недействителността на клаузата на т.11.1.3 от раздел II от договора, съдът е приел, че банката не е имала право да начислява възнаградителна лихва над определения с чл.4.1.а от договора лихвен процент, т.е. над съответния за периода едномесечен лихвен индекс Юрибор, увеличен с надбавка от 2,593%. В конкретния случай въпросът на касатора е обусловен от поддържаното от него твърдение, че в т.4.1 страните са уговорили фиксиран лихвен процент, което твърдение обаче е в противоречие с другото му твърдение - че въпросният процент е минимален, както и с поведението му в хода на изпълнение на договора. Правилно въззивният съд е приел, че уговореният годишен лихвен процент е двукомпонентен и се състои от променлива - едномесечен индекс Юрибор, който към датата на сключване на договора е 4,157 % и от константа – надбавка - 2,593%, т.е. прието е че страните са уговорили плаващ размер на годишния лихвен процент, а не фиксиран такъв. Отделно от това не се разкрива и твърдяното противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението, с която са дадени разрешения на други правни въпроси, свързани с начина на формиране на размера на възнаградителната лихва и посочването на компонентите, които я формират на ясен и разбираем за потребителя език. Въззивният съд се е съобразил с трайната практика на ВКС по въпроса за нищожността на клаузата на т.11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договори за банкови кредити, по които страна е „УниКредит Булбанк“ АД, както и за характера на уговорения в т.4.1 от договорите годишен лихвен процент – дали е фиксиран или е променящ се, доколкото съдържа една променлива компонента – БЛП и една константна –надбавка в конкретен размер, която практика е обективирана в решение № 12 от 11.02.2022 г. по гр.д. № 2032/2021 г. на IV г.о. и решение № 6/17.07.2018 г. по т.д. № 2111/2016 г. на ТО на ВКС. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. На процесуалния представител на насрещната страна - адв. С. М. следва да се присъди на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговор по касационната жалба в размер на 500,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,