Определение № 287 от 13.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1185/2015 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Д. М. против решение № 628 от 31.10.2014г. по т.д.№ 963/2014г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 222 от 31.05.2014 г., постановено по т.д. № 128 по описа за 2005 г. на Пловдивския окръжен съд в частта му, с която е осъдена да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на М. А. С. сумата 90 080.32 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които ищецът е лишен по повод на това, че ответницата е ползвала лично следния съсобствен между страните недвижим имот, а именно магазин с площ от 125 кв.м., заемащ част от партерния етаж на четириетажната жилищна сграда на адрес [населено място], ул. К. А. Б.”. № 7, разположен на север от пасажа, която сграда е построена в УПИ ХІІ – 847 от кв. ІІ-ри – стар по ЗРП на ЦГЧ П. от 1982 г. /бивш магазин „За един долар”, а понастоящем „Виваком”/ за периода 03.12.2002 г. – 26.05.2004 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.04.2005 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 5818.90 лв., представляваща направените деловодни разноски, съразмерно на уважената част от исковете. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради това, че е необоснован извода, че не е доказан възмездния характер на договора за съвместна търговска дейност и на договорите за наем, че в противоречие с материалния закон е прието, че тези договори са действали в периода, за който се претендира обезщетение и за нарушение на процесуалните правила предвид приетото, че те не са с достоверна дата. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата са формулирани следните въпроси: 1.възможно ли е срочно облигационно правоотношение, на което е изтекъл уговорения между страните срок да възстанови действието си по тяхно съгласие, което е формирано след прекратяване на същото правоотношение. 2. нищожен ли е договор за наем поради това, че срещу ползването на наетия имот се дължи не парична сума, а друг вид имуществена престация. Поставени са и следните процесуално правни въпроси: 1. допустимо ли е съдът да приема безвъзмездно облигационно отношение само въз основа на косвени доказателства при наличие на опровергаващи ги преки писмени доказателства и конкретно на гласните доказателства ли следва да даде превес, или на уговорената клауза в писмения договор. 2. може ли съдът служебно да приема недостоверност на датата на частен документ, ако тя не е оспорена от страните. По тези въпроси се твърди противоречие със задължителната съдебна практика. Ответникът по касация оспорва жалбата и допускането до касация, тъй като изводът на съда, че ответницата е ползвала лично магазина през процесния период е съобразен с всички доказателства, включително и изявления на ответницата и цитираните договори не са единствено доказателство, въз основа на което е формиран този извод. По втория въпрос се възразява, че съдът не е правил извод за нищожност на договора във въззивното решение. Оспорва се допускането по третия въпрос, тъй като изводите на съда не почиват само на косвени доказателства, а по последния въпрос възражението е, че не кореспондира на данните по делото, тъй като достоверността на датата е изрично оспорена. Отделно от това се оспорва и наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, тъй като решението е съобразено с ТР № 7/2012г. на СОГК на ВКС. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Предявен е от М. С.. против В. М.. иск за заплащане на сумата от 99200 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които ищецът е лишен за периода 03.12.2002 г. – 26.05.2004 г. от това, че ответницата е ползвала лично съсобствения им недвижим имот – магазин с площ от 125 кв.м., заемащ част от партерния етаж на четириетажната жилищна сграда в [населено място], [улица] и при условията на евентуалност, ако се окаже, че ответницата е предоставяла недвижимия имот под наем, да му се заплати обезщетение на основание чл. 30, ал. 3 ЗС в размер на 7645 лв. за процесния период, като базата за изчисляване на обезщетението е получаваният от ответницата наем в размер на 500 лв., а за разликата над тази сума, поради очевидно непазарния размер на уговорения наем, до пълния размер на исковата претенция, да се присъди обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. По делото е безспорно установено с влязло в сила решение по делбено дело № 516/1992г. на Пловдивски РС между страните, че ответницата Василка М. притежава от процесния магазин 1269/9000 ид.ч., каквато част е притежавал и ищеца към момента на предявяване на иска за делба. В периода м. 12 2001 г. - м. 12 2002г. ищецът е придобил частите на останалите съделители без В. М. с нот. актове, приложени към исковата молба от л. 16 до л. 20 вкл. и притежава 7731/900 ид.ч. Писмено поискване е заявено с исковата молба за делба, по която е било образувано приложеното гр.д.№ 516/1993г. и в с.з. на 18.09.1995г. по същото дело, на което В. М. е присъствала лично. За периода 03.12.2002 г. до 20.01.2003 г. поканата от ищеца до ответницата е за притежаваната от него идеална част 1269/9000 ид.ч. На 20.01.2003г. е подадена молба от ищеца с искане за обезщетение за заплащане на обезщетение за магазина поради това, че е лишен от ползването му. На 29.03.2000 г. е връчена и нотариална покана от ищеца на М. с искане за обезщетение за лишаването му от ползване. Съдът е приел, че е доказано лично ползване от ответницата, включително и чрез предоставяне на имота на трети лица за ползване без да се плаща наемна цена, или срещу поддържане на магазина. Този извод е мотивиран с приетото в решение № 130/18.07.1913г., че има договор за съвместна стопанска дейност, по който ответницата е била страна като е предоставила ползването на магазина и от показанията на свидетелката Ц.. Изводът е формиран и от изявленията на ответницата в отговорът на връчената й нот. покана на от 29.11.2002 г., че ползва магазина и ще продължава да го ползва и след 10.01.2003г. Съдът е приел, че е в тежест на ответницата да докаже възмездния характер на отношенията и с третите лица във връзка с ползването на имота, /в който случай на основание чл. 30, ал.3 ЗС би дължала съответната част от дохода на ищеца и без покана/. В отговорите на поставени по реда на чл. 114 ГПК /отм./ въпроси, ответницата изрично заявява, че е допуснала третите лица с уговорката „да са в магазина, да го поддържат и когато имат възможност, нещо да плащат“. На 26.05.2004г. ищеца е въведен в магазина, тъй като му е предоставено ползването върху този делбен имот до приключване на делбата на основание чл. 282 ал.2 ГПК /отм/ В показанията на разпитания по делото свидетел С., който е съдружник в [фирма], с което е бил сключен договора за съвместна стопанска дейност, е работил в магазина през процесния период, се съдържат данни за възмездност на ползването, но не се установяват периодични плащания на определи суми. Съдът е приел, че представените по делото договори за наем от 01.01.2001 г. и от 01.02.2002 г., сключен между В. М.. и третото лице [фирма], също не доказват наличието на наемни отношения между тях, тъй като са непротивопоставими на ищеца, поради липсата на достоверна дата и защото не съдържат конкретни данни относно съществените елементи на договор за наем – пълна идентификация на отдадената площ от магазина и насрещна престация /наемна цена/ Тъй като е уважен главния иск по чл. 31, ал.2 ЗС не е разгледан предявения като евентуален иск по чл. 30, ал.3 ЗС за същия период. Поставеният поставен въпрос - възможно ли е срочно облигационно правоотношение, на което е изтекъл уговорения между страните срок да възстанови действието си по тяхно съгласие, което е формирано след прекратяване на същото правоотношение и втория материално правен въпрос за нищожността на договорите за наем не определят крайния изход от спора. С ТР № 7/2012г. на ОСГК се разясни, че обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС се дължи на неползващия съсобственик, когато той поиска това писмено от съсобственика, който ползва веща лично, или като я предоставя безвъзмездно, или на по-ниска цена от средната пазарна на трето лице. В последния случай като обезщетение на посоченото основание се дължи разликата между получения доход от възмездно предоставеното ползване и възможния среден пазарен наем. Частта от реализирания доход от възмездното ползване на вещта, съразмерна на притежаваната идеална част от другия съсобсквеник, е дължима от получилия я съсобственик като граждански плод на основание чл. 30, ал.3 ЗС без да е необходимо отправяне на покана. В случая е безспорно установено, че ищеца е бил лишен от ползването на магазина през процесния период и че в този период магазина е ползван от В. М.. Тя не доказва конкретен размер на доходи от възмездно ползване, които суми биха били предмет на предявения евентуален иск по чл. 30, ал.3 ЗС. Затова дължи обезщетение на основание чл. 31, ал.2 ЗС за личното ползване от нея, или безвъзмездно от трети лица, които е допуснала в имота. Всеки съсобственик има право да се ползва от съсобствената вещ съобразно притежаваната от него част- 31, ал.1 ЗС. Без значение е дали е действал договорът за съвместна стопанска дейност между М. и трети лица, защото това, че тя е допускала такива лица срещу поддръжка на магазина е безспорно установено от нейните изявления. С. е ползвал магазина, в който е бил допуснат от М. според депозираните от него свидетелски показания. В този смисъл са и показанията на Ц.. Отделно от това, дори да е бил прекратен договорът за съвместна стопанска дейност, представен по делото, за договорът за гражданско дружество, ЗЗД не изисква писмена форма за действителност, а наличието на фактически отношения, подобни на тези по договор по ЗЗД могат да се установяват с всякакви доказателствени средства. Затова е без значение дали представения писмен договор от 1993г. е прекратен, което също сочи на неотносимост на първия въпрос към изхода от спора. Съдът изобщо не е формирал извод за нищожност на договорите за наем. Поради това, че в тях не е фиксирана наемна цена, за ползването от наемателите, допуснати от М., а не е доказано и плащане на определени парични суми от допуснатите от нея да ползват магазина лица, тя дължи обезщетение в размер на съответната част на квотата на ищеца от средния пазарен наем. Един съсобственик не може да поставя в неблагоприятно положение останалите съсобственици, които също имат право да се ползват от съсобствената вещ, включително и да получават добивите и гражданските плодове от нея съразмерно с квотата си. Това следва от нормата на чл. 31, ал.1 и 2 ЗС. Отделен е въпроса, че разходите за подържане на магазина също се разпределят между съсобствениците съобразно квотите им от съсобствеността. Изводът за това, че М. е ползвала лично и/или заедно с трети лица, ползващи безвъзмездно магазина е формиран от нейни изявления и извънсъдебни признания и свидетелските показания. Не са косвени доказателства нито отговорите на нотариалната покана и обясненията й в съдебно заседание по чл. 114 ГПК /отм/, нито събраните показания на св. С. и Ц.. Установеното от тези доказателства, преценени според изискването на чл. 188, ал.3 ГПК /отм/ по реда на който е разгледано въззивното производство не се оборва от писмените доказателства – договорите за наем, които не установяват възмездно ползване за определен реален доход и от тях не може да се формира противен извод. Затова не е налице хипотезата, поставена в първия процесуален въпрос и той не е основание за допускане до касация. Това се отнася и за последния въпрос, тъй като достоверността на датата на договорите за наем е оспорена изрично от ищеца чрез пълномощника му в с.з. на 05.03.2014г., когато са приети като доказателство /л. 488-490 от гр.д.№ 128/2005г. на ПОС/ Поради това, че формулираните въпроси не обосновават общото основание за допускане до касация, съдът не обсъжда наведеното допълнително основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК и конкретно представените решения по чл. 290 ГПК. Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.4 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените от него разноски за това производство до доказания размер с договора за правна помощ – 1000 лв. По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение