Определение № 155 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2249/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Б. Д. и М. Т. Н., представлявани от адвокат С. Л., срещу определение № 2157 от 14.03.2022 г. по в. ч. гр. д. № 6317/2021 г. на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено определение № 20081822 от 30.03.2021 г. по гр. д. № 17270/2020 г. на Софийския районен съд за връщане на исковата молба на жалбоподателите и прекратяване на производството по делото по предявени от тях искове. Касаторите считат определението за неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани лица, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определението на Софийския районен съд в частта, с която е върната исковата молба и е прекратено производството по следните предявени от касаторите искове: 1. Иск от С. Б. Д. против Л. Л. П. по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на 20,972 % ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 771 кв. м; 2. Иск от М. Т. Н. против Л. Л. П. по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на 17,558 % ид.ч. от същия недвижим имот; 3. Иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че между страните не съществува валидно правоотношение по договор за разпределение на ползването по смисъла на чл. 32, ал. 1 ЗС, както и че ответникът не притежава право на ползване по смисъла на чл. 32, ал. 1 ЗС на 15 броя външни паркоместа, всяко едно с площ от около 17,50 кв. м, разположени в поземлен имот с идентификатор ***, описани в пункт № 1 на нотариален акт № 56/2010 г.; 4. Иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да премахне всякакви други прегради, пречещи на отварянето на входна врата с притежаваните от ищците ключове, и за в бъдеще да се въздържа от действия, водещи до ограничаване на достъпа на ищците с автомобили в незастроената част на дворното място; 5. Иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови ползването на всички външни паркоместа, както лично, така и чрез трети лица, които не притежават право на собственост върху поземлен имот с идентификатор ***; да ограничи личното си ползване на външните паркоместа само в рамките правата си в съсобствеността, като собственик на 51 % ид. ч. от дворното място; да преустанови ползването за паркиране на автомобили, както лично, така и чрез трети лица, които не притежават право на собственост върху дворното място, на незастроената част на дворното място, намираща се на юг от жилищната сграда, заключена между външните паркоместа, жилищната сграда и оградата на имота, поставена зад жилищната сграда по източната и южната граница на дворното място; да преустанови действията си по предоставяне на възможност на всякакви трети лица /негови наематели, техни клиенти и други, които не притежават идеални части от процесното дворно място/ да ползват за паркиране на автомобили всички площи от незастроената част от дворното място, в които е положен асфалт, в това число външните паркоместа, площта за маневриране на автомобили и асфалтираната част от дворното място, намираща се на юг от жилищната сграда, предвидена по одобрения проект за озеленяване. Първоинстанционното определение е потвърдено и в частта, с която съдът е върнал исковата молба и относно предявените в условията на евентуалност искове, които следва да бъдат разгледани, ако се отхвърли предявеният иск с по чл. 124 ГПК за приемане за установено, че между страните не съществува валидно правоотношение по договор за разпределение на ползването по смисъла на чл. 32, ал. 1 ЗС, а именно: за прогласяване на нищожност на договор за прехвърляне/учредяване вещно право на ползване върху 15 броя външни паркоместа; за приемане на установено по отношение на ответника, че вещното право на ползване върху външните паркоместа е погасено по давност поради неупражняването му в продължение на повече от пет години за периода от 14.05.2010 г. до 14.05.2015 г. За недопустим е приет и предявеният иск в условията на евентуалност за прогласяване нищожността на сключен договор за разпределение на ползването по чл. 32 ЗС. Въззивният съд е приел, че правилно производството по предявените искове по чл. 109 ЗС, а именно: за осъждане на ответника да премахне всякакви други прегради, пречещи на отварянето на вратата за автомобили /портал/ на дворното място с притежаваните от ищците ключове и за в бъдеще да се въздържа от действия, водещи до ограничаване достъпа на ищците с автомобили в незастроената част на дворното място, е прекратено, тъй като по единия иск ищците не са уточнили какви са тези други прегради, които следва да бъдат отстранени от ответника, а другият иск – за преустановяване на бъдещи неустановени действия, е недопустим. Другите искове по чл. 109 ЗС също са приети за недопустими, тъй като по същество преповтарят едни и същи искове, многократно преформулирани, а именно – да бъде осъден ответникът да преустанови ползването на всички външни паркоместа, намиращи се в поземлен имот с идентификатор ***, лично и чрез трети лица, които не притежават право на собственост върху дворното място, и да ограничи личното си ползване на външните паркоместа само в рамките на правата си в съсобствеността, като собственик на 51% ид.ч. от дворното място. Доколкото ищците сами твърдят, че са съсобственици с ответника на дворното място, а съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ, съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея, според правата им, за недопустим е приет и искът за осъждане на другия съсобственик да не ползва общата вещ. Искът за осъждане на ответника да ограничи личното си ползване на външните паркоместа само в рамките на правата си в съсобствеността, като собственик на 51% ид. ч. от дворното място, също е приет за недопустим, тъй като за възникналия между страните спор за ползване на общата вещ е предвиден друг ред на защита - по реда на спорната съдебна администрация по чл. 32 ЗС, като постановеното в това производство решение се ползва с изпълнителна сила. За недопустими са приети и предявените установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ищците са собственици на идеални части от посочения поземлен имот по съображения, че в исковата молба не са изложени твърдения ответникът да оспорва правото на собственост на ищците върху идеални части от процесния имот и първоинстанционният съд е дал указания на ищците да уточнят исковите си претенции и да посочат дали ответникът оспорва правото им на собственост върху процесните идеални части от имота и твърди ли, че той е собственик на същите. Същите не са изпълнили указанията на съда, а вместо това са заявили с уточняваща молба, че са обосновали правния си интерес в обстоятелствената част на исковата молба, в която не са въведени твърдения ответникът да оспорва правото им на собственост върху идеални части от имота. Тъй като указанията на съда са ясни и конкретни, но същите не са изпълнени, въззивният съд е приел, че правилно производството по тези два иска е прекратено. Искът с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че между страните не съществува валидно правоотношение по договор за разпределение на ползването по смисъла на чл. 32, ал. 1 ЗС, както и че ответникът не притежава право на ползване по смисъла на чл. 32, ал. 1 ЗС на 15 броя външни паркоместа, също е приет за недопустим. Изложени са съображения, че възникналият между страните спор относно обстоятелството дали са постигнали съгласие относно разпределяне на ползването по реда на чл. 32 ЗС следва да се разреши по реда на спорната съдебна администрация, уредена в посочената разпоредба. След като касаторите твърдят, че не са изразили съгласие за разпределението на външните паркоместа, част от съсобствен имот, то те могат да потърсят защита по реда на чл. 32 ЗС, където евентуално постановеното решение би се ползвало с изпълнителна сила. Поради липсата на правен интерес е приет за недопустим и предявеният евентуален иск за прогласяване нищожността на „евентуален договор“ за разпределение на ползването по чл. 32 ЗС на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави, а именно - пълномощникът на ищците и ответникът се договаряли във вреда на ищците, и на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, поради сключване на договора без представителна власт и без да са потвърдени действията на пълномощника. За недопустими са приети и евентуалните искове, които следва да бъдат разгледани, ако бъде отхвърлен предявеният иск за приемане за установено по отношение на ответника Л. Л. П., че той не притежава ограничено вещно право на ползване по чл. 56, ал. 1 ЗС върху 15 броя външни паркоместа, тъй като при предявен главен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 56, ал. 1 ЗС, в това производство ще бъде разгледана действителността на договора за учредяване на вещно право на ползване и дали ограниченото вещно право на ползване е погасено по давност, като ще бъде разрешен спорът между страните, поради което е недопустимо да се предявяват отново искове за установяване недействителността на договора за учредяване на вещно право на ползване и дали това право е погасено по давност. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустим ли е иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да премахне всякакви прегради, пречещи на отварянето на дворна портална врата за автомобили, водеща от улицата към дворното място, на което ищците са съсобственици, или е допустим такъв негаторен иск само по отношение на такива прегради, които изрично са уточнени /конкретизирани по вид и други характеризиращи белези/ в обстоятелствената част и петитума на исковата молба; 2. Допустим ли е иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да се въздържа в бъдеще от действия, водещи до ограничаване на достъпа на ищците с автомобили в незастроената част от дворното място, на което същите са съсобственици; 3. Допустим ли е иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови ползването на всички външни паркоместа, намиращи се в съсобствен поземлен имот, както лично така и чрез трети лица, които не притежават право на съсобственост върху дворното място, и да ограничи личното си ползване на външните паркоместа само в рамките на правата му в съсобствеността, да преустанови ползването за паркиране на автомобили, както лично така и чрез трети лица, които не притежават право на съсобственост върху дворното място, както и да преустанови действията си по предоставяне на възможност на всякакви трети лица, които не притежават идеални части от дворното място, да ползват за паркиране на автомобили всички площи от незастроената част от дворното място, или в такъв случай действията му във връзка с ползването на цялата незастроена част от съсобственото дворно място — над правата му в съсобствеността, извършвани лично и/или чрез трети лица, следва да бъдат преустановени чрез предявяване на иск по чл. 32, ал. 2 ЗС; 4. Допустим ли е евентуален иск, предявен на основание чл. 59, ал. 3 ЗС, с който се иска да се приеме за установено в отношенията на ищците с ответника, че правото на ползване върху конкретизирани в исковата молба външни паркоместа е погасено по давност, поради неупражняването му в продължение на повече от пет години /в настоящия случай за периода от 14.05.2010 г. до 14.05.2015 г., включително/, когато със същата искова молба е предявен главен иск по чл. 124 ГПК, във връзка с чл. 56, ал.1 ЗС, с който се иска да се признае за установено по отношение на ответника, че същият не притежава вещно право на ползване по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗС върху същите външни паркоместа, поради липса на изразено съгласие от страните в нотариалния акт за сключване на договор за прехвърляне/учредяване на вещно право на ползване по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗС върху същите външни паркоместа, респективно поради нищожност на евентуално сключен договор по чл. 56, ал. 1 ЗС по отношение на същите външни паркоместа на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД, като сключен в противоречие с добрите нрави, поради липса на насрещна престация по договора, респективно поради нищожност на евентуално сключен договор по чл. 56, ал. 1 ЗС по отношение на същите външни паркоместа на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД, вр. с чл. 40 ЗЗД, като сключен в противоречие с добрите нрави, поради договарянето между пълномощника на ищците и ответника във вреда на ищците, респ. поради недействителност по отношение на ищците на евентуално сключен договор по чл. 56, ал. 1 ЗС по отношение на същите външни паркоместа на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, като сключен от лице без представителна власт и липса на потвърждаване; 5. Допустим ли е отрицателен иск за признаване в отношенията между ищците и ответника, че не съществува валидно правоотношение по договор за разпределение на ползването по смисъла на чл. 32, ал. 1 ЗС на външни паркоместа, намиращи се в незастроената част на съсобствен между ищците и ответника урегулиран поземлен имот и че ответникът не притежава право на ползване по договор по чл. 32, ал. 1 ЗС, респ. при предявен такъв главен иск, допустим ли е евентуален иск за прогласяване за нищожен на договор по чл. 32, ал. 1 ЗС на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД, като сключен в противоречие с добрите нрави, поради липса на насрещна престация по договора, респективно на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД, във връзка с чл. 40 ЗЗД, като сключен в противоречие с добрите нрави, поради договарянето между пълномощника на ищците и ответника във вреда на ищците, респективно за обявяване на договора по чл. 32, ал. 1 ЗС по отношение на външни паркоместа, за недействителен по отношение на ищците на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, като сключен от лице без представителна власт и липса на потвърждаване; 6. Допустим ли е евентуален иск за прогласяване на нищожност на договор по чл. 32, ал. 1 ЗС, предявен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД, като сключен в противоречие с добрите нрави, поради липса на насрещна престация по договора, респ. на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД, вр. с чл. 40 ЗЗД, като сключен в противоречие с добрите нрави, поради договарянето между пълномощника на ищците и ответника във вреда на ищците, респективно за обявяване на договор по чл. 32, ал. 1 ЗС по отношение на външни паркоместа за недействителен по отношение на ищците на основание чл. 42, ал. 2 33Д, като сключен от лице без представителна власт и липса на потвърждаване, когато със същата искова молба е предявен главен отрицателен иск за признаване в отношенията между ищците и ответника, че не съществува валидно правоотношение по договор за разпределение на ползването по смисъла на чл. 32, ал. ЗС на външни паркоместа, намиращи се в незастроената част на съсобствен между ищците и ответника урегулиран поземлен имот; 7. Допустим ли е иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ищците са собственици на идеални части от съсобствен поземлен имот и длъжен ли е съдът да се съобрази с изложеното в обстоятелствената част на исковата молба по отношение на основанието на такъв иск и определения от ищеца предмет на делото и търсена защита и съдействие от съда и по специално длъжен ли е съдът да се съобрази с поддържаните от ищеца факти и обстоятелства, респ. с твърденията в исковата молба, обосноваващи извод за оспорване от страна на ответника на правата на ищците в съсобствеността, както и задължително ли е за установяване наличие на правен интерес от предявяване на положителен иск за собственост ответникът изрично да е заявил, че е собственик на процесния имот, респ. на идеалните части от имота, за които се легитимират ищците със съответни документи или е достатъчно правният интерес от предявяване на такъв иск за собственост да се обоснове в исковата молба с конкретни конклудентни действия на ответника, предполагащи оспорване от страна на ответника на правата на ищците в имота; допустимо ли е въззивният съд при преценката за наличието на правен интерес от предявяването на иска да тълкува превратно, в обратния им смисъл, твърденията на ищците в исковата молба, обосноваващи наличието на правен интерес за тях от предявяването на иска за собственост; 8. Следва ли да се изпълняват указания на първоинстанционния съд за уточняване на исковата молба, които са ненужни /излишни/ с оглед на изложените твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, както и задължително ли е за установяване наличие на правен интерес от предявяване на положителен иск за собственост ответникът изрично да е заявил, че е собственик на процесния имот, респ. на идеалните части от имота, за които се легитимират ищците със съответни документи или е достатъчно правният интерес от предявяване на такъв иск за собственост да се обоснове в исковата молба с конкретни конклудентни действия на ответника, предполагащи оспорване от страна на ответника на правата на ищците в имота; допустимо ли е въззивният съд при преценката на допустимостта на иска да тълкува превратно, в обратния им смисъл, твърденията на ищците в исковата молба, обосноваващи правния интерес на ищците от предявяването на иска за собственост. Считат, че определението е очевидно неправилно. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при неговата вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност /чл. 280, ал. 2 ГПК/. По първите три поставени въпроса, отнасящи се за допустимостта на исковите претенции с правна квалификация чл. 109 ЗС, следва да се посочи, че в ТР № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2015 г., ОСГК е разяснено, че предмет на иска по чл. 109 ЗС е пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. В исковата молба следва да бъдат посочени конкретните въздействия върху вещта (имота), за да може неоснователното въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него, а в случая ищците не са посочили нито конкретните неоснователни действия на ответника, нито преградите, които са пречка при отваряне на дворната портална врата за автомобили. Решаването на първата група поставени въпроси в съответствие с практиката на ВКС изключва приложното поле на основанието да допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което и никакви доводи не са изложени. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на определението и по четвъртия въпрос, тъй като същият е разрешен в съответствие с указанията, дадени в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. При отрицателния установителен иск за собственост предмет на делото е правото на собственост на ответника, което се отрича от ищеца на всички възможни придобивни основания. Затова ответникът по този иск трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които правото му на собственост е могло да се породи. Когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост, респ. за ограничено вещно право, това претендирано от ответника право е отречено без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания. В случая са предявени отрицателни установителни искове, а в условията на евентуалност- установителни искове за прогласяване нищожност на договор за учредяване на вещно право на ползване, както и за приемане на установено, че ограниченото вещно право на ползване е погасено по давност. В съответствие с установената практика тези искове са приети за недопустими поради липсата на правен интерес, тъй като основанието на същите следва да бъде разгледано при разглеждането на предявения главен иск. Следващите два въпроса са формулирани според твърденията на касаторите и по тях в обжалвания съдебен акт липсва произнасяне, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. В случая съдът не е приел, че са недопустими исковете за прогласяване нищожност на договор за разпределение на ползването по чл. 32 ЗС, а е посочил, че доколкото ищците твърдят, че не е налице постигнато съгласие между собствениците на урегулирания поземлен имот за разпределение на ползването на 15 бр. външни паркоместа, част от съсобствен недвижим имот, те могат да потърсят защита по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС. В допълнение следва да се посочи, че нито в исковата молба, нито в уточняващата молба е посочен конкретен договор за разпределение на ползването, чиято нищожност касаторите искат да бъде прогласена, като в исковата молба се говори за „евентуален договор“ по чл. 32 ЗС. По отношение на последните два поставени въпроса следва да се посочи, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно. Съдебната практика безпротиворечиво приема, че такъв е налице във всички случаи, когато се оспорва претендирано от ищеца право или се претендира оспорвано от него право. Правният интерес при установителните искове за собственост се обуславя от съществуването на гражданскоправен спор между страните относно принадлежността на правото на собственост върху конкретен имот, изведен въз основа на изложените от ищеца обстоятелства в исковата молба. Затова, когато ищецът не твърди с поведението си извън процеса ответникът да оспорва или да отрича претендираното от право, липсва правен спор, който да ангажира правораздавателната компетентност на съда. В случая ищците не твърдят в исковата молба правото им на собственост върху съсобствения урегулиран поземлен имот да се оспорва от ответника. След дадените от първоинстанционния съд указания за уточняване на исковата молба, същите отново не са посочили правния си интерес от предявяване на исковите претенции по чл. 124, ал. 1 ГПК. Преценката на съда за недопустимост на предявените искове поради липса на правен интерес е в съответствие с трайно установената практика на ВКС, което изключва наличието на основания за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Обжалваното определение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,