Определение № 4154 от 19.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2612/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1, вр. чл. 121 ГПК. Обжалвано е определение № 295/12.02.2024 г. по ч.гр.д. № 99/2024 г., с което Окръжен съд – Пловдив е потвърдил определение № 4186/18.09.2023 г. по гр.д. № 4804/2023 г. на Районен съд – Плевен за прекратяване на делото и изпращането му по компетентност на Административен съд – Плевен. Определението се обжалва от Г. В. В. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните материалноправен и процесуалноправен въпроси: Носи ли физическо лице, което е на служба надзирател в затвора, деликтна отговорност, ако с незаконните си действия е причинило вреди на затворник, изтърпяващ наказание лишаване от свобода? и 2. Кой съд и по кой ред разглежда този иск? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с определение № 2902/11.06.2024 г. по ч.гр.д. № 1591/2024 г., IV-то ГО на ВКС. По същество се оплаква, че определението е неправилно като постановено в нарушение по чл. 14, ал. 1 ГПК. Ответникът Д. П. Г., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Гр.д. № 4804/2023 г. е образувано пред Районен съд – Плевен по иск, предявен от Г. В. В. срещу Д. П. Г.. В исковата молба се твърди, че на 28.07.2022 г. при превеждането на ищеца, изтърпяващ наказанието лишаване от свобода, от затвора в [населено място] в Затвора в [населено място], ответникът, надзирател в затвора в [населено място], в нарушение на законовите процедури, е отнел анатомичната възглавница на ищеца, с което му е причинил неимуществени вреди, чието обезщетяване за сумата 10 000 лв. се претендира. С определение № 4186/18.09.2023 г. първостепенният съд квалифицира иска по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и на основание чл. 1, ал. 2, вр. чл. 7, пр. 1 ЗОДОВ изпраща делото по компетентност на Административен съд – Плевен. С обжалваното определение Окръжен съд – Плевен го потвърждава с мотиви, основани както на чл. 1 ЗОДОВ, така и на чл. 284 – чл. 286 ЗИНЗС. Настоящият състав намира, че повдигнатите въпроси обуславят определението, а въззивният съд ги е решил в противоречие с определението на Върховния касационен съд, на което касаторът се позовава. Налице са общата и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол, доколкото въпросът е от значение и за правилното прилагане на закона и за развитието на правото. По повдигнатите въпроси: С учредяването на системата на административните съдилища законодателят запази гражданските дела – тези, по които спорното материално правоотношение се регулира с метода на равнопоставеност, в компетентност на общите съдилища (чл. 6, ал. 1 ГПК (отм.) и чл. 14, ал. 1 ГПК), а на административните възложи правораздаването по административни дела – тези, по които спорното правоотношение се регулира с метода на власт и подчинение (чл. 128 АПК). Въпреки разграничението, законодателят допуска и възможността административните съдилища да разгледат дело за гражданските последици на незаконен акт, действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице, от незаконно принудително изпълнение на административен акт и от незаконна правораздавателна дейност на административните съдилища, включително на Върховния административен съд (чл. 128, т. 6 и 7 АПК), макар че искането за съдебна защита по тях е за субективно материално право, което се регулира с метода на равнопоставеност. Следователно по правило, разглеждането на гражданско дело, е в компетентност на общите съдилища и само когато изрична норма предвижда това, административните съдилища са компетентни да го разгледат. Съгласно чл. 12, ал. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, затворите са териториални служби на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, а съгласно чл. 19, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от същия закон, за държавния служител, който пряко осъществява дейности по изпълнение на наказанията или на мярката за неотклонение задържане под стража, се прилагат разпоредбите относно държавната служба в Закона за министерство на вътрешните работи, доколкото в закон не е предвидено друго. Тази изходна тълкувателна позиция, изясняваща разпределението на някои граждански дела между общите и административните съдилища, и статуса на лицето на служба надзирател в затвора, налагат следните отговори на въпросите: Надзирателят на затвора не носи деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД, когато с незаконните си действия при или по повод изпълнение на своите служебни задължения е причинил вреди на затворник, изтърпяващ наказание лишаване от свобода, както и когато вредите са от рискова дейност, свързана с изпълнение на служебните задължения – арг. от чл. 19, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ЗИНЗС, вр. чл. 216, ал. 2, вр. ал. 1 и вр. чл. 217, ал. 1 ЗМВР. Такъв иск не подлежи на разглеждане както от общите, така и от административните съдилища. Той е недопустим, а производство по него подлежи на прекратяване. Надзирателят на затвора носи деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД за незаконните си действия към затворник, изтърпяващ наказание лишаване от свобода, когато вредите са причинени умишлено или в резултат на престъпление или когато са причинени не при или по повод изпълнение на служебните му задължения – чл. 19, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ЗИНЗС, вр. чл. 216, ал. 3 ЗМВР. Такъв иск е в компетентност на общите съдилища, които го разглеждат по реда на ГПК. Наред с това, държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди от незаконите действия на надзирателя на затвора, причинени при или по повод изпълнение на служебните му задължения (чл. 7 КРБ). Съгласно чл. 1 ЗОДОВ и разясненията в т. 8 ТП № 2/19.05.2015 г. по тълк.д. № 2/2014 г. ОСК на ГК на ВКС I и II Колегия на ВАС, искът за ангажиране на обективната отговорност на държавата за такова незаконосъобразно действие при или по повод изпълнение на служебните задължения на надзирателя/при осъществяване на възложените му държавноправнически функции е в компетентност на административния съд, който го разглежда по реда на гл. XI АПК и особените правила в ЗОДОВ – пасивна процесуална субституция от вида на суброгацията, изборна местна подсъдност, проста държавна такса, участие на прокурор, особени правила за разноските и отговорност на страните за разноските – чл. 7 – чл. 10 ЗОДОВ. Част VII „Отговорност за дейност на специализираните органи по изпълнение на наказанията“ (Нова, ДВ, бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г.) ЗИНЗС предвижда, че иск за отговорност на държавата за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 – иск по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС със специален фактически състав спрямо общия по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, също се разглежда от административните съдилища по реда на гл. XI АПК, но при особените правила в чл. 284, ал. 3 – 5, чл. 285 и чл. 286 ЗИНЗС. Следователно възможни са хипотези, при които обезщетението на увредения затворник се дължи и от държавата, и от надзирателя на затвора, осъществил незаконния акт (действие или бездействие) - когато вредите са причинени умишлено или в резултат на престъпление при или по повод изпълнение на служебните задължения, при липса на източник на солидарност, т.нар. неистинска пасивна солидарност. В тези хипотези е налице пречка за съвместното разглеждане на иска срещу държавата и срещу надзирателя – компетентният съд и приложимият процесуален ред са различни. Възможни са други хипотези, при които обезщетението дължи само държавата – в случаите на функционален имунитет по чл. 216, ал. 3 и по чл. 217, ал. 1 ЗМВР. Възможни са и хипотези, при които обезщетението дължи само надзирателят на затвора – когато той виновно е причинил вредите, но не при или по повод изпълнение на служебните си задължения. Поради това е необходимо в исковата молба увреденият затворник да поясни обстоятелствата, при които надзирателят в затвора е осъществил конкретния акт – действие или бездействие, чиято незаконност се твърди и от който произтичат вредите, и да ги свърже с посочения ответник, респ. ответници. При зачитане на диспозитивното начало и в зависимост от различните случаи, които намират различна правна регламентация, сезираният съд може да разгледа иска, когато той е в неговата компетентност/подсъдност, или да изпрати делото на компетентния съд, или да отдели иска, който няма компетентност да разгледа и да го изпрати на компетентния съд, или да прекрати производството изцяло или само по недопустимия иск. Когато увреденият затворник е предявил иск за обезщетение на понесените вреди от незаконните/противоправните действия на ответник, физическо лице на служба надзирател, в случаите на функционален имунитет искът е недопустим и производството по него подлежи на прекратяване, а в останалите случаи искът е в компетентност/подсъдност на общите съдилища, които го разглеждат по реда на ГПК. По частната касационна жалба: В противоречие с дадените отговори, в обжалваното определение въззивният съд е приел, че предявеният иск от Г. В. В. срещу Д. П. Г. е в компетентност на Административен съд – Плевен. При твърденията в исковата молба, че на 28.07.2022 г. при превеждането на ищеца от затвора в [населено място] в затвора в [населено място], ответникът, надзирател в първия затвор, в нарушение на законовите процедури, му е отнел анатомична възглавница, собственост на ищеца, с което му е причинил неимуществени вреди, чието обезщетяване за сумата 10 000 лв. претендира, искът има правна квалификация по чл. 216, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 45 ЗЗД – арг. и от препращащата разпоредба на чл. 19, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ЗИНЗС. Определението, с което въззивният съд е изключил компетентността на Районен съд – Плевен да разгледа този предявен иск в ангажиране на деликтната отговорност на ответника – физическо лице по реда на ГПК, е в нарушение на чл. 14, ал. 1 ГПК. Касационната инстанция е длъжна да отмени обжалваното определение, включително потвърденото с него определение, и да върне делото за извършване на следващите процесуални действия по първоинстанционното разглеждане на гражданското дело. При тези мотиви, съдът