Определение № 5189 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 987/2024 г.

Производство по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Б. Х. Г., действаща чрез адв. Д. С., против определение № 3086 от 13.12.2023 г. по в.ч.гр.д. № 3116/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 10340/31.08.2023 г. по гр.д. № 9137/2022 г. по описа на СГС, за спиране производството по делото на основание чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. С частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по въпросите: 1/ Може ли съдът, на който е изпратен насрещен иск, подаден, като правно средство за защита на ответника по иск по чл.108 от ЗС, с който субективно и обективно са съединени под формата на евентуалност два иска - чл.227, ал.1, б.в/ от ЗЗД. и в условията на евентуалност иск по чл.72, ал.3 и чл.72, ал.3 от ЗС, да приеме същия за разглеждане, независимо от обстоятелството, че с определението на изпращащия съд са нарушени разпоредбите на ГПК, променено е избраното от страната правно средство за защита на правата му по начин по който на практика може да се постигне резултат, който не е целен от страната и съответно да спре производството поради наличие на преюдициалност на производството, в което са били подадени тези искове, когато са налице предпоставките за съединяване на делата и гледането им в едно производство? - противоречие с чл.210, чл.211 и чл.213 от ГПК и на задължителната съдебна практика на ВКС; 2/ Длъжен ли е въззивния съд при изследване на въпроса дали е налице преюдициален спор по смисъла на чл.229, ал. 1, т.4 от ГПК да разгледа въпросите относно начина по които е упражнено правото на иск и са образувани двете граждански производства? Когато съдът е сезиран с насрещна искова претенция, обуславяща родова компетентност по главния иск на районен съд, а по иска предявен, като евентуален на окръжния съд, може ли исковете да се отделят в различни производства или следва да се разгледат в тяхната цялост в едно производство, и кой е компетентен да ги разгледа - съдът пред които са предявени, като защитно средство по вече образувано срещу ответника производство, или съдът родово компетентен да разгледа иска, предявен като евентуален? Такова отделяне представлява ли нищожно процесуално действие от страна на съда и съответно не задължаващо получаващия съд и страни по делото? Какви законосъобразни действия следва да извърши получаващия съд насрещен иск, заведен под евентуалност и длъжен ли е въззивния съд, при обжалване на определение за спиране на производството да разгледа възраженията на страната, относно тези обстоятелства за да прецени правилно дали е налице обусловеност между двете дела или обратното, че същите не може да бъдат разглеждани в отделни производства, а трябва да бъдат съединени по реда на чл.213 от ГПК? - противоречие с чл.210-чл.213 от ГПК и на задължителната съдебна практика на ВКС; 3/ Може ли да се приеме, че е налице обусловеност между две дела, когато предмет на едното е иск по чл,108 от ЗС, а на другото иск по чл. 72, ал.3 и чл.72, ал.3 от ЗС, когато съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС възражение за задържане не може да се разглежда в отделно производство, извън образуваното по иска по чл. 108 от ЗС, така както са били и първоначално заведените искове? - противоречие с ТР № 1/2017 от 09.07.2019 на ОСГТК, ВКС, ТР № 111 от 1.11.1962 г. по гр. д. № 104/62 г., ОСГК, и решение № 201 от 17.10.2013 г. по гр.д.№ 2329/2013 г. на ВКС, II г.о; 4/ Длъжен ли е въззивния съд да следи служебно дали при постановяване на обжалваните пред него съдебни актове са спазени основните прицнипи на ГПК и ако има нарушения, съответно ако страната е въвела възражения за извършени от съда нарушения на основни принципи да се произнесе с мотивиран акт, а ако в действителност са налице такива нарушения да отмени атакувания съдебен акт? Твърди се, че по въпроси 1, 2 и 4 е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и по въпроси 1 и 2 няма съдебна практика. Настоящият състав на касационната инстанция намира следното при преценката за допустимостта на касационно обжалване: Въззивният съд е установил, че производството по гр.д. № 9137/2022 г. на СГС е образувано, след като с определение от 25.08.2022 г. по гр.д. № 10040/2022 г. на PC - София, е разделен предявения от ответницата Б. Г. против Х. А. евентуален насрещен иск с правно основание чл.82, ал.1 ЗС за заплащане на сумата 52680 лв., представляваща стойност на направени през периода м. юли 2017 г.-м. юли 2021 г., полезни разноски в недвижим имот-Сграда с идентификатор **** по КККР, находяща се в [населено място], район В., [улица], № 4, с площ 35.00 кв. м., с предназначение: жилищна сграда - еднофамилна, разположена в ПИ, идентификатор ***, както и релевираното възражение за задържане на имота, на осн. чл. 72, ал. 3 ЗС до изплащане стойността на подобренията. Предявения иск по чл. 72 ЗС е бил предявен като евентуален на иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на договор за дарение, обективиран в нот. акт № 16, том 1, per. № 1378, дело № 15/27.03.2012 г., на Нотариус per. № * с район на действие СРС, по силата на който Б. Г. е дарила на дъщеря си Х. А., същата горепосочена сграда заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена същата, както и още една сграда в същото дворно място с идентификатор **** с площ от 20 кв. м., с предназначение: хангар, депо, гараж със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена, поради отказ на дарения да даде на дарителя издръжка, от която последния се нуждае. Производството по гр.д. № 10040/2022 г., на PC - София е продължило по предявения от А. иск с правно основание чл. 108 ЗС, да бъде признато за установено по отношение Б. Г. и К. М., че ищцата е собственик на двете сгради, които е получила по дарение от майка си с нот. акт № 16/2012 г. и за осъждане на ответниците да предадат владението върху имотите на ищцата; както и частичен иск, с правно основание чл. 59 ЗЗД, за осъждането им да заплатят сумата 600 лв., част от общо дължимата 6000.00 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на Сграда 2 за периода 24.02.2017 г. - 24.02.2022 г., както и по предявения от Г. срещу А. иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за разваляне на договор за дарение, обективиран в нот. акт № 16/2012 г. с предмет процесиите две сгради. В новото производство по разделения иск, СГС като първоинстанционен съд по него, е спрял същото на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на производството по първоначално образуваното гр.д. № 10040/2022 г. на СРС, тъй като спорът за собственост по него е преюдициален спрямо иска с правно основание чл. 72, ал. 1 ЗС. При тези данни, въззивният съд, като е приел, че не разполага с правомощия да ревизира постановеното от СРС, 51 състав разделяне на производството, и позовавайки се на разясненията по т.1 от ТР № 1/09.07.2019 г., по тълк.д. № 1/2017 г., на ВКС, ОСГТК за предпоставките за спиране на дело по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е счел, че между двете дела е налице връзка на обусловеност. Разрешаването на въпроса за собствеността върху Сграда 1 и Сграда 2 по делото пред СРС, по което е останало разглеждането на иска по чл.108 ЗС за тях и насрещния иск по чл. 227, ал. 1,6. „в“ ЗЗД, е от значение за разглеждането и разрешаването на иска за заплащане на извършените подобрения по настоящето дело, тъй като искът по чл. 72 ЗС има за предмет разрешаването на отношенията между подобрителя и собственика на имота, възникнали по повод на подобренията в него, на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, и в случай, че искът за отмяна на дарението бъде уважен, дарените имоти биха се върнали в патримониума на Г. и подобренията, предмет на разглеждания от СГС иск, биха се оказали извършени от Г. като собственик на имотите. Също така е посочено, че разрешаването на въпроса за собствеността върху имотите има значение и за разглеждането и решаването на предявения от А. насрещен иск за заплащане на обезщетение за ползването на сградите, от което е била лишена. Въззивният съд е намерил за неоснователно и оплакването на частната жалбоподателка, че е релевирала възражение за упражнено право на задържане пред СРС в отговора на иска по чл. 108 ЗС, което подлежало на разглеждане и така обуславяло обратната връзка на преюдициалност между делата. Мотивирал се е за това решаващият съд с констатацията, изведена от съдържанието на отговора, и от насрещната искова молба е, че Г. е заявила възражението за задържане на имота по евентуалния иск за заплащане на извършените подобрения, поради което същото няма как да бъде разглеждано от СРС, противно на твърдението на частната жалбоподателка. Като краен резултат обжалваното определение за спиране на гр.д. № 9137/2022 г. на СГС е било потвърдено. При тези данни, касационното обжалване не може да бъде допуснато. Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, приложими и към касационното обжалване на определения, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определени, като ВКС не може да извежда такъв значим въпрос от изложението или от касационната жалба, а може само да го конкретизира и уточни. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Въпроси 1 и 2 само частично се явяват обуславящи (доколкото има съображение на въззивния съд в тази насока) - в частта, доуточнена от касационната инстанция (съгласно правомощието по т. 1 на посоченото ТР № 1/2010 г. по т.д.О 1/2009 г.) до въпроса: Длъжен ли е съдът, на който е изпратен за разглеждане отделеният насрещен иск за заплащане на подобрение по чл.72, ал.З и чл.72, ал.З от ЗС, да го приеме за разглеждане и може ли да прави преценка за правилността на определението за разделянето му от другите исковете по първоначално образуваното дело, поради връзка между тях, но по такъв въпрос касаторът не е посочил практика на ВКС/ВС, на която той да противоречи, каквото е изискването на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В останалата си част въпроси 1 и 2, както и въпрос 4, не са обуславящи, тъй като въззивният съд не се е произнасял по такива въпроси, доколкото е отрекъл възможността да има правомощие да преценява правилността на определението по предходното дело за разделяне на исковете. Въззивният съд е потвърдил определението на окръжния съд, като е приел, че е налице хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране производството по делото предвид предмета на двете дела, а не се е обосновал с правилността на определението за разделяне по първото дело. Общо въпроси 1, 2 и 4 и доводите по тях не касаят самостоятелно определението за спиране на делото, а предходния съдебен акт по другото дело, с който производствата по насрещните искове на касатора са били разделени така, че този за вземането за подобрение с възражението към него за право на задържане е отделен за отделно разглеждане от предявения срещу касатора иск по чл.108 ЗС, като определението за разделяне се сочи от касатора да е нищожно, постановено в противоречие с разпоредбите на ГПК, и целта на касатора е всички предявени искове да бъдат обединени в едно производство. Тази цел обаче не може да бъде постигната посредством обжалването и евентуалната отмяна на определението за спиране на въззивния съд по гр.д.№ 3116/2023 г. Разделянето на исковете от първоинстанционния съд по гр.д.№ 40/2022 г. на СРС е извършено по преценка за родова подсъдност по чл.104, т.4 ГПК /чл. 210, ал. 2 от ГПК/, която преценка не подлежи на самостоятелно обжалване (така напр. определение № 470 от 18.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4015/2018 г., ГК, III г. о. на ВКС), нито подлежи на контрол от втората или от касационната инстанция по повод обжалване настоящето определение за спиране на гр.д.№ 9137/2022 г. на СГС, образувано по разделения иск. Обективно съединение на исковете не може да се наложи от касатора по пътя на частната жалба, тъй като по-горните инстанции нямат правомощието нито да съединяват, нито да дадат задължителни указания за съединяване на делата в общо производство /стр.432-436, "Българско гражданско процесуално право", девето издание от 2012 г., Ж. С., А. М., О. С., В. П., Р. И./. След като разделянето на делата не може да бъде ревизирано, пороците на съдебния акт, с които това разделяне е постановено, са без значение за правилността на определението, с което е потвърдено спирането на производството. От значение е само дали делото, заради което настоящето производството е спряно, е преюдициално за спора, а поставените въпроси 1,2 и 4 не се отнасят до него. Ето защо тези въпроси не са обусловящи изводите на въззивния съд и по тях не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, което препятства преценката дали по тях е налице някое от специфичните основания по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК. Въпрос 3 също не е обуславящ, защото не съответства на мотивите на въззивния съд и на данните по делото, доколкото по първоначално образуваното друго дело е останал за разглеждане не само главния иск по чл.108 ЗС за двете сгради, но и насрещният иск по чл.227, ал. 1,6. „в“ ЗЗД за отмяна на дарението на същите две сгради, и въззивният съд е обосновал извода си за връзка на преюдициалност на настоящето дело с иска за отмяна на дарението по предходното дело като такъв, от изхода на който зависи коя от страните ще се легитимира като собственик. Съответно и частта от въпроса за невъзможността възражението за задържане да се разглежда в отделно производство, извън образуваното по иска по чл. 108 от ЗС, така както са били предявени първоначално исковете, също не кореспондира с мотивите на съда, който е установил, че срещу иска по чл.108 ЗС възражение за задържане не е било заявено, а същото е било заявено с евентуалния насрещен иск за подобрения. Данните по делото сочат на съответствие на тази констатация на решаващия съд със съдържанието на отговора на исковата молба и на насрещната искова молба, както са били подадени от Г. по предходното гр.д.№ 10040/2022 г. на СРС. Следва да се има пред вид, че в задължителната и каузалната практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора по този въпрос, се приема, че възражението за право на задържане по чл.72, ал. 3 ЗС е акцесорно, обезпечително право на владелеца-кредитор срещу собственика-длъжник, правна гаранция за добросъвестния владелец, че ще удовлетвори вземането си за извършените по време на владението върху процесния имот подобрения. То се упражнява самостоятелно, макар съществуването му да е обусловено от наличието на непогасено вземане за подобрения или разноски (така: т. 6 от TP № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; мотивите към т. 2 от ТР № 2 от 18.03.2022 г. по тълк.д.№ 2/2020 г. на ВКС, ОСГТК; ТР № 48 от 3.IV.1961 г. на ВС, ОСГК; Решение № 201 от 17.10.2013 г. по гр.д.№ 2329/2013 г. на ВКС, II г.о.). Правото на задържане е свързано, но не е идентично с вземането за подобренията, което също следва да бъде релевирано от владелеца-подобрител, на чието разположение са три алтернативни и в равна степен допустими процесуални способи: възражение за подобрения, насрещен иск в производството по иска по чл.108 ЗС или иск, предявен в самостоятелно гражданско дело (TP № 111 от 1.XI. 1962 г. на ВС, ОСГК, а също и доктрината: Бобатинов, М. и Влахов, Кр., Вещно право, С, 2007, изд. Сиби, стр. 150, абз. последен). Владелецът-подобрител избира по кой от тези три процесуални способа да заяви вземането си за подобрение, съответно и дали едновременно с това ще упражни и правото си на задържане на подобрения имот, както и избира дали да предяви вземането си за пълния му размер или за част от него (частичен иск), като последното е от значение за родовата подсъдност на иска. След като владелецът-подобрител упражни правото си на избор да релевира вземането си с иск и посочи цена на този иск, обуславяща разглеждането му като първа инстанция от окръжен съд съгласно чл.104, т.4 ГПК, то първоначално сезираният районен съд има задължението по чл.7 ГПК да го изпрати за разглеждане на родово компетентния окръжен съд, иначе решението му по него би било недопустимо. Дали определението на районният съд по разделяне само на този иск от другите предявени искове в същото дело, и изпращане само на него на окръжния съд, е правилно, не може да се преценява от приемащия съд, както вече бе посочено по-горе. Насочеността на въпроса отново е за преценка дали иска на касатора за вземането за подобрение с възражението за право на задържане в случая може да се разглежда в отделно производство от това по иска срещу касатора по чл.108 ЗС, т.е отново за липсата на основание за разделяне на исковете, или за възможността те да бъдат съединени за общо разглеждане по чл.213 ГПК в производствотио пред окръжния съд, какъвто въпрос обаче не е относим към решаващия мотив на въззивния съд в случая за наличие на преюдициалност между двете дела. При извършената служебна проверка, не се констатират пороци, които да обуславят нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: