Определение № 21 от 26.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2619/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца П. С. С., чрез адв. Е. П. срещу решение № 1180/10.06.2020 г. по гр.дело № 5086/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 5812/30.07.2019 г. по гр.дело № 4942/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск от П. С. С. против Прокуратура на РБългария с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 5000 лв. до 25 500 лв.обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ се уважи в пълен размер. В изложението, което е част от съдържанието на касационната жалба са поставени правните въпроси: 1. Първият въпрос съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК както следва: по приложението на чл.52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, решен в противоречие със задължителната практика на ВС, 2. Следва ли продължителността на едно наказателно производство извън границите на понятието разумен срок да е самостоятелно основание за по-висок размер на обезщетение за оправдания подсъдим по реда на ЗОДОВ, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБългария не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2,ал.1,т.3 ЗОДОВ. Прието е, че предявеният иск от П. С. С. срещу Прокуратура на РБългария е с правно основание чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ – претендирано е обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. Съдът е приел за установено по делото наличието на елементите от фактическия състав на чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ – в хипотезата на повдигнато срещу лицето обвинение за умишлено престъпление, за което е оправдано с влязла в сила присъда, което е предпоставка за ангажиране отговорността на държавата в лицето на Прокуратурата на РБ, която е повдигнала обвинението. С оглед оплакванията във въззивната жалба на ищеца спорен според съда е размера на обезщетението за неимуществени вреди. Приел е, че обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Приел е също, че размерът на обезщетението се определя съобразно действително претърпените вреди от ищеца и болки и страдания, преценени с оглед общия критерии за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Формиран е извод, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв. е съответно на доказаните болки и страдания, търпени в следствие на наказателното производство. Въззивният съд е приел, че р елевантни за определяне на обезщетението са обстоятелствата: тежест на повдигнатото обвинение, което е за тежко умишлено престъпление по чл. 194, ал. 1 от НК, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода до 8 години“; посочената в исковата молба и установена продължителност на наказателното преследване – от 09.03.2012г., когато е привлечен като обвиняем, до 12.02.2019г. - влизането в сила на оправдателната присъда, или 6 години, единадесет месеца и три дни; взетата мярка за неотклонение – „подписка“ и нейната продължителност; понесените от ищеца морални вреди в следствие на неоснователното обвинение, изразяващи се в дълго търпени тревоги, притеснения и страх от осъждане. Прието е за установено от показанията на свидетелите П. П. С. и А. И. М., че наказателното производство се е отразило в негативен аспект на ищеца. Последният изпитвал стрес, страх от незаконното обвинение и от това да не бъде осъден без да има вина. Ищецът трябвало да издържа многочленно семейство, което не би могъл да продължи ако бъде осъден. След като го освободили от ареста по повод разпознаването, продължил да работи и да осигурява семейството си. Бил силно разтревожен преди всяко съдебно заседание. Неговите близки и приятели не се отвърнали от него, а продължили да го подкрепят. Хората му имали доверие, не е споделял някой да го е наричал престъпник или да е имал лошо отношение към него. Показанията на разпитаните свидетели са възприети от съда. Като е взел предвид посочените обстоятелства, съответно възрастта на ищеца – на 29 години към момента на образуване на производството; тежестта на повдигнатото обвинение, което е за тежко престъпление от общ характер; наложената и изтърпяна от ищеца мярка за неотклонение „подписка“; продължителността от почти 7 години на цялото производство, което за досъдебна и съдебна, развила се на две инстанции, което съдът е преценил за надвишаващ рамките на разумния срок случай с един обвиняем; претърпените от ищеца тревоги, притеснения и грижи във връзка с обвинението; настъпилите негативни последици върху ищеца и промени в семейна и близка среда въззивният съд е извел извод, че сумата от 5 000 лв. е справедливо обезщетение за неимуществените вреди, получени вследствие на незаконното обвинение. Прието е, че няма твърдения, съответно данни за влошаване на здравословното състояние на ищеца в следствие на репресията; че не са доказани твърденията за конфликти в семейството, както и за накърняване на доброто му име в обществото; че не са доказани и твърдените негативни последици в професионалната сфера на ищеца; че му е наложена най-леката мярка за неотклонение; че случаят не е имал медийно разгласяване. Поради съвпадане изводите на въззивния съд с този на първоинстанционния съд решението на последния в отхвърлената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 5000 лв. до 25 500 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди е потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението на ищеца. С т.II от ППВС № 4/68 г. е прието, че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищеца съдът е съобразил възрастта на ищеца – на 29 години към момента на образуване на производството; тежестта на повдигнатото обвинение, което е за тежко престъпление от общ характер; наложената и изтърпяна от ищеца мярка за неотклонение „подписка“; продължителността от почти 7 години на цялото наказателно производство, което за досъдебна и съдебна, развила се на две инстанции надвишава рамките на разумния срок; претърпените от ищеца тревоги, притеснения и грижи във връзка с обвинението; настъпилите негативни последици върху ищеца и промени в семейна и близка среда. Съдът е съобразил, че няма твърдения и данни за влошаване на здравословното състояние на ищеца в следствие на репресията; че не са доказани твърденията за конфликти в семейството, както и за накърняване на доброто му име в обществото; че не са доказани и твърдените негативни последици в професионалната сфера на ищеца; че му е наложена най-леката мярка за неотклонение; че случаят не е имал медийно разгласяване. Изводите на съда по определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и приложение разпоредбите на чл.52 ЗЗД са изцяло в съответствие с посочената практика на ВС. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл. 2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД, които са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не се нуждае от тълкуване, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Освен това както се посочи по-горе решаващите правни изводи на въззивния съд по приложението разпоредбите на чл.52 ЗЗД са в съответствие със задължителната практика на ВС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение