Определение № 573 от 28.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2221/2016 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. В. срещу решение № 162 от 22.01.2016г. по в. гр.дело № 2102/2015г. на Софийски апелативен съд ,с което е потвърдено решение №16650 от 05.09.2014г по гр.д. № 13520/2010г на СГС. Въззивният съд е потвърдил уважаването на предявен иск на основание чл. 19, ал.3 ЗЗД, при обявяване за окончателен предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот, като не е обсъдил на свой ред възраженията за недействителността му. Касатор е ответницата, оспорвала действителността на предварителния договор като сключен за да обезпечи неин паричен заем с ищеца по начин, противен на закона, както и поради симулацията му ,тъй като намерението не е било да се продава имота.В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят три въпроса.Като материалноправен въпрос се извежда този за приложното поле на чл. 152 ЗЗД ,за правните последици при учредяване на обезпечение на получен заем по забранен от закона начин. Като не е изследвал този въпрос, респ. като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, който е изследвал въпроса по начин, обосновал оплакванията на въззивната жалбоподателка, въззивният съд е дал противно на установената практика разрешение. Изтъкват се реш. № 392/2012г по гр.д № 1487/2010г І. г.о по реда на чл. 290 ГПК и други основани на него решения. Поставя се въпрос кога въззивният съд следва да разгледа въпроса за допуснати съществени процесуални нарушения на първоинстанционния съд по събиране и оценка на доказателствата. Противоречието е с т.1 от ТР № 1 / 2013г ОСГТК, които намират приложение при наведено оплакване в жалбата, от което може да се направи извод за неизясненост от фактическа страна, или необоснованост на фактическите изводи,ако не са събрани служебно доказателства, необходими за прилагане на императивна материалноправна норма. Защитата намира за пряко приложими тези указания заради императивния характер на чл. 152 ЗЗД. Основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК се поддържа и по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да изпълни изискването на чл. 235 ал.2 и ал.4 ГПК, като изложи мотиви, в които да обсъди твърденията и доводите ,да разгледа възраженията на ответника, да основе решението си на приетите от него за установени обсотятелства,а изводите му да намерят писмено отражение в мотивите. В случая въззивният съд направо е потвърдил всички фактически и правни констатации по чл.272 ГПК, в противоречие установената по прилагането на процесуалния закон съдебна практика. Изтъкват се реш. № 27/2014 по т.д № 813/2012г І т.о на ВКС и цитираните в него решения, както и реш. 186/2015 по гр.д №4465/2014г ІV г.о и и цитираните в него решения, практика на ВКС по чл. 290 ГПК. Ответникът по жалбата не е заявил отговор След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита ,че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1ГПК, по последния от формулираните процесуалноправни въпроси в изложението. При решаващ извод на въззивната инстанция относно условията съдът да се произнесе с конститутивно съдебно решение по иска на основание чл. 19 ал.3 ЗЗД като го уважи, решението следва да съдържа обсъждане не са само на обстоятелствата, на които е основан иска, а да се обсъдят и възраженията на ответника по иска ,поддържани в жалбата,в случая за нищожност на предварителния договор предвид забраната на чл.152 ЗЗД като сключен да обезпечи заем. Това означава да се обсъдят в съвкупност доказателствата,ангажирани в подкрепа на възражението, съответно доводите на защитата за тяхната относимост,независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл.272 ГПК. Противното разрешение по този процесуален въпрос - за задължението на въззивният съд да обсъди обстоятелствата по делото и доводите на страните, обосновава допускането на решението до касационно обжалване на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Въззивният съд е постановил решение, в което не е обсъдил от правна страна доводите на жалбоподателката, не е дал правна квалификация на възраженията й, а от фактическа страна по отношение на доказателствата, на които възражението се е основавало, е изтъкнал единствено какво липсва в съдържанието на приета като писмено доказателство за заемното правоотношение „разписка”, а именно че в нея не е посочено име на длъжник. Като по този начин е обективирал дейността си на съд по същество, Софийски апелативен съд е постановил решение в противоречие с практиката на Върховен касационен съд по формулирания в изложението процесуалноправен въпрос, по който е налице установена практика на ВКС ,част от която цитирана в изложението. Именно поради противоречието на решението с установената практика по процесуалноправния въпрос, поставеният в изложението материалноправен въпрос не е намерил отговор в решаващите съображения на съда и поради това не може повдигането му да обоснове касационно обжалване. Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.