Определение № 50208 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3439/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 50553 от 09.08.2022 г., подадена от М. Я. Я. чрез адвокат М. П. от АК - Шумен, срещу въззивно Решение № 1683 от 30.06.2022 г., постановено по в.гр.д.№ 7421/2021 г. по описа на СГС, ГК, ІV „е“ въззивен състав.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответникът по касация Прокуратура на Република България е подал отговор чрез юрисконсулт С. П.. Възразява, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира присъждането на разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, СГС е отменил Решение № 20030593 от 02.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 64504/2019 г. на СРС, І ГО, 28 състав, в обжалваната част, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Я. Я. на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата 15 800 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на незаконно Постановление № 3043/2015 г. от 02.09.2015 г. на прокурор при РП - Плевен, ведно със законната лихва от 07.09.2015 г. до окончателното плащане, като вместо това е постановил отхвърлянето на предявения от М. Я. Я. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата 15 800 лв., претендирана като обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на цитираното незаконно Постановление от 02.09.2015 г., с което е разпоредено връщане на веществено доказателство - лек автомобил „Фолксваген Туарег“- с peг. [рег.номер на МПС] и рама № *, ведно със законната лихва от 07.09.2015 г. до окончателното й изплащане, като неоснователен и недоказан.

Въззивният съд е приел за установено, че по сигнал, подаден от трето за настоящия спор лице - С. К. К., е образувана прокурорска преписка № 3043/2015 г. по описа на РП – Плевен. З. е твърдял, че през есента на 2014 г. предоставил на П. А. Я. собствения си лек автомобил „Фолксваген Туарег“ с peг. [рег.номер на МПС], който следвало да му го върне до края на 2014 г. Впоследствие Я. съобщил на К. по телефона, че има финансови затруднения и не може да се върне от ФР Германия в Р България, за да изпълни поетото задължение по предаване на автомобила. През м. март 2015 г. Я. уведомил К., че автомобилът се намира при негов приятел в [населено място] – Б. К. И., който ще му го предаде. Впоследствие Я. заявил на К., че неговият познат от [населено място] отказва да върне автомобила и К. трябва да отиде и да си го вземе сам. Предвид подадения в РП - Плевен сигнал, поради отказа на Б. И. да предаде автомобила на С. К., полицейски екип от РУ – МВР - Долни Дъбник иззел същия на основание чл. 109, чл. 110 и чл. 159 НПК, за което е съставен протокол за доброволно предаване от 19.03.2015 г. С Постановление на прокурор от РП - Плевен от 02.07.2015 г. е постановен отказ за образуване на наказателно производство по сигнала на С. К., като е прието, че няма данни за извършено престъпление, а се касае за наличие на граждански правоотношения. Впоследствие, на 02.09.2015 г., въз основа на подадена от Б. И. на 25.08.2015 г. молба, при констатация, че посоченото МПС „вече не е необходимо за нуждите на разследването“ (тъй като РП - Плевен се е произнесла с окончателен акт, който не е обжалван - постановление за отказ да се образува ДП), е издадено Постановление № В 3043/2015 г. на прокурор от РП - Плевен за връщане на веществено доказателство - лек автомобил, марка „Фолксваген“, модел „Туарег“, с peг. [рег.номер на МПС] и номер на рама *, на Б. К. И., за когото е посочено, че е „реален собственик на автомобила“. За фактическото предаване (връщане) на автомобила на Б. И. от служители на РУ - Долни Дъбник е съставен протокол от 07.09.2015 г., в който е посочено, че същият е върнат в добро техническо състояние.

С Постановление № 2988 от 12.11.2015 г. на Окръжна Прокуратура - Плевен, издадено след подадена от С. К. жалба, е отменено цитираното по-горе Постановление от 02.07.2015 г. на РП - Плевен за отказ за образуване на наказателно производство по пр.пр.№ 3043/2015 г. В мотивите на акта е посочено, че претенцията на Б. И. да упражнява фактическа власт върху лекия автомобил е неоснователна; следва да се проведе разследване по реда на НПК за престъпление по чл. 206 НК, в която връзка следва да се прецени необходимостта от изземване и пазене на процесния лек автомобил до извършване на необходимите процесуално-следствени действия с него-най-малкото оценителна експертиза, а и с оглед наличието на спор между лицата за собственост.

С Постановление от 18.01.2016 г. на РП - Плевен е образувано досъдебно производство, по което с Постановление № В-3043 от 19.10.2018 г. Б. К. И. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 206, ал. 1 НК - за това, че на 19.03.2015 г. в [населено място], обл. Плевен, противозаконно присвоил чужда движима вещ, която владеел - посочения по-горе лек автомобил „Фолксваген Туарег“, на стойност 12 800 лв., собственост на М. Я. Я.. В хода на разследването лекият автомобил бил издирван, но не бил открит. В наказателното производство ищецът М. Я. Я., като собственик на вещта, имал положението на пострадал, а в съдебната фаза по н.о.х.д.№ 1234/2019 г. по описа на PC - Плевен е конституиран като частен обвинител. В протокол от о.с.з. на 07.08.2019 г. по н.о.х.д.№ 1234/2019 г. на РС - Плевен Б. К. И. заявил, че автомобилът е „даден за части“.

Наказателното производство по н.о.х.д.№ 1234/2019 г. на РС - Плевен е приключило с осъдителна Присъда № 111 от 05.09.2019 г., с която Б. К. И. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 206, ал. 5 вр. ал. 1 НК - маловажен случай на противозаконно присвояване на чужда движима вещ - лекият автомобил „Фолксваген Туарег“, който според представеното от ищеца копие на Свидетелство за регистрация на МПС, част I, е регистриран на името на М. Я. Я..

От правна страна е прието, че съвкупната преценка на събраните в процеса доказателства не обосновава извод, че ищецът М. Я. е претърпял твърдените от него вреди в резултат на противоправно поведение на служител на ответника.

Съгласно чл. 110, ал. 4 НПК, веществените доказателства (каквото според доказателствата по делото е бил предаденият с протокол за доброволно предаване лек автомобил), които поради размерите си или по други причини не могат да бъдат приложени към делото, трябва да бъдат по възможност запечатани и оставени на съхранение в местата, посочени от съответния орган. Според чл. 111, ал. 1 НПК веществените доказателства се пазят, докато завърши наказателното производство. Предметите, иззети като веществени доказателства, с разрешение на прокурора могат да бъдат върнати на правоимащите, от които са отнети, преди да завърши наказателното производство, само когато това няма да затрудни разкриването на обективната истина и не са предмет на административно нарушение - чл. 111, ал. 2 НПК. Съгласно чл. 113 НПК, когато възникне спор за право върху предмети, иззети като веществени доказателства, който подлежи на разглеждане по реда на ГПК, те се пазят докато решението на гражданския съд влезе в сила. Пазенето на веществените доказателства по делото или на местата, където са оставени за съхранение, по правило трае, докато завърши наказателното производство(чл. 111, ал. 1 НПК), когато се връщат на правоимащите, от които са били отнети. Преди да е приключило досъдебното производство, прокурорът може да разреши на основание чл. 111, ал. 2 НПК предметите, иззети като веществени доказателства, да бъдат върнати на правоимащите, от които са били отнети. Не е задължително правоимащо лице да е собственикът на вещта (каквото е било изискването по чл. 108, ал. 2 НПК /отм./), достатъчно е лицето да е упражнявало фактическата власт върху вещта на правно основание (вещно или облигационно) към момента на изземването й. Отказът на прокурора да върне иззетата вещ подлежи на обжалване пред съда. В случай, че възникне спор за право (относно собствеността, респ. относно всякакви имуществени права, които са свързани с упражняването на фактическа власт върху вещите - чл. 113 НПК, ТР № 2/2014 г. по т.д.№ 2/2014 г. на ВКС, ОСНК), вещта, иззета като веществено доказателство, се пази, докато решението на гражданския съд влезе в сила (така: Решение № 137 от 18.02.2019 г. по гр.д.№ 2957/2017 г. на ВКС, III г.о., Решение № 136 от 27.06.2019 г. по гр.д.№ 501/2019 г. на ВКС, III г.о. и др.).

При съобразяване на цитираните законови разпоредби въззивният съд е приел, че не е налице противоправност на действието на прокурор от РП - Плевен, разпоредил с постановлението от 02.09.2015 г. връщане на иззетия от третото лице Б. И. лек автомобил, от когото същият бил отнет. Съгласно изричната разпоредба на чл. 17 ГПК, гражданският съд има компетентност по обуславящи въпроси, като конкретно има правомощия да вземе становище по всички въпроси, които имат значение за решаване на делото, освен по въпроса дали е извършено престъпление, а по отношение на административните актове, които са с преюдициално значение за разрешаване на гражданско-правния спор, има правомощия да се произнесе инцидентно по валидността им, независимо дали са подлежащи на съдебен контрол, както и инцидентно - по материалната им законосъобразност, когато административен акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Не са изрично уредени в разпоредбата на чл. 17 ГПК правомощия на гражданския съд да се произнася за законосъобразността на постановленията на прокурора, когато те имат преюдициално значение за разрешаване на поставения гражданско-правен спор. Прието е, че съдът в настоящото производство няма правомощия да се произнася по законосъобразността на постановлението на прокурор от РП - Плевен за връщане на иззетото от третото лице Б. И. веществено доказателство - лек автомобил, по следните съображения: Постановлението на прокурор от РП - Плевен за връщане на иззето (в случая от трето лице, а не от ищеца) веществено доказателство не подлежи на съдебен контрол от наказателния съд, какъвто се предвижда само за постановленията, с които се отказва връщането на веществени доказателства (съгласно чл. 111, ал. 3 НПК). Прокурорското постановление за връщане на иззетия автомобил е подлежало единствено на инстанционен контрол пред по-горестоящата прокуратура (съгласно чл. 200 НПК), какъвто в случая не се твърди и не се доказва да е извършен. Няма данни, нито доказателства, да е извършен контрол за законосъобразността на този прокурорски акт и същият да е отменен. Липсва процесуално-правна възможност за извършването на последващ съдебен контрол върху този акт от съда, в случая - от гражданския съд, поради което и следва да се приеме, че същият е законосъобразен. От това следва, че липсва противоправно поведение на прокурора от РП - Плевен, разпоредил връщането на веществено доказателство, което е извършено в съответствие със закона - чл. 111, ал. 2 НПК.

Що се отнася до твърденията за наличен спор за собственост върху вещественото доказателство - лек автомобил, в случая с оглед събраните в процеса доказателства не може да се приеме, че връщането на вещта е резултат от противоправно действие на прокурор от РП- Плевен. Разпоредбата на чл. 113 НПК изисква да са налице претенции на две или повече лица за връщането на иззетото веществено доказателство (ТР № 2 от 12.11.2014 г. по тълк.д.№ 2/2014 г. на ВКС, ОСНК). В настоящия случай друга претенция, освен тази на лицето, от което процесният лек автомобил е бил отнет – Б. И., не е била заявена в наказателното производство. Граматическото тълкуване на разпоредбата на чл. 113 НПК налага извод, че спорът за право върху предмети, иззети като веществени доказателства, следва да е възникнал след образуване на наказателното производство. Процесуалният закон не съдържа изискване за обективирането му, но претенциите на две или повече лица относно вещественото доказателство следва да са насочени и заявени пред органа на досъдебното производство или съда. Едва в този случай съответният орган следва да се позове на разпоредбата на чл. 113 НПК. От друга страна, постановленията на прокурора, съдържащи отказ за връщане на лекия автомобил, и определенията на наказателния съд, които ги потвърждават, нямат действие при решаването на въпроса за тяхната законосъобразност от гражданския съд. Липсва правна норма, която да предвижда, че тези актове на органите на наказателното производство са задължителни за него (в този смисъл Решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр.д.№ 3053/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.). В настоящия случай няма данни и подкрепящи ги доказателства ищецът М. Я. Я. да е предявил претенция за връщане на иззетия автомобил пред органа на досъдебното производство, няма данни и доказателства за предявяването и на иск за собственост, съответно за уважаване на такъв в полза на ищеца. Установяването на това право в настоящото производство е непротивопоставимо на третото претендиращо лице, доколкото това лице не е страна по делото. Преди разрешаване на спора за правото на собственост върху процесната вещ отговорността на ответника не може да бъде ангажирана. Изходът на спора между ищеца и третото претендиращо права лице обуславя установяване на качеството правоимащ (собственик на вещта) и кредитор по вземането за репарация на вреди. В този смисъл ищецът не е носител на правото на вземане, тъй като не е доказал чрез пълно и главно доказване, че е лице, чийто правнозначим интерес е накърнен.

Тъй като не е доказано настъпването за ищеца на твърдените имуществени вреди от загубата на иззетия по досъдебното производство не от него, а от трето за спора лице лек автомобил, в пряка причинна връзка с прокурорското постановление от 02.09.2015 г. за връщане на иззетия автомобил на последния - като правоимащо лице, от което същият е отнет, и тъй като липсва противоправно поведение на прокурор от РП - Плевен, разпоредил връщане на иззета вещ в нарушение на закона, не са налице предпоставките за ангажиране на претендираната обективна имуществена отговорност на Прокуратурата на Република България, като възложител, за репарирането на имуществени вреди.

Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по следните въпроси, формулирани в изложението към касационната жалба:

1. Налице ли е извършено виновно и неправомерно действие от държавния орган ПРБ при връщане на движима вещ на несобственик, иззета по проверка по реда на ЗМВР в МВР, в качеството му на надзорен орган и преди образуването на досъдебното производство ?

2. Следва ли по време на проверка по реда на ЗМВР и ЗСВ, преди образуване на досъдебното производство по реда на НПК, да се прилагат разпоредбите на НПК с оглед установяване на противоправни действия от актовете на прокуратурата във връзка с разпореждането й с чужди движими вещи или следва да се прилагат общите разпоредби по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за доказване на настъпилите вреди ?

3. Следва ли прокуратурата да носи отговорност за настъпили вреди вследствие на разпореждане с чужда движима вещ и връщането й с постановление, което не е изрично отменено, но е посочено като неправилно в постановление на горестоящата прокурорска инстанция ?

4. Налице ли е причинно-следствена връзса за причинени имуществени вреди по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД от прокуратурата (ответника) при връщане на движима вещ с постановление на лицето, срещу което има оплакване от собственика на вещта за извършено обсебване и без собственика да бъде предварително уведомен за това връщане като засегнато лице, след като е имало спор за вещта, установен писмено от ответника ?

Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с ТР № 2 от 12.11.2014 г. по тълк.д.№ 2/2014 г. на ВКС, ОСНК, Решение № 76 от 16.05.2017 г. по гр.д.№ 2926/2016 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 137 от 18.02.2019 г. по гр.д.№ 2957/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 437 от 02.07.2014 г. по гр.д.№ 1020/2012 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 465 от 20.12.2011 г. по гр.д.№ 1794/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр.д.№ 5002/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 141 от 08.01.2021 г. по гр.д.№ 3052/2019 г. на ВКС, ІV г.о. и Определение № 111 от 09.03.2015 г. по ч.гр.д.№ 6711/2014 г. на ВКС, І г.о. Счита, че в случая е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съставът на ВКС намира, че отсъства основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Вземайки за отправна точка разясненията по т.т. 1 и 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК, съставът на ВКС приема, че противоречиво разрешаване на правни въпроси като основание за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е налице, когато произнасянето на въззивния съд по конкретен правен въпрос с обуславящо значение за изхода на разглеждания правен спор не съответства на тълкуването по идентичен правен въпрос, направено с акт от кръга на визираните в т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Представените с изложението актове по конкретни дела, релевирани от касатора като обосноваващи противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, не обективират произнасяне по въпроси, идентични или аналогични на някое от питанията, формулирани в изложението. Така с Решение № 76 от 16.05.2017 г. по гр.д.№ 2926/2016 г. на ВКС, ІV г.о. е разгледан процесуалноправният въпрос за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК; Решение № 137 от 18.02.2019 г. по гр.д.№ 2957/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о. дава отговор на въпроса кой е моментът, от който се дължи връщане на правоимащ на иззети вещи като веществени доказателства в наказателното производство, респ. от кога може да се претендира обезщетение за увреждане от невърнати след прекратяване на наказателното производстсво веществени доказателства; от кой момент задължението е изискуемо, т.е. за него има право на иск и е налице начало на погасителна давност; с Решение № 437 от 02.07.2014 г. по гр.д.№ 1020/2012 г. на ВКС, ІV г.о. произнасянето е по въпросите за началния момент на погасителната давност, когато за част от повдигнатите обвинения е прекратено наказателното производство, а за други е постановена оправдателна присъда и за значението на периода от датата на прекратяване на наказателното производство до служебното му възобновяване за погасителната давност и за размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (в редакцията преди изменението, внесено с ДВ, бр.98/2012 г.); тълкуването в Решение № 465 от 20.12.2011 г. по гр.д.№ 1794/2010 г. на ВКС, ІV г.о. е по въпроса дали подлежат на обезщетение по иск по чл. 49 ЗЗД вредите на ищеца, когато предварителното производство е надхвърлило установените срокове по НПК и когато е липсвала необходимост от изземване и задържане на вещта като веществено доказателство; с Решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр.д.№ 5002/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. и с Определение № 111 от 09.03.2015 г. по ч.гр.д.№ 6711/2014 г. на ВКС, І г.о. са разгледани процесуално-правни въпроси относно процесуалната легитимация на държавата да отговаря за вреди по реда на чл. 49 ЗЗД с оглед прякото приложение на чл. 7 Конституцията на Република България, а с Решение № 141 от 08.01.2021 г. по гр.д.№ 3052/2019 г. на ВКС, ІV г.о. са разяснени предпоставките за ангажиране на отговорността на юридическо лице по чл. 49 ЗЗД за причинени на физически лица, поради неправомерно поведение от страна на служители на ответника, изразяващо се в бездействие и неизпълнение на задължение за надлежно обезопасяване и безпрепятствено преминаване на пешеходци, предвидени в Наредба № 6 за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване и Наредба за поддръжка и опазване на чистотата и управление на отпадъците на територията на Столична община; за това чия е тежестта на доказване на възлагането на работата - дали същата се носи от ищеца и какви са последиците, ако не е доказано възлагането на поставянето на скобите и това, че задължението за обезопасяване е възложено на ответника; както и за това трябва ли в исковата молба да бъде посочено каква е възложената работа, на кого е възложена същата, какво противоправно поведение е извършил прекия причинител и каква е причинната му връзка с вредите. Тъй като с общите (тълкувателни) мотиви на посочените актове на ВКС са дадени принципни разрешения на правни въпроси, различни от поставените в изложението към касационната жалба на настоящия касатор, то не е налице основание да се приеме, че между въззивното решение и практиката на ВКС е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Становището на касатора, че е налице различие между разрешенията по настоящия и казусите, разгледани с релевираните решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не държи сметка за това, че са налице различия между събраните доказателства и установените въз основа на тях факти по отделните дела, а не различно разбиране за съдържанието на едни и същи правни норми. Поради отсъствието на противоречиво разрешаване на идентични правни проблеми не е налице основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

На следващо място, с ТР № 2 от 12.11.2014 г. по тълк.д.№ 2/2014 г. на ВКС, ОСНК е даден отговор на въпроса кога по смисъла на чл. 113 НПК възниква подлежащ на разглеждане по реда на Гражданския процесуалeн кодекс спор за право върху предмети, иззети като веществени доказателства, за да се откаже връщането на тези предмети и те да се пазят до влизането в сила решението на гражданския съд, като е прието, че за прилагането от прокурора в производство по чл. 111, ал. 2 НПК на разпоредбата на чл. 113 НПК не трябва да е налице висящо производство пред съда, за да се приеме, че е налице спор за право относно собствеността на вещта, а е достатъчно да са налице претенции на две или повече лица за връщането й. Мотивите на въззивното решение не обективират несъобразяване с тази постановка. Крайният извод за неоснователност на претенцията почива на категорично установените по делото обстоятелства, че в настоящия случай няма данни и подкрепящи ги доказателства ищецът М. Я. Я. да е предявил претенция за връщане на иззетия автомобил пред органа на досъдебното производство или да е предявил иск за собственост, респ. - да е уважен такъв в негова полза, като преди разрешаване на спора за правото на собственост върху процесната вещ отговорността на ответника не може да бъде ангажирана. Така формираната правораздавателна воля не съставлява тълкуване, отклоняващо се от релевираната задължителна съдебна практика, поради което отсъства основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 100 лева, определена съобразно чл. 25, ал. 1 НЗПП.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение