Определение № 785 от 16.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1815/2018 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба,подадена от Т.”Х. а.” [населено място] срещу решение № 6092 от 24.08.17г.по в.гр.дело № 15563/16г.на Софийски градски съд в частта,с която е потвърдено решение № 13 958 от 2.09.16г. по гр.дело № 58319/15г.на Софийски районен съд.С него жалбоподателят е осъден да заплати на В. Т. З. по иск с правно основание чл.267 КТ сумата 7 431.54 лв- обезщетение за принудителен престой за периода от м.03.2013г.до м.03.2015г.,ведно със законната лихва,считано от 29.09.15г. В изложението по чл.284 ал.1 т.3 от ГПК касаторът поддържа,че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС следния правен въпрос: Решенията,които са приети от Общото събрание,въз основа на Устава на кооперацията и в частност Вътрешните правила за организацията на работната заплата,следва ли да се считат за част от цялостната уредба на кооперацията и когато те съдържат разпоредби,които са различни от тези, предвидени в Кодекса на труда, следва ли да се приеме,че е налице основанието по § 2 от ДР на КТ за изключване прилагането на разпоредбите на КТ по отношение на член-кооператори, които полагат труд по трудово правоотношение в същата кооперация.Прилага решение № 534 от 19.05.99.на ВКС по гр.дело № 536/98г.на ІІІ г.о. В отговор по чл.287 ГПК ответницата по жалбата В. З. моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК, намира следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено,че ищцата В. З. е член –кооператор в ответната кооперация, че за исковия период страните по спора са били и в трудово правоотношение; че последното брутно трудово възнаграждение на ищцата е 303.33 лв, както и че за времето от м.03.2013г.- м.03.2015г.вкл. Т. „Х. а.”е бил в престой не по вина на работника.Направен е извод за наличието на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.267 КТ, в която е предвидено, че за времето на престой не по вина на работника той има право на брутното си трудово възнаграждение.Изложени са съображения, че в случая не е налице регламентираното в § 2 от ДР на КТ изключение, препятстващо прилагането на този кодекс в отношенията между страните.Прието е,че по своята правна същност Вътрешните правила за организация на работната заплата нямат характер на устав на кооперацията, нито същите са част от приетия такъв по силата на изрично установена в него препращаща клауза. Настоящият съдебен състав намира,че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения въпрос :Решенията,които са приети от Общото събрание,въз основа на Устава на кооперацията и в частност Вътрешните правила за организацията на работната заплата,следва ли да се считат за част от цялостната уредба на кооперацията и когато те съдържат разпоредби,които са различни от тези,предвидени в Кодекса на труда,следва ли да се приеме,че е налице основанието по § 2 от ДР на КТ за изключване прилагането на разпоредбите на КТ по отношение на член-кооператори, които полагат труд по трудово правоотношение в същата кооперация, като разрешен в противоречие с приложеното от жалбоподателя решение № 534 от 19.05.99г.на ВКС по гр.дело № 536/98г.на ІІІ г.о. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.