Определение № 2402 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 982/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Софийски районен съд срещу въззивно решение № 534/10.11.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 738/2025 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 108/13.05.2025 г. по гр. д. № 471/2024 г. на РС – Сливница в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ да заплати на В. А. А. сумата 7 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и сумата 4 807,79 лв. – обезщетение за имуществени вреди, причинени от нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. № 33653/2014 г. по описа на Софийски районен съд. Първоинстанционното решение в частите му, с които са отхвърлени претенциите на ищеца както по отношение на размера обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, така и по искането за солидарно осъждане на втория ответник – Софийски градски съд, като необжалвано от страните е влязло в сила. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса - необходимо ли е да се доказва настъпването на конкретни претърпени неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от неразумна продължителност на съдебно производство, за да бъде определено обезщетение по справедливост, съответно да бъде приет за основателен иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, или е достатъчно съдът да се позове на оборимата презумпция за претърпени неимуществени вреди при установена от него забава в съдебно производство. Твърди се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика – т. 11 от ППВС № 4/1968 г., както и на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на състави на ВКС. Според жалбоподателя въпросът е решен и в противоречие с практиката на ЕСПЧ – решение по делото Скординов с/у Италия, № 36813/97 и решение по делото Нардон с/у Италия, № 34368/02. Бланкетно се сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата - В. А. А., чрез адв. Е. Георгиева, в писмен отговор е изложил доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По делото е установено, че ищецът в настоящото производство В. А. е бил ответник по гр. д. № 33653/2014 г. на Софийския районен съд, по предявен от Д. Д. иск за претърпени от последния неимуществени и имуществени вреди от ПТП, причинено от В.А. на 20.06.2009 г. в [населено място]. Посоченото гражданско дело е образувано в СРС на 20.06.2014 г. при постъпване на исковата молба. На 03.07.2014 г. съдът е постановил разпореждане по чл. 131 ГПК, получено от А. на 10.07.2014 г. В предоставения му едномесечен срок - на 07.08.2014 г. А. е подал отговор на исковата молба. След тази дата съдът е бездействал в продължение на 5 години, 1 месец и 25 дни, като едва на 02.10.2019 г. е изготвил проект на доклад, произнесъл се е по исканията на страните и е насрочил делото за разглеждане в о.с.з. за 11.11.2019 г. Пред СРС са проведени три о.с.з. – на 11.11.2019 г., на 03.02.2020 г. и на 15.06.2020 г., като в последното съдебно заседание ищецът в производството ищецът е изменил размера на иска си, като го увеличил на сумата 30 000 лв. Това е обусловило родова подсъдност на делото пред СГС. С протоколно определение СРС прекратил производството пред себе си и го изпратил по компетентност на СГС. Така производството пред Софийския районен съд от образуване на делото до изпращането му на СГС е продължило 6 години и 18 дни, като в периода от 07.08.2014 г. до 02.10.2019 г. не са извършвани никакви съдопроизводствени действия от сезирания съд. След изпращане на делото в СГС е образувано гр.д. № 6664/2020 г., проведено е едно о.с.з. на 24.09.2020 г. и делото е обявено за решаване. Съдът се е произнесъл с решение на 26.02.2021 г. - 4 месеца и 2 дни след изтичане на едномесечния срок за това. Ищецът е поискал поправка на очевидна фактическа грешка в решението на СГС, по която съдът се е произнесъл 2 месеца и 25 дни след срока за това. Решението на СГС е обжалвано от ищеца пред Софийския апелативен съд, където производството е продължило 10 м. и 21 дни. Въззивното решение е обжалвано пред ВКС, където производството е продължило 5 месеца и 17 дни. Общият срок от образуване на гражданското дело до приключването му във всички съдебни инстанции е 8 години, 9 месеца и 29 дни. След постановяване на окончателния акт по делото А. заплатил дължимите от него суми, представляващи присъдено обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, ведно с лихви за забава и разноски. По подадено заявление до Инспектората при ВСС, след извършена проверка е прието, че правото на В.А. за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, като му е предложено обезщетение в размер на 3 100 лв., което не е прието от него. При тези данни и като е обсъдил събраните по делото доказателства, съдът е приел, че е осъществен фактическият състав на основанието по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Посочено е, че спорът по гр. д. № 33653/2014 г. на СРС не е с фактическа и правна сложност, доколкото предявеният иск е имал за предмет присъждане на обезщетение за вреди от престъпление, за което е имало влязла в сила присъда по чл.78а НК. Безспорно е било, че е налице противоправно поведение на ответника В. А., в резултат на което са настъпили вреди за трето лице. Самите вреди също са елемент от фактическия състав на престъплението и са отделени като безспорни по чл. 300 ГПК. Въпреки това, производството пред СРС е продължило над 6 години, което е довело до обща продължителност на делото от 8 години и 9 месеца, който срок е неоправдано и неразумно дълъг. Тази продължителност на делото се дължи на недобрата организация на СРС при администрирането на исковата молба и отговора, при подготовката на делото за насрочването му в първото открито заседание и произнасянето на съда по реда на чл. 140 ГПК, което е извършено близо 5 години и 2 месеца след постъпване на отговора на исковата молба. В посочения период не са извършени абсолютно никакви действия по делото, което е и основната причина за общата продължителност на производството. Предвид спецификата на този първоначален етап на исковото производство, съдът е органът, който следва да положи максимални усилия за предотвратяване на ненужно забавяне, като извършва надлежно и в разумни срокове дължимите процесуални действия по проверка редовността на исковата молба и уточняването на исковите претенции. Тези процесуални действия са по движението на делото, като в случая неизвършването им в продължение на години е довело до нарушаване правото на страната за разглеждане и приключване на делото в разумен срок. Съдът е посочил, че поначало не е необходимо да се доказват обичайните, типични неимуществени вреди за лицето, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок – притеснения, безпокойство, накърняване на чувството за справедливост, на доверието в държавността поради забавяне на делото и др. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, твърденията и доводите на страните, съдът е приел, че претърпените от ищеца неимуществени вреди са в рамките на обичайните за подобни случаи. Като е отчел периода на необоснованата забава и причините за нея, предмета на делото и социално-икономическите обстоятелства в страната за изследвания период, въззивният съд е направил извод, че сумата от 7 000 лв. е справедлива и достатъчна компенсация за претърпените от ищеца морални вреди за неразумната продължителност на производството. По иска за имуществени вреди за сумата 9 186 лв. (представляваща платената лихва за забава върху присъденото за заплащане от А. обезщетение) съдът е приел, че искът е основателен до размера на 4 807,79 лв. В тази връзка е посочил, че поради необоснованото забавяне на делото пред Софийския районен съд в периода от 07.08.2014 до 02.10.2019 г. е налице имуществена вреда за ищеца, резултат от установеното нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Тази вреда се съизмерява с изтеклата върху главницата лихва за посочения период, тъй като тя е следствие от забавянето на разглеждането на делото за времето от 07.08.2014 г. до 08.10.2019 г. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. По поставения в изложението въпрос, касаещ доказването на неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ, е налице трайна съдебна практика (вж. - решение № 66/2.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., III г. о., решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о., решение № 30/7.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г., IV г. о. на ВКС и др.), която е съобразена от въззивния съд. Константно е приемано, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи (безпокойство, разочарование и загуба на доверие в институциите, в държавността, чувство за липса на справедливост и др.), но не и вредите от друг деликт. Съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС всяко лице „при определянето на неговите граждански права и задължения“, има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществото в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса. Разумността на времетраенето на производството се преценява в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на ЕСПЧ, и по-специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи. При иск по чл. 2б ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове. Ищецът по такъв иск дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство. По отношение на неимуществените вреди се приема, че поначало ищецът не е необходимо да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което производството е продължило извън рамките на разумния срок. Изводът, дали е спазен разумният срок, се прави след като се установи продължителността на релевантния изследван период и след това се оценява дали този период е разумен. Разумността на срока се преценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При формиране на преценката си съдът взема предвид сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните органи. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Обжалваното въззивно решение не противоречи на тези правни разрешения, поради което не е налице релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдът е съобразил законовите критерии по чл. 2б ЗОДОВ и стандартите, които ЕСПЧ е установил за правно значими при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Отделно следва да се посочи, че в чл. 280, ал. 1 ГПК не е предвидено като основание за допускане на касационното обжалване на въззивно решение/определение, противоречие с практиката на ЕСПЧ, но в случая не е и налице такова с цитираните от касатора решения на ЕСПЧ. Въззивната инстанция е приела, че забавянето се дължи основно и преди всичко на констатираната липса на организация на Софийския районен съд във фазата по проверка на исковата молба и подготовката на делото за насрочването му в открито заседание. При положение, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност (а дори и да има такава), произнасяне на определението по чл. 140 ГПК 5 години и 2 месеца след подаването на отговора на исковата молба, очевидно нарушава драстично всички стандарти за разумни процесуални срокове. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение - не се установява. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка. В случая, аргументацията на касатора не съдържа доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него. Поради това, обжалваният акт не може да бъде разглеждан като очевидно неправилен. При този изход на спора, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените за касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 715,81 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение