Определение № 1282 от 11.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 363/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк“АД срещу решение №1016/07.07.2022 г. по гр.д.№211/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което са отменени решение №4150/10.07.2020г. и решение от 03.12.2020г. /за поправка и изменение в частта за разноските/,постановени по гр.д.№9933/16г. по описа на Софийски градски съд и вместо това са отхвърлени предявените от банката срещу Н. И. Т., Д. З. Т. и „Би еф ти трейдинг“ЕООД искове по чл.422 ГПК за дължимост солидарно на задължения по договор за банков кредит в швейцарски франкове, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№1756/16г. по описа на СРС. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, като противоречащ на материалния и процесуалния закон. Касаторът оспорва основния решаващ мотив на въззивния съд за отхвърляне на иска - че не е настъпил обективният факт на неплащане, като предпоставка за предсрочната изискуемост,като твърди,че същият е направен, без да се съобрази задължителната практика на ВКС, като се има предвид,че към датата на постановяването на решението са налице вноски с настъпил падеж, които подлежат на установяване, съгласно разрешенията, възприети в ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Сочи като несъобразен от въззивния съд, респ. довел до неправилен краен извод, и факта, че към датата на подаване на заявлението са били падежирали още четири месечни вноски при междувременно отправено и получено от кредитополучателите волеизявление на банката по чл.60 ЗКИ. Поддържа се искане за отмяна на решението на Софийски апелативен съд с уважаване на предявените от банката искове, евентуално – връщане на делото за ново произнасяне от въззивната инстанция. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Твърди,че въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС, постановена с ТР №8/02.04.2019г. по т.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС и ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС при разрешаването на съществените за изхода на делото въпроси: 1.Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство, ако в хода на делото е установено, че кредитополучателят е надплатил сума, която е в по-голям размер от неплатената сума, която банката твърди,че е основание за предсрочна изискуемост? и 2.Следва ли да бъде уважен установителен иск в производство по чл.422 ал.1 ГПК за вземане на банка, удостоверено с документ по чл.417 ГПК, за което към момента на подаване на заявлението/исковата молба са налице предпоставките на чл.418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение – обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем, което е достигнало до знанието на длъжника, макар и в хода на делото да е извършено съдебно прихващане с недължими суми от страна на длъжника, които частично са послужили за погасяване на допуснатата забава преди подаване на заявлението? Ответниците по касационната жалба Н. И. Т., Д. З. Т. и „Би еф ти трейдинг“ЕООД, в депозиран от тях писмен отговор, са оспорили наличието на сочените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и са навели доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови крайния резултат по спора, съставът на Софийски апелативен съд е приел за установено,че страните по делото – банката и физическите лица са били в правоотношение по сключен договор за банков кредит в швейцарски франкове от 16.08.2006г, който е отпуснат, усвоен и погасяван в същата валута. Направеното от ответниците – кредитополучатели възражение за нищожност поради неравноправност на клаузите на чл.4.1, чл.9.2, чл.9.3, чл.10, ал.5, ал.6, ал.10 и ал.11 и чл.12.5 и клаузите на чл. 4, чл.4.1 и чл.41 от анекса, подписан на 06.06.2013г, както и поради нарушение на императивни материалноправни разпоредби- по отношение на капитализацията на лихви, е намерено от съда за основателно. Съставът е приел,че същите, в качеството им на физически лица /доколкото няма данни при сключването на договора сумата по кредита да е предназначена за извършване на търговска или професионална дейност/, са потребители по смисъла на §13 т.1 ДРЗЗП, поради което регламентацията по ЗЗП е приложима в отношенията между банката и тези страни. Посочил е, че третият ответник – юридическо лице – не се ползва от защитата на права като потребител, но тъй като дружеството е встъпило в дълга на първоначалните длъжници с подписването на анекс към договора, задължението му не може да бъде различно от задължението на главния длъжник и същото не може да дължи нещо повече от главния длъжник, чието задължение подлежи на редуциране по реда на ЗПП. Изложил е по-нататък съображения, че оспорените договорни клаузи, уреждащи поемането на риска от валутните разлики във валутните курсове на швейцарския франк и служебната промяна на лихвения процент са неравноправни, тъй като са уговорени във вреда на потребителите, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя; не е доказано от ищеца да са уговорени индивидуално, за да биха изключили приложението на правилата за неравноправност; същевременно, въпреки наличието на клауза в договора, че кредитополучателите са уведомени за промяна в обявения курс на швейцарския франк, банката не е изпълнила задължението си да ги уведоми като по - слаба страна по договора за възможните промени и тенденциите в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с вземането на кредит в посочената чуждестранна валута, поради което не може да се приеме, че кредитополучателите са имали възможност на база достатъчно информация да преценят своя интерес за сключване на договор за кредит в местна или приравнена към нея валута, каквато е еврото или в чуждестранна при съответните лихвени проценти и да преценят валутния риск от своите действия. Съдебният състав е приел, че оспорените договорни клаузи не попадат под защита на 144 ал.2 т.1 и ал. 3 от ЗЗП/ в редакцията от 2006г/. С оглед тези съображения е заключил,че на основание чл.146 ал.1 вр. чл.143 от ЗЗП разгледаните договорни клаузи по чл.4.1, чл.9.2 и чл.9.3, чл.10, т.5, т.6, т.10, т.11 и чл.12.5/ са неравноправни и нищожни, която нищожност обаче не влече нищожност на целия договор, като останалите му клаузи валидно обвързват страните и следва да се съобразяват, без към тях да се прилагат впоследствие направени изменения на договорното съдържание, било то служебно от банката или вследствие на подписани допълнителни споразумения, които се основават отново на приетите за неравноправни клаузи. Като е съобразил практика на ВКС в аналогични на разглеждания случай, съдът е намерил,че клаузите в сключеното допълнително споразумение между страните, с които се признават някакви задължения на ответника, изчислени при прилагане на установените за нищожни договорни клаузи, са също нищожни и необвързващи страните, като изчислени при съобразяване на различен от първоначално договорения БЛП и при съобразяване на капитализация на лихви и при различни валутни курсове от първоначално действащия. Допълнително е изложил съждения, че съдържащите се в допълнителните споразумения договорни клаузи, уреждащи отнасянето на изтекли лихви към главницата, дължима по договора от 16.08.2006г., са нищожни, като противоречащи на чл.26 ал.1 вр. чл.10 изр.3 ЗЗД/ и представляват анатоцизъм по смисъла на чл.10 изр.3 ЗЗД, който е допустим само между търговци съгласно чл.294 ал.1 ТЗ. При тези изводи съдът е приел,че страните са обвързани от договора за банков кредит, ответниците конкретно от поетото от тях задължение да го върнат, но при условията, които са първоначално уговорени, без последващите изменения. Твърдяната от ищеца за настъпила на 18.09.2015г. предсрочна изискуемост, поради забава в плащането на вноски и надлежно съобщено им обявяване на предсрочната изискуемост, съдът е приел за неосъществена, поради липса на обективния факт - неплащането на кредитните вноски от страна на ответниците към този момент. Този извод е направил въз основа на зачетени от него констатации и изчисления на експертизата, извършени съгласно първоначалния погасителен план, която е установила, че към 18.09.2015г. ответниците са били надплатили /поради валутни разлики/ сума в размер на 35 443.20лв., възлизаща, съобразно курса на лева към швейцарския франк за 16.08.2006г. на 28 445.58шв.фр. От това съдът е заключил,че е липсвало основание банката да обяви предсрочната изискуемост на цялото си вземане по договора за кредит от 16.08.2006г., тъй като ответниците към момента на твърдяната предсрочна изискуемост са били погасили своите падежирали задължения по договора. Поради това е заключил,че банката не е имала право да търси на посоченото от нея основание от ответниците плащане на цялата сума по банковия кредит, ведно с договорените обезщетения за забава, а предявените искове,като недоказани по основание, подлежат на отхвърляне. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Нито един от двата формулирани от касатора въпроси не отговаря на общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК. Първият няма връзка с решаващите изводи на въззивната инстанция, която, за да намери иска за неоснователен, се е обосновала с наличието на надплатена /поради неприлагането на нищожните клаузи от договора и допълнителните споразумения/ от кредитополучателите сума, която към датата на обявяването на предсрочната изискуемост е била в значителен размер. Не е налице и сочената допълнителна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – мотивите на тълкувателното решение, на което се позовава касаторът в твърдението си за противоречие със задължителната практика на ВКС, не съдържат конкретно разрешение на поставения въпрос. Вторият от въпросите освен че е по правилността, тъй като отговорът му налага преценка на конкретни факти и доказателства, съдържа твърдение, което не е прието за установено по делото – че към момента на подаването на исковата молба са били налице предпоставките по чл.418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение, тъй като този въпрос и не е бил включен в предмета на изследване по делото. Категоричен и еднозначен отговор на така формулирания въпрос не се съдържа и в цитираното с въпроса тълкувателно решение на ВКС, поради което не може да се приеме за изпълнена и предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касационната жалба направените от тях разноски за производството пред ВКС в размер на 5000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд