Определение № 50936 от 23.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2134/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците Г. Т. Р., И. М. Р. и С. М. Р. (наследници и процесуални правоприемници на починалия в хода на производството първоначален ищец М. С. Р.) и по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 43/10.03.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 276/2021 г. на Кюстендилския окръжен съд (КОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено изцяло първоинстанционното решение № 260350/20.05.2021 г. по гр. дело № 405/2020 г. на Кюстендилския районен съд, е постановено следното: ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на ищците Г., И. и С. Радови, в качеството им на правоприемници на починалия ищец М. Р., сумата 12 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от последния неимуществени вреди в резултат от незаконното му обвинение по н.о.х.д. № 536/2012 г. на КРС и в.н.о.х.д. № 117/2019 г. на КОС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.05.2019 г. до окончателното ѝ плащане, като този иск е отхвърлен за разликата над сумата 12 000 лв. до пълния му предявен размер от 20 000 лв.; отхвърлен е изцяло и искът между същите страни за заплащане на сумата 300 лв., претендирана като обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат от същото обвинение. И с двете касационни жалби въззивното решение е обжалвано изцяло. Относно касационната жалба на ищците Г., И. и С. Р. съдът намира следното: При извършената служебна проверка съдът установи, че тази жалба е процесуално недопустима в частта ѝ, подадена срещу тази част на въззивното решение, с която ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищците обезщетение за неимуществени вреди в размер 12 000 лв., ведно с посочената законна лихва върху тази сума. Ищците нямат правен интерес от обжалването и исканата отмяна на тази осъдителна част от въззивното решение, тъй като с нея исковата им претенция срещу ответника е частично уважена. Касационната жалба на ищците е процесуално недопустима и в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която е отхвърлен искът им за обезщетение на имуществени вреди. Този иск е с цена 300 лв., т.е. – под 5 000 лв., поради което постановената по него част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК. По така изложените съображения касационната жалба на ищците следва да се остави без разглеждане в посочените части, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същите части. В останалата ѝ част касационната жалба на ищците е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване от тях част на въззивното решение, с която искът им за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 12 000 лв. до сумата 20 000 лв. В жалбата им се излагат оплаквания за неправилност на тази част от решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба на ищците. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищците Р., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) може ли съдът да разшири диапазона на обстоятелствата, обуславящи нанасяне на неимуществени вреди върху лицето, пострадало от незаконно обвинение от страна на прокуратурата, или следва да се ограничи съгласно досега действащата практика, и ако – „да“, може ли касационната инстанция да увеличи размера на обезщетението съгласно нанесените вреди; и 2) изисква ли се съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалия (чл. 52 от ЗЗД) за всеки конкретен случай, или може да се ползва от общите критерии, за да може пострадалото лице да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер. В изложението на ищците от една страна се поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т.е. – цитира се разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да се излагат каквито и да било съображения за наличието на тази допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване. От друга страна, в изложението е посочена и цитирана практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, и конкретно: ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 254/25.10.2016 г. по гр. дело № 1812/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 236/19.10.2016 г. по гр. дело № 1543/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 476/27.01.2016 г. по гр. дело № 3281/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 18/20.02.2014 г. по гр. дело № 2721/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 388/02.12.2013 г. по гр. дело № 1030/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 434/25.11.2015 г. по гр. дело № 2934/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 113/17.09.2018 г. по гр. дело № 1603/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. От страна на ищците се поддържа, че обжалваното въззивно решение е в противоречие с тази практика на ВС и ВКС, но този довод не свързва с двата правни въпроса, формулирани в изложението. Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Първият въпрос, формулиран от страна на ищците, е напълно неясен и неговият смисъл не може да бъде изяснен по пътя на тълкуването. На първо място, значително неясно е какво следва да се разбира под израза „обстоятелствата, обуславящи нанасяне на неимуществени вреди върху лицето, пострадало от незаконно обвинение“. Дори и да се приеме, че с този израз се визират обстоятелствата, релевантни (такива от значение) за определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, които съдът следва да вземе предвид и обсъди в решението си съгласно чл. 52 от ЗЗД и трайно установената съдебна практика по приложението му, то напълно неясни остават двете алтернативи, визирани във въпроса: „може ли съдът да разшири диапазона“ на тези обстоятелства „или следва да се ограничи съгласно досега действащата практика“. Съдът не би могъл „да разшири“ (нито пък да стесни) „диапазона“ на които и да било обстоятелства, релевантни за решаването на правния спор, тъй като те следва да са установени от доказателствата по делото (или логически да могат основателно да се презюмират в допустимите от закона случаи). Ако под втората неясно посочена алтернатива във въпроса се разбира, въззивният съд да се съобрази с установената практика на съдилищата по приложението на чл. 52 от ЗЗД, то това по никакъв начин правно-логически не кореспондира с последния израз във въпроса: „и ако – „да“, може ли касационната инстанция да увеличи размера на обезщетението съгласно нанесените вреди“. Очевидно е, че ако въззивната инстанция се е съобразила с установената съдебна практика, посочена в т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, то въззивното решение не би било допуснато до касационен контрол, респ. – не би се стигнало до промяна в размера на обезщетението от касационната инстанция. Освен това, последната част от въпроса, която е посветена на правомощията на касационната инстанция, очевидно не е и не би могла да е включена в предмета на спора и да е обуславяща правните изводи на въззивния съд в решението му. По така изложените съображения, първият въпрос не отговаря на изискванията за обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което касационното обжалване по него не може да бъде допуснато, без да е необходимо да се обсъждат наведените допълнителни предпоставки, които също са неясно посочени от ищците (в този смисъл – също разясненията в мотивите към т. 1, т. 2 и т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). От изложението на ищците остава напълно неясно и какво следва да се разбира под израза „общите критерии“, визиран във втората алтернатива на втория въпрос. Съдът намира, че без тази втора алтернатива, в останалата му част този въпрос е достатъчно ясен и може да бъде уточнен, както следва: разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД изисква ли съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки конкретен случай, за да може то да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер. Този материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД е правно значим по всяко дело, по което съдът определя размер на обезщетение за неимуществени вреди. Трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК и основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (и раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., дава положителен отговор на този въпрос, а именно: за да бъде обезщетено пострадалото лице в пълен размер чрез присъждане на справедливо по размер парично обезщетение, разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД изисква съдът да определи възможно най-точен точен паричен еквивалент на болките и страданията (неимуществените вреди), претърпени от пострадалия във всеки отделен случай, като вземе предвид и обсъди всички установени по делото конкретни релевантни обстоятелства, както и тяхното значение за размера на обезщетението. При наличието на актуална константна, включително и задължителна практика на ВС и ВКС по този въпрос, същият не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, още повече, че и самите касатори-ищци не излагат никакви съображения в тази насока (в този смисъл – също т. 4 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). При постановяването и мотивирането на обжалваното решение въззивният съд изцяло се е съобразил с тази практика на ВС и ВКС, поради което не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, за което в изложението на ищците също няма ясно наведени твърдения и доводи. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по процесуално допустимата част от жалбата на ищците, тъй като не са налице сочените от тях основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК; съдът не намира и основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване по тази жалба. Относно касационната жалба на ответната ПРБ съдът намира следното: При извършената служебна проверка съдът установи, че тази жалба е процесуално недопустима в частта ѝ, подадена срещу тези части на въззивното решение, с които предявените по делото искове срещу ответната ПРБ са отхвърлени – искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди – изцяло, а искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – в частта му за разликата над сумата 12 000 лв. до сумата 20 000 лв. Ответникът също няма правен интерес от обжалването и исканата отмяна на тези отхвърлителни части от въззивното решение. Наред с това, както вече беше посочено, въззивното решение в частта му, постановена по иска за обезщетение на имуществени вреди, не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК. По така изложените съображения касационната жалба на ответната ПРБ следва да се остави без разглеждане в посочените части, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същите части. В останалата ѝ част касационната жалба на ответната ПРБ е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване от него част на въззивното решение, с която ответникът е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер 12 000 лв., ведно със законна лихва върху тази сума. В жалбата му се излагат оплаквания за неправилност на тази част от решението, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ищците не са подали отговор на касационната жалба на ответника. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: има ли задължение въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора, и съответно – с предмета на въззивното обжалване. Касаторът-ответник навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с решение № 392/10.01.2012 г. по гр. дело № 891/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 60/05.06.2013 г. по гр. дело № 546/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Ответната ПРБ поддържа, че въззивният съд разрешил и друг правен въпрос в противоречие с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г., но такъв въпрос не е формулиран в изложението ѝ. Вместо това се преповтарят част от поддържаните и в касационната жалба, оплаквания на ответника за неправилност на процесуално допустимо обжалваната от него част на въззивното решение, поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди. Също съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК от касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата в случая на формулиран правен въпрос от страна на касатора-ответник във връзка с твърдението му за противоречие между въззивното решение и т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г., само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Тази допълнителна предпоставка не е налице и по отношение на формулирания от страна на ответника процесуалноправен въпрос. Посочената във връзка с него практика на ВКС дава положителен отговор, а именно: Въззивният съд е длъжен да прецени всички искания и възражения на страните, както и да изложи правни изводи във връзка с установените фактически обстоятелства. Страната не е длъжна да даде правна квалификация на предявения иск или на направеното възражение, а да посочи само фактическите обстоятелства, на които основава твърдението си. Определянето на правната квалификация е дейност на съда по издирването и приложението на закона. Въззивната инстанция не е контролно-отменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор. Поради това и в съдебния си акт тя не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба, коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. При постановяването на своето решение, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. При изграждане на фактическите и правни изводи трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, събрани пред нея и пред първата инстанция; прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, за да стигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Съгласно чл. 272 от ГПК, когато има съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, въззивният съд може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои. В този случай втората инстанция не действа като контролно-отменителна (дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му) а се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. Когато въззивният съд възприема осъществяването или не на определи фактически положения, следва да ги посочи в своето решение, като може да препрати към обосновката на първоинстанционния съд, т.е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, както и да не излага различни логически и правни съображения, нито да възпроизвежда отново тези на първостепенния съд, както и сам да повтаря обсъждането на всички доводи и възражения във връзка с дадена фактическа констатация или правно заключение. Въз основа на приетите фактически и правни изводи, включително и чрез препращане към мотивите по чл. 272 от ГПК, въззивният съд следва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. Въззивният съд потвърждава по същество правилното решение, каквито и основания за отменяването му да са съществували, тъй като той е отстранил всички негови пороци. По настоящото дело въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил и от тази практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, а напротив – приетото в мотивите към обжалваното решение е изцяло и в пълно съответствие с нея. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по процесуално допустимата част от жалбата на ответника, тъй като не са налице сочените и от него основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК; съдът не намира основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване и по тази жалба. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение